Да бъдат обезсърчени могат само онези, които си въобразяват, че Европа може да бъде постигната само чрез едно „Сезам, отвори се!” или чрез една огромна вълна ентусиазъм. Нищо подобно няма да се случи. Една организирана и обединена Европа може да бъде резултат само от продължителни и мъчителни усилия.
Пол-Анри Спак, един от седемте бащи и основатели на обединена Европа
Година след година и десетилетие след десетилетие времето превърна предсказанието на Пол-Анри Спак в пророчество. Вече стана безпощадно ясно, че необходимите за обединението ни усилия ще се окажат дори по-продължителни и по-мъчителни от прогнозираните. А след като всяко положено усилие предполага преодоляване на насрещна съпротива, неизбежен става въпросът какви са съпротивите, които правят пътя ни към общоконтинентална интеграция така непоследователен и тромав. Упованието ми, че обединението на Христовата ни църква под един общ купол ще допринесе за разширяване и укрепване на интеграционния процес, се оказа прибързано и лековерно – вместо да засвидетелства общото духовно начало, папското посещение открои по-скоро различията между двете църковни деноминации – различия, белязани от сепаратистката непреклонност и на нашата православна църква.
Що се отнася до политическите прегради, изправени пред континенталното ни единство, те са и национално обагрени – във всяка отделна страна те имат различен прочит. Тези различия стават особено видими в хода на предизборната кампания за предстоящите европейски парламентарни избори. Да се опитаме да проследим спецификите на онези антиевропейски фактори, които са присъщи на българската общественост.
Евровотът е не само вътрешно- и външнополитически тест – той е и тест морален. Тъкмо на неговите недовиждани на родна земя морални аспекти искам да обърна внимание. Избирайки една или друга политика, избирателите избират и една или друга култура. И тъй като откакто свят светува безкултурията под слънцето са по-многобройни от културите, изборът ни често се свежда до алтернативата цивилизованост или варварство. Така нашият глас в урните се превръща или в защита на духа и смисъла на континенталната кауза на онези християнски фундаменти и на онзи ренесансов оптимизъм, съградили и детерминирали образа на цивилизацията ни не само на територията на Стария континент, или в път назад, към дебрите на нецивилизоваността. А тази нецивилизованост в наше време има много имена – едно от друго по-притворни. Бихме могли да ги обобщим като една или друга форма на екстремизъм – политически, националистически или религиозен. Всъщност, най-общо казано, в политическата практика цивилизоваността се свежда до пасивното и активно противодействие, което демократичната държава оказва чрез институциите си на политическите крайности. Крайности, от които миналият век пострада като никой друг.
Да гласуваш на европейски парламентарни избори, не значи непременно да избереш Европа. Изборите могат да се окажат и антиевропейски акт – зависи кого избираш. За всяка държава, членка на ЕС, евроизборите са в един или друг смисъл тест. В една политически непредсказуема страна като България обаче, която от векове тъне в блатото на едно пагубно и междувременно прерастващо в русоидство русофилство, тестът по-скоро плаши, отколкото обнадеждава. А като погледнах участващите във вота политически партии и кандидатите им, се доуплаших окончателно. Защото като гражданин на Република България и на новообединена Европа, да гласувам, за мен значи да избера онази международна, онази континентална интеграция, в която ние, българите, явно участваме само формално. Докато аз съм убеден в наднационалната, в общочовешката кауза на Христовото наследство, положило духовните фундаменти на континенталното ни битие, по всичко личи, че политическите ни лидери целят по-скоро да ни капсулират в името на националистичния си сепаратизъм, да противопоставят нацията ни на интеграцията, да ни върнат обратно в дебрите на онзи балкански изолационизъм, от който се надявахме, че с рухването на комунизма сме се избавили веднъж завинаги.
Един от водещите ни кандидати за европейски депутатски мандат се появи тези дни в публичното пространство с лика на Че Гевара върху гърдите си. Докато даваше интервю след интервю, кълнейки се в името на революцията, портретът на коменданта върху фланелката му бе най-достоверна илюстрация на гражданския му патос. Да пропагандираш революция в демократичните родни условия, при това в рамките на една тръгнала от десетилетия по пътя на духовната и политическа еволюция плуралистична Европа, си е чиста проба морално престъпление. Примитивните родни почвеници и националисти, които гордо издигнаха кандидатурата на съотборника на Че Гевара, явно това и са целели. Между кандидатура и кандидат несъмнено съществува съвместимост – кандидатите на една политическа партия са говорители на нейното кредо. Както е и явно, че подобни кандидат-парламентаристи са се запътили към Брюксел не за да ни приобщават, а за да ни разединяват от Европа. Едва ли е необходимо тук да разнищвам в детайли гражданската биография на първоучителя, коменданте Че. Мимоходом ще спомена само, че той е масов убиец и безскрупулен екстремист и терорист, разстрелял в името на идеологизираните си мистификации собственоръчно безчет кубински дисиденти и латиноамерикански селяни само защото са отказали да споделят неговото комунистическо верую. Това не е образът на Европа – най-малко на денацифицирана следвоенна Европа, най-малко и на Европа, освободила се преди трийсетина години от демона на комунизма. Образът на Че Гевара е антиевропейски образ – образ на фанатизираното мракобесие, образ на едно политическо варварство, решено с пръст на спусъка да възроди и въдвори отново бесовете и демоните на нацизма и комунизма. Назовавам ги ведно, защото става дума за една и съща, за една обща демоничност и бесовщина, макар и скрита от кумова срама зад различни имена.
Ако приемам всичко толкова емоционално и лично, то е, защото се чувствам и лично засегнат. При което съм воден от ясното съзнание, че този развилнял се под родните простори кандидат е поставен на избираемо място в партийната листа и утре няма да е само кандидат, а и депутат, вилнеещ вече в Европейския парламент парламентарист, в Европейския парламент представляващ и мен като българин и гражданин – все едно дали съм гласувал за него, или не. Аз претендирам, че заслужавам по-добри и мъдри представители от подобни ожесточени неокомунисти и неофашисти, чиято съзнавана или неосъзната (а най-често и двете заедно, най-често полусъзнавана и полунеосъзната) цел е не да ни приобщят към богатото духовно наследство на Стария континент, а да разграничат и противопоставят страната ни на оптимистичния светски дух на времената. Те несъмнено ще го сторят, те вече го правят мандат след мандат – без моя подкрепа, но и от мое име. Поради което се чувствам ощетен и дискриминиран, игнориран и подменен се чувствам, разбирайки при това обаче цялата неизбежност на ставащото – какво да се прави, след като принципът на демокрацията налага да се примиря с вота на мнозинството, колкото отблъскващо и чуждо да ми е то в конкретния случай. Както писа един остроумен автор, никоя демокрация не може да надскочи равнището на собствените си гласоподаватели, иначе ще престане да бъде демокрация.
За разлика от моите изнемощели надежди за европейско, за общоевропейско национално бъдеще, антиевропейските шансове на жадуващия революция кандидат са съвсем реални – те се радват на многолюдната подкрепа на днешните му сънародници и утрешни избиратели. Които поканиха неотдавна една от дъщерите на команданте да ни погостува в България. Най-обезпокояващото бе, че поканата бе не частна, а обществена, отправена от цели инициативни комитети, милеещи за погубеното на европейска земя латиноамериканско революционно наследство. Гостенката, за която, както и за всичките си останали деца, отдаденият изцяло на класовата борба Че Гевара като баща не е искал и да знае, декларира пред родните камери и микрофони предаността си към бащиното дело, противопоставяйки по трибуни и форуми на гнилата буржоазна демокрация острието на революционната ярост. Всички участници в медийните събития – интервюирани и интервюиращи, слушатели и зрители – са физически носители на онази комунистическа идея, която до неотдавна бе на път да изпепели света и с която ние наивно повярвахме, че сме се разделили веднъж завинаги преди трийсетина години. Всички тези ентусиасти чакат все по-нетърпеливо своя час – часът, в който ще изпратят в Брюксел избраниците си да бранят от европейската парламентарна трибуна антиевропейската си кауза, побрана цяла-целеничка в некрофилната романтика на родния и международен неокомунизъм. Докато аз с дребнобуржоазно малодушие треперя пред случващото се.
Учудваща е не само бруталната нетърпимост на споменатия словоохотлив кандидат към всяко другомислие. Учудваща е и арогантността, с която една правителствена партия излъчи кандидатурата му. Най-учудваща е обаче всеобщата, общонародната апатия, с която обществеността прие бъдещия евродепутат. Днешната търпимост към злото вещае неговата утрешна победа. В „Ад” Данте предупреждава, че най-горещите места в пъкъла са резервирани за онези, които в критични ситуации са пазили неутралитет. Това сме всички ние, чието безучастие подхранва агресията на нашите днешни кандидати и бъдещи палачи. Бранейки цивилизацията ни от чумата на националсоциализма, в едно есе Томас Ман пише, че вместо да се европеизира, нацистка Германия тръгна да германизира Европа. До какво доведе това безумие, знаем и помним всички, но ето че пътят, който пое националната ни политика, налага да си го припомним отново. Това е пътят на онези тесногръди и нискочели родни националисти, които днес делят държавната ни власт, а утре ще тръгнат към подялба и на Европейския парламент. Перифразирайки германския нобелист и антинацист, с чиста съвест можем да заявим, че споменатите родни политически сили целят не европеизиране на България, а българизиране на Европа. Европа едва ли ще го позволи, за Европа това не е заплаха – заплаха е само за нас, формалните европейци и действителни балканци. Защото откажем ли да споделим ценностите ѝ, вероятността Европа да ни изхвърли от общността си е много по-голяма, отколкото нашите националисти и шовинисти да я побългарят. Не успя най-българинът от всички българи във Виенската баня, няма да успеем и ние от европейската парламентарна трибуна. Единственото, което ще постигнем по този си разкалян път, е да завъртим колелото на историята обратно. Но само на нашата собствена, на националната си история. Международната история, историята на Европа и света ще продължи несъмнено оптимистичния си порив напред към интернационализиране на нациите, към онзи духовен и материален разцвет, по който лигите ни векове наред текат от балканска завист. Но без нас на борда…
