0
956

Безусловен ли
е държавният суверенитет

KYanakiev

В началото на „новия парламентарен сезон” чухме от председателя на „Атака” Волен Сидеров призива българската държава незабавно да обяви безусловен неутралитет по отношение на възможната в най-близко бъдеще военна операция в Сирия. „Дали някой одобрява Башар Асад или не, това е без значение. Сирия е все пак суверенна държава и никой няма право да се намесва със сила във вътрешните й работи” – заяви инак яростно антиислямски настроеният лидер. Разбира се, мислите на политическото недоразумение Сидеров сами по себе си не заслужават никакво внимание, но в случая той използва едно „общо място”, което под малко по-прикрита форма се експлоатира и от по-софистицирани политици, журналисти и „международни експерти”. Убеден съм, че то ще бъде повторено още много пъти в хода на предстоящите в Близкия Изток събития. Общото място за неприемливостта на намесата във „вътрешните работи” на една държава от други държави, доколкото въпросната държава е „суверенна” е обаче силно проблематично и безогледното му използване често поставя в конфузно положение.

Бих си позволил да запитам мислещите като г-н Сидеров на какво основание наричат, например, обявената от Русия война на Османската империя през 1877 г. справедлива и „освободителна”, а не, посягане със сила на една суверенна държава? В края на краищата към края на XIX в. Османската империя е имала (разбира се, друг тип, но безспорен) държавен „суверенитет” над територията на Балканския полуостров, най-малкото на юг от Дунава. Разбира се, ще кажат, че Турция е завоювала със сила тези „изконни” славянски земи и следователно, е било справедливо тя да бъде изгонена от тях. Тяхното завоюване обаче към края на XIX в. е имало вече 500-годишна давност, сиреч – Османската империя вече е имала суверенитет над въпросните земи и народи от почти толкова (ако не и малко повече) векове, отколкото тогава е имала суверенитет върху предно и средно-азиатските земи и Руската империя в своя исторически ареал. А и в края на краищата в историческа перспектива почти никоя държава от Новото време не е възникнала на напълно изконна и незавоювана територия, така че ако доведем нещата до абсурд бихме могли да кажем дори, че и българската държава, доколкото е създадена на територията, отнета от суверенната власт на Византия, следва да бъде прогонена оттам. Това обаче е само парадокс.

Защото е безспорно (и примерите с руско-турските войни от края на  XIX в. го показват изразително), че нарушаването на „суверенитета” на определена държава от друга (или други) държави може да бъде интерпретирано различно. В едни случаи това нарушаване на суверенитета (какъвто Османската империя през XIX в. безспорно е имала на Балканите) ни се струва оправдано и справедливо – в други – ни изглежда осъдително и недопустимо. Нима само „гледната точка” е причина за това? Нима само защото и ако „сме българи” бихме били възмутени, ако чуехме тогава – в XIX в. – че независимо дали някой харесва или не харесва султан Абдул Азис, Османската империя все пак е суверенна държава и никой няма право да се намесва със сила във вътрешните й работи? Сетне: ако стриктно се придържаме към максимата, че независимо дали се харесват или не някому определени действия на определени власти, щом става дума за власти на „суверенна държава”, никой няма право да им противодейства със сила отвън, то как трябва да оценим инвазията на Русия в Грузия преди няколко години? Струва ми се, не съм чул нито веднъж нито г-н Сидеров, нито настоящият ни външен министър Кристиян Вигенин да разсъждават по отношение на онази инвазия по същия начин, както сега разсъждават за евентуалната в Сирия. Вместо „независимо дали някой (а именно Путин) харесва или не действията на Саакашвили, Грузия е суверенна държава и никой няма право да се меси в проблемите й с абхазците”, ние чувахме тогава, че „Саакашвили е проявил необмислена дързост”, че „си е заслужил урока, даден му от руските танкове” и други подобни.

Моята цел в този текст обаче съвсем не е да релативизирам и довеждам до абсурд аргумента, приведен в началото, като привличам различни историко-политически примери. Целта ми е да поставя сериозния въпрос – съществува ли и може ли да съществува от гледната точка на висшето право безусловен държавен суверенитет? С други думи, железен ли е (или напротив, несъстоятелен) аргументът: каквото и да е отношението ни към действията на една държавна власт, щом тя е власт в (на) една суверенна, според международното право, държава, никой няма право да се намесва в тези нейни действия. Отговорът на току що поставения въпрос, според мен, предполага преди още да го дадем, да отговорим и на въпроса: а има ли суверенитет която и да било държава (държавна власт) да решава както намери за добре и въпросите за живота и смъртта, за достойнството, за свободата на съвестта, словото, наследяването, придвижването и т. н. на своите граждани? Суверенна ли е, с други думи, която и да било държава да взема решение – на основание на определена политическа, идеологическа или друга целесъобразност – например да избива, да отнема живота на определени групи от своето население, да им отнема правото на наследяване на семейното имущество, да им забранява упражняването на една или друга религиозна вяра; суверенна ли е да не зачита равенството на половете на хората? Въпросът, формулиран с други думи, следователно гласи:  може ли да е „вътрешна работа” на една суверенна държава (власт) да спазва или да не спазва универсалните и неотчуждими права на човешкия род? Ако това може (ако приемем това да е) „вътрешна работа” на държавата, то значи, човекът принадлежи първо и преди всичко на (властта на) държавата си, а едва след това – и доколкото държавата му заблагоразсъди – и на човешкия род. Значи, по-нататък, че солидарността между хората, като съставляващи един род изобщо, трябва да има за свой предел (глухо непреодолим и неподлежащ на прекрачване) чисто политическите граници на исторически формиралите се нововремеви „национални държави”. Никой не може, не бива да прояви активна солидарност с хора, на които се отказва правото на живот, на достойнство, на свобода на съвестта и т. н., щом тези хора се намират отвъд границата на моята собствена държава, в границите на чужд държавен суверенитет.

Ако това е така обаче, изобщо не съществуват и не могат да съществуват универсални и безусловни права на човека – на човека като такъв, на човека като представител на човешкия род, независимо от това дали е българин, сириец, американец, руснак или французин. Съществуват единствено правата на поданика на една „суверенна държава”, определени от тази държава за него. Нима има европеец (не казвам християнин, макар тук да става дума тъкмо за християнско наследство, с което живее европеецът), който би се съгласил с подобен възглед? Не би могло, от гледната точка на висшето право не би могло да бъде „вътрешна работа” на една държава, колкото и суверенна да е тя, да решава дори това, да отнема ли живота на цели групи от своето население. Не би могло тя да има суверенитет и върху това. И не би могло по простата причина, че това да не бъде убиван, да не бъде дискриминиран етнически, полово и т. н. човекът съвсем не е някаква норма, която определената държава е суверенна да утвърждава или да отрича, а е чисто и просто висше право на хората, спрямо което държавата няма суверенитет. Суверенитетът на държавата не се простира върху правата на човеците като човеци. Ето защо законодателната или управителната власт може само да даде позитивно-правна сила на тези права на човеците, живеещи в нея (т. е. да ги формулира в законите и наредбите си). Може и да не й даде такава, но от това те не ще престанат да бъдат техни права, защото чисто и просто те са такива и държавите нямат суверенитет над тях. Ако не ги зачитат, това означава, че отказват – например на сирийците – да бъдат човеци в пълния смисъл на това понятие (човеци, които имат независещото от държавата им право на живот, на достойнство и т н.). А тогава човеците – независимо, че не са граждани на суверенна Сирия, не са „сирийци”, имат право да проявят активна солидарност с тях, като защитят правата им на човеци. На човеци, казвам, над които държавата им няма суверенитет и спазването или неспазването на правата на които не може да бъде нейна „вътрешна работа”. Както впрочем, не е могло да бъде „вътрешна работа” на Османската империя да разреши на свои паравоенни образувания (т. нар. „башибозук”) да извършват кланета над християнското й население с цел устрашаването на определени бунтовници. Както не бе „вътрешна работа” на „суверенен” Ирак на Саддам Хюсеин да обезлюдява от кюрди цели области от своята северна територия. Както не бе „вътрешна работа” на „суверенните” държави от съветския блок през миналия век да отнемат правото на придвижване, на свобода на съвестта, на етническо самоопределение. И ако по отношение на последните човечеството не можеше тогава да прояви своята активна солидарност, налагайки със сила на тези „суверенни” комунистически държави да се съобразяват с правата на човеците, които те имат по висше право, то днес – по отношение на самозабравили се диктатори това е възможно и никой не би трябвало да отказва проявата на такава солидарност с псевдоаргумента за ненамеса във вътрешните работи на една „суверенна държава”. Никоя държава няма суверенитет върху правото на живот и ако го нарушава (например, обгазявайки заради военна целесъобразност с химическо оръжие свои граждани), човечеството може (за да не кажа – длъжно е) да го наложи за човеците в тази държава, прекрачила пределите на своя „суверенитет”.

 

P.S. С написаното по-горе аз съвсем не се наемам да отговоря на изключително сложния въпрос за военно-тактическата и политическата целесъобразност или мащаб на един евентуален военен удар на Запада срещу Сирия, както и за поведението на българската държава, ако това се случи. Имам ясното съзнание за комплицираността на ситуацията в тази страна, където и двата лагера в гражданската война далеч не са безупречни от гледна точка на европейската философия на универсалните права на човека. Аз обаче съм твърдо против спекулациите с безусловния суверенитет на държавата над хората. И целта на този текст е именно да обоснове тази моя позиция.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияГражданска война за душите ни
Следваща статияИдеологическата шизофрения
на прехода (1)