В самото начало следва да уточня, че в собствения смисъл на християнството не е присъщо учение “за безсмъртието” (за безсмъртието на човека, на човешката душа). Християнството, всъщност, изповядва като своя най-висша тайна възкресението, а възкресението е нещо по-различно. То е – опразване на смъртта, на която християните гледат в цялата й трагична сериозност и дълбочина.
Хенри Додуъл – англикански теолог от XVII-XVIII век – който поради остротата на своята теза дори е бил обвиняван в ерес, направо заявява, че в християнството учението за “безсмъртието на душата” се отрича, като се заменя с учението за възкресението, което е нещо съвсем различно. Различно е, защото за християните човекът не е (безсмъртна) душа в тяло, а душа-и-тяло – единство на душа и тяло и само единството на душата и тялото е живият човек. Тъкмо тази убеденост е почти повсеместна за християнските отци и писатели от най-плодотворния, т. нар. „патристичен” период на средновековната християнска мисъл (периода на светите отци, първоучители на неразделената Църква). Така например Леонтий Византийски (VIII век) пише, че макар и тялото и душата да са напълно отделни и можещи да пребивават самостоятелно същности (ousiai), човекът, все пак, на който те са тяло и душа, не е нито просто техният “сбор”, нито “цялото”, на което те двете са съставляващи го “части”, нито даже е “сместа” от двете. Св. Анастасий Синаит на свой ред подчертава, че “нашата нетелесна [по субстанцията си] душа проявява своите сили само чрез тялото си, т. е. действена е чрез и в него и никак другояче, макар сама по себе си да е нетленна и неунищожима и вън от него”. Вж. PG, 89. col. 717AB.
Особено силно в този дух се изразява един от най-ранните християнски апологети Атинагор Атински (II век): “Бог – пише той – е надарил със самостоятелно битие и живот не природата на душата сама по себе си, и не природата на тялото, взето отделно, но по-скоро човеците, състоящи се от душа и тяло… Съществото, надарявано с разсъдък и разум, е човекът, а не душата сама по себе си. Следователно човекът трябва винаги да си остава състоящ се от душа и тяло… А вечното им съединение е невъзможно, ако няма възкресение. Понеже, ако няма възкресение, природата на човека като цяло няма как да се съхрани.” Макар следователно да се е изразил наистина остро и радикално, англиканският богослов Додуъл в дълбочина е бил прав, тъй като в собствения смисъл на думата, доктрина за безсмъртието (и за безсмъртието на душата в частност) е по-скоро съществено присъща на философията на елинството – на езическата философия на елинството.
В тази философия смъртта по някакъв начин действително се “редуцира” – разобличава се и се свежда до едно – наистина базисно, но все пак – човешко недоразумение. Учението на платонизма, от което християнското богословие е взело много неща за философското артикулиране на своята вяра, в действителност мисли човека тъкмо по този начин: душата е безсмъртна субстанция (безсмъртна същност), доколкото тя, за разлика от тялото, е нематериална и по тази причина, чисто и просто, не е подложена на тление и разпадане. Не е възможно нещо, което не е материално, което е идеално, да претърпява същия разпад, какъвто неминуемо – след определен срок от време, претърпява тялото. На базата на това платонизмът осмисля смъртта – както е известно – като едно (повече или по-малко болезнено) разделяне: на душата – която по природа е нетленна, неделима, неунищожима, безсмъртна, от тялото – което, страдайки, “отегчава” душата, държи я в своята материална “тъмнота” и болезненост, тлее през целия земен живот на човека, докато най-накрая не се отдели от тази душа, като по този начин я “освободи” от себе си.
Изхождайки от подобен възглед за случващото се в смъртта, както терапевтиката, така и педагогиката на платонизма относно “последните неща” са насочени към това да научат човека, да просветлят човека още в този свят, че да се боим от смъртта не бива. Смъртта всъщност не е трагедия, тя не е “враг”, тя е – освобождение. Освобождение на онова в нас, което е истински нашето и което по същността си е нетленно, неразпадащо се, неизчезващо. Напротив, истинската “трагедия”, истинският “враг” това е тъкмо “този живот”, в който душата е обременена със страдащото и изтляващо тяло, и ето защо, мислейки зряло за смъртта, ние трябва да се радваме – да се радваме за това, че в нея става отделянето на нетленното, безсмъртното “начало” от това “отегчаващо” и “омрачаващо” го тяло.
Много е важно да се отбележи, че когато душата се отдели и “освободи” от тялото, което се разпада, според платонизма тя не претърпява смърт. Няма “смърт” за душата. Тя остава такава, каквато е била – спиритуална и по тази причина неделима и неунищожима субстанция, която, подир отделянето си от тялото, става напълно свободно такава – вече не търпи чисто добавъчните “теготи” на тялото. С други думи, нищо друго не се случва при смъртта, освен освобождаването на душата от тялото. Тя отива в духовния свят – в света на чистата мисъл, на чистите идеи; щастлива е, съзерцава самия първоизточник на своето съдържание – Първия Ум и живее прекрасно.
Всичко това най-ясно и изразително е развито, както е известно, в диалозите на Платон Федон и Федър. Става дума за едно сериозно философско учение и все пак, трябва да признаем, че през вековете то едва ли е утешило истински хората. Има една неизтребима интуиция на човешката природа, че смъртта е нещо сериозно, че смъртта е нещо истинско; че тя не е недоразумение на нашия ум, не е някаква недоразбраност, страстна слепота, подлежаща на разсейване от точни и убедителни разяснения. Изглежда също, че в човешката душа съществува някаква много дълбоко лежаща убеденост за това, че човекът е единство на душа и тяло, и това единство трябва да бъде вземано с цялата дълбочина и с цялата сериозност, която му подобава. “Човекът” не е просто “душата на човека”. “Човекът” е въплътената душа – единната психо-соматична монада.
Накрая – и това изглежда е най-характерното за християнството – съществува и неизтребима интуиция, че отделена от тялото – независимо че и според мнозинството от християнските мислители тя е нетленна – душата не е жива в собствения, пълния смисъл на тази дума. Да, душата е нетленна – това твърдят почти до един отците на християнската Църква; да, тя е нематериална същност и поради това не подлежи на онова разпадане и дезорганизиране, на което подлежи телесността. И въпреки това – отделена от своето тяло – макар да не се разпада като него, макар да продължава да пребивава (някак си, умоневместимо) като това, което е – душата не е живият човек, нито пък човекът е жив, когато душата му пребивава отделена от този свят и от тялото, както е склонен да утвърждава платонизмът. По един тайнствен, трудно изразим начин, ние знаем, че отделената от тялото и от света душа е също – мъртвият човек. И тогава, когато отделената от този телесен свят душа е нетленна – човекът е мъртъв.
Струва ми се, че независимо от това, дали сме вярващи или невярващи, ние трябва да се съгласим, че почиващото върху тези дълбинни интуиции гледище за смъртта представлява едно по-дълбоко, по-реалистично, по-трагично и по-истинно схващане за ситуацията на човека. То наистина не заобикаля смъртта. Ето защо, онова, което проповядва християнството – сиреч възкресението, е не неглижиране, не отричане на смъртта (както в последна сметка се оказва в елинския платонизъм), а чудесно преодоляване на смъртта, победа – над напълно реалната и трагично-сериозна смърт. Ние преминаваме през смъртта, ние умираме и християнството не ни залъгва по този въпрос. Смъртта е крайно сериозно, крайно болезнено нещо. Ние сме сериозно и истински смъртни. Всички ние ще преминем през “долината на смъртната сянка”, през “долината на плача”. Но онова, което учи християнството, е, че: смъртта има своя край, че смъртта е опразнима и опразнена от чудесния акт на Бога, Който ни дарува участие в Своето Възкресение, Който ни е дал да участваме във Възкресението, с което е възкръснал от мъртвите първи Той по Своето човечество.
