0
5432

Безследно изчезнал

В днешната си колонка ще продължа темата на колонката на Теодора Димова от вчера. В сияйния, бисерно-скръбен текст на Теди за монахиня Валентина (Друмева), във велика схима Възкресия, по повод на съвсем скорошната ѝ кончина на 15 януари тази година, пише:

„В предговора на един от първите томове на житията авторката пише: През атеистичния период формите [на мъченичеството] станали още по-лукави. Демонската злоба си послужила с нови, още по-изтънчени средства. Провъзгласявало се конституционна свобода на вярата, а на практика Църквата била гонена със същата жестокост. Борбата била насочена най-вече срещу духовните лица. Убивали ги тайно, в мрака на нощта. Затова и гробовете им не се знаят. Понеже нямало съд и присъда, верните Христови служители „изчезвали безследно“. Страхът тогава бил още по-сковаващ. Така се покрило с пепелта на забравата това величаво свещеномъченичество в нашата Църква, което очаква заслужена прослава.”

Сега ще препиша тук целия очерк на игумения Валентина (Друмева) за отец Александър от Горна Диканя, публикуван в том 2 на нейната 15-томна поредица „Български свещеномъченици и изповедници на вярата от най-ново време”. Правя го, както и Теди, в нейна памет, поради две причини. Едната – тези, които не познават перото ѝ, да усетят силата му и да посегнат към нейните книги. И втората – отец Александър от Горна Диканя, за чието мъченичество ще прочетете по-надолу, е прадядото на жена ми по майчина линия. И аз, като зет в тази фамилия вече 35 години, съм благодарен на монахиня Валентина, че разказа тази страшна история.

Свещеномъченик Александър от Горна Диканя

Игумения Валентина Друмева

Жестокостта е неестествено състояние за човека, защото той е сътворен по образ и подобие Божие, а Бог е Любов. Тя е дошла след грехопадението. Пръв Каин убил брат си, а убийството е връх на жестокостта. Мъчителите и убийците изпадат в „моментна лудост”, както казва народът, и вършат жестокости, които са присъщи само на звяра…

На такива тъжни размисли навежда споменът за мъченическата смърт на отец Александър от село Горна Диканя, Пернишко. Тя е невероятно жестока, защото е свързана и с убийството на 19-годишния му син. И всичко това става без съд и присъда. Не е бил необходим съдът, защото на съд се извежда само виновният. А вина нямало. Свещеникът умрял, защото служел на Бога, а синът му Стефан – защото страдал за своя баща.

Отец Александър завършил свещеническото училище в Бачковския манастир през 1919 г. Назначили го да служи в църквата на село Горна Диканя. И той се проявил като изряден духовен пастир. Имал красив глас, молитвените песнопения умилявали душата, той привличал богомолците. Всяка неделя храмът се препълвал.

С голямо усърдие уредил църквата и построил нова камбанария. Грижел се за душите на своите духовни чеда не само в храма, но и в обществения живот. При подялба него търсели. Примирявал враждуващите.

Едно дете отишло в овощната градина на един селянин и отрязало дръвче. Доложили на властите. Щели да го съдят. Но отец Александър се намесил и ги помирил, като поучил детето, а селянинът успокоил. С големия си авторитет вдъхвал миролюбие.

Грижел се и за подобряване бита на селяните. Съвременници окачествяват добрите му усилия с думите: „Милееше за селото”. Той съдействал да се прокара електричество и да се благоустрои селото.

Колкото бил милостив и отзивчив към болката на страдащия, толкова бил строг, когато имало несправедливости. Като касиер-деловодител на местната кооперация си спечелил ненавистта на нечестните бакали. Не допускал компромиси с тези, които се опитвали да ограбват бедното население за лични облаги.

Имал трима синове и пет дъщери. Децата му били все красиви, умни и благочестиви. Синът му Стайко станал свещеник в Радомир. Другият му син Любен бил свещеник в село Дрен. А най-малкият, Стефан, загинал с него. Ставрофорният свещеноиконом Любен Бонев, служещ в „Св. Петка” в София, женен за дъщерята на отец Александър Моравка, разказва за благочестивото му семейство. В него царял ред и сговор под грижите на презвитера Стоянка.

В размирното време преди 9 септември 1944 г. в селото се рушели добрите взаимоотношения. Това засегнало и свещеническото семейство. Тези, които възприели новите атеистични идеи, не обичали свещеника. Поради неговия голям авторитет сред селяните той им пречел. Отец Александър не се занимавал с политика. Но в разговори не скривал мнението си, че безбожието учи хората на зло, то ги прави дори жестоки.

Съзнавайки това, той се стараел да помага на заблудените, но това се оказало нелесно. Слабата и повредена от първородния грях човешка природа се поддава по-лесно на греха на неверието, отколкото на благочестието. Трудно е човек да се изкачва към висините на нравственото съвършенство, а лесно е да слиза надолу към злото. Това важи особено за младите и неукрепналите във вярата и добродетелите.

Млад комунист поискал за съпруга дъщерята на отец Александър – Елена. Той му отказал, за да го отрезви, но с категоричния отказ дошли и лошите чувства. А тогава ненавистта към свещенослужителя идвала дори без повод, защото той се считал за идеен враг.

Още през лятото на 1944 г. „шумкарите” се заканвали, че ще убият попа. В началото на септември, когато се разбрало, че войната ще помогне за политическата промяна, отец Александър отишъл при сина си в Радомир.

Постоял там, но като знаел, че не е сторил на никого зло, решил да се завърне. Прибрал се точно на 9 септември. Местните комунисти го убеждавали, че нищо лошо няма да му се случи, защото той е правил само добрини на селото.

Но на 5 октомври късно вечерта в дома му дошли служебни лица и го призовали в общината за „справка”. Вдигнали го от леглото и го отвели. Забавил се и презвитерата се притеснила. В дома били все жени и не смеели да го потърсят. Майката помолила сина си Стефан да отиде да види какво става с баща му.

Момчето съзнавало, че не може да направи нищо за баща си, който е в ръцете на въоръжени властници, но не могло да откаже на разтревожената си майка и тръгнало.

Още като наближил общината, Стефан чул викове на измъчвани хора. Там били затворени и мъчени заедно с баща му още бирникът Васил и полският пъдар Гешо. Така Стефан станал свидетел на кървавата драма, която не пощадила и неговия млад живот.

Късно през нощта ги извели и откарали в местността Шаламаница. Стефан тръгнал след тях. Мъка раздирала сърцето му за измъчения баща. Хора с червени ленти на ръкава го бутали да се върне. Той не се уплашил и отговорил: „Където баща ми, там и аз”.

Виждал, че се готви нещо много лошо и жестоко и с младежка наивност мислел, че може да го предотврати. Искал да събуди милост в мъчителите, но се излъгал. Ожесточените им сърца не познавали състраданието. Те се гаврели със свещенослужителя.

По пътя го яхали като добиче да ги носи. Когато наближили гората, отец Александър повикал сина си и му пошепнал нещо. Убийците попитали какво му казал. Стефан отговорил, че не чул. Тогава един от тях с яд му казал: „Ей сега ще прочуеш”, и му отрязал ухото.

Късно било вече да го връщат, той видял всичко. Решили и него да убият, за да скрият делата си. Но нищо от жестокостите не останало скрито. Другият син на отец Александър, който бил свещеник в село Дрен, успял да научи цялата истина. Той помагал с храна на нелегални. Чрез тях разбрал дори мястото на убийството на баща си и брат си.

Овчарят Кирил Рударски станал неволен свидетел на мъченията. Със Стефан били съученици. Той разказва, че пасял стадото до Шаламаница. Към полунощ довели свещеника и другите с него. От 12 часа до 4 часа след полунощ се чували страшни писъци. Мъчили ги жестоко, преди да ги убият.

Избивали им зъбите, режели им ушите, носа. Той бил на разстояние около 30 м и всичко видял, въпреки че имало охрана към неговата кошара. Убитите били не по-малко от 20 души. За Стефан казва, че стоял кротко, защото бил много изплашен.

След 4 ч убийците се прибрали. Картината била ужасяваща. Труповете били обезобразени. След три дни дошли и ги вдигнали.

Лесно били открити тленните останки на убитите, защото труповете били нахвърляни един върху друг. Ямата се препълнила и върху тях били насипани само няколко лопати пръст. На убитите били обрани дрехите. Те били голи.

След убийството синът на свещеника Любен отишъл при кмета Борис Пръчков да пита какво е станало с баща му и брат му. Той отговорил, че са убити. Друго не можел да направи, освен да разреши на близките да ги погребат.

Новата управа определила някои хора да докарат свещеника и сина му. Намерили ги голи и заровени само на 20 см. Стефан бил с отрязано ухо, а свещеникът без зъби. Погребали ги в гробището.

На 40-тия ден се събрал много народ да почете паметта им. Девойка направила венец и с портретите на отец Александър и Стефан го отнесли на гроба. Страхували се, защото срещнали двама от убийците, но минало мирно.

Когато презвитерата починала, я погребали в гроба на убитите. Черепът на Стефан имал дупка, което показва, че бил застрелян. А свещеникът бил обезобразен и убит с твърди предмети. Смъртта му била много мъчителна.

Имената на убийците се знаели от всички селяни. Те били съседи на свещеническото семейство. След време зетят на отец Александър, отец Любен Станков, попитал един от участниците защо убили свещеника на селото. Отговорът бил, че е виновен, и толкова. Така се оправдавали убийците, защото нямало какво да посочат.

Пак попитал отец Любен защо не ги осъдили, за да бъде законно, а убиецът махнал с ръка пренебрежително и отговорил: „Абе кой ще се занимава със съд”, и добавил: „Пък и трябваше да се сплаши селото”.

След жестоки изтезания отец Александър се преселил с чистия си дух в царството небесно при българските свещеномъченици, а с него и синът му. Оставил добър спомен и светла следа след себе си. В семейството му имало трима свещеници освен него, двамата му синове и зет му. Това свидетелства, че духовната атмосфера в този свещенически дом била светла и увличала към духовни подвизи в едно трудно време на отрицание.

За вина не може да се говори. Ако свещеникът може да се упрекне като служител на ненавижданата вяра Христова, то за сина и това не може да се каже. Двамата отишли в отвъдния живот за вечен покой.

Съдбата на живите не била лесна. Презвитерата изгубила изведнъж и съпруг, и син. Както казват, тя умряла с отворени очи от мъка. Ден не минавал да не спомене скъпите си покойници. Поддържала постоянно запалено кандило пред портретите им.

Очите ѝ пресъхнали от плач. Само можела да ридае без сълзи. За майката най-скъпо е детето. За него тя непрестанно повтаряла: „Как ми убиха детето, как ми убиха детето”.

Деца и внуци страдали като потомци на убит свещеник. Снежана, дъщеря на отец Стайко и внучка на отец Александър, разказва, че докато била в началния курс, се наричала Попстайкова. Като отишла в прогимназията, започнала да се страхува и се записвала само Стайкова. Всички живеели в голям страх.

Отец Стайко се опитал да извади смъртен акт на баща си. Написали в него, че отец Александър изчезнал безследно. Кметът обаче се разкаял, като казал: „Абе какво ще си мърсим архивата с такива работи”, и го скъсал.

На убийците не било по-лесно, защото при тях е засегната съвестта, която е неумолима. Дъщерята на отец Александър Моравка разказва, че убийците се знаели. Съвестта им се пробуждала. За тях тя казва: „Тех ги беше страх да ни срещнат. Обръщаха си главите настрани… тогава чак усетиха, че имат съвест”. Възмездието скоро ги постигнало. Това виждали всички селяни. Тъй като презвитерата знаела по име всички убийци, те станали известни и на децата и внуците.

Веднъж една от дъщерите ѝ, Крачуна, срещнала един от убийците и му казала: „Ти уби баща ми и брат ми”. Той не възразил. Само се разтреперил и отминал.

Друг от убийците бил пребит с колове от ненавистници. Постигнала го същата мъчителна смърт, която причинил на невинни хора. Третият полудял и се хвърлил в кладенец, а четвъртият, без да иска, се самоубил. Револверът му гръмнал погрешка и го улучил в корема. Те били много. Един от тях изгубил ума си. Вървял по улиците и викал: „Ето ги, ето ги, ето ги!” Говорел и други неща, свързани с убийството. Друг от убийците, като се прибрал у дома, ръцете му били целите в кръв. Майка му, като го видяла, казала: „Ганчо бре, какво сте направили бре?” Той ядосан ѝ отговорил: „Млъкни, да не получиш и ти същото”.

Щом можел така да отговаря на собствената си майка, в него нямало милост към никого. Но след време смелостта му се изпарила. Той имал вид на последен нещастник.

Такава жестокост се наказва още на земята. Кръвта вика за възмездие и не чака душата да премине отвъд. А в ада мъките са още по-големи и за цяла вечност.

Селяните съхранили в сърцата си спомена за добрия духовен пастир. Утешавала ги надеждата, че отец Александър е прославен като мъченик на небесата. Оттам той ги закриля. В това те не се съмнявали, защото неговата смърт е за името Христово.

Вълнуващо е откритието на Валтер Стайков – правнук на отец Александър и внук на сина му свещеник Стайко Попвасилев. Като дете гостувал на дядо си. Ровейки се в семейните книги, спрял се на светата Библия. Като я разгръщал, намерил един лист, сложен в нея, на който пишело: „св. Александър, убит на 6-и, Стефан също убит”.

Това силно го впечатлило. От обясненията на баба си разбрал, че свещеник Александър, мъченически убит за вярата, бил много строг, справедлив, енергичен и деен човек. Всички били убедени, че след мъченическата си смърт той е станал светец.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДа промениш гледната точка
Следваща статияТрябва да се намери отговорът