
Ивайло Христов на 60 години: за свободата в киното и за тромавия театър, за студентите и „каръшкото“ ни битие: с актьора, режисьор и преподавател в НАТФИЗ разговаря Стефан Джамбазов.
„Не съм загърбил театъра. Или го загърбих в оня смисъл, в който дълги години го практикувах. Да съм в една трупа и да ми излиза името на разпределението, да играя нещо, което за мен не е ценно, не е важно и няма да ми донесе нищо. Моите режисьори си отидоха. И Леон /Даниел/, и Коко /Крикор Азарян/, и Краси Спасов, който е пенсионер…”, казва актьорът, режисьор и преподавател Ивайло Христов.
„Онази трупа /в Театъра на армията/, която беше, и театърът, който се правеше тогава, вече ги няма. А на мен друг театър – театърът на проект, не ми е интересен.” Леон Даниел и Крикор Азарян са покойници, Красимир Спасов – пенсионер и почти не поставя, но за Ивайло те са хората, от които е получил много в своето развитие и работа. „Най-добрият урок от Леон не е един, те са много. От доста хора съм имал възможност да взема. И може би най-много от него, защото работихме 13 години. А 13 пиеси с Леон Даниел е все едно, че си завършил 8 пъти ВИТИЗ. Горе-долу така се изчислява. И уроците от него са страшно много, но те не са свързани само с театъра, а и в чисто човешки план. Защото ние общувахме не само в театъра, а и извън театъра”, казва Ивайло.

Разговаряме с Ивайло Христов в стаичката на актьорите при голямата сцена на НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Защото му предстои репетиция на новата постановка, която прави със своите студенти. На 10 декември той навършва 60 години. Вече е професор, но неговото поведение си е – хайде, не чак като на студент, но като на човек, който неотдавна е завършил института. Говорим за чувството при общуването с него. Може би и затова неговите студенти го обичат и бурно аплодираха филма му „Каръци” на премиерата в НДК, с която се откри тази есен Киномания. А преди това филмът получи големите награди на кинофестивалите в Москва и Варна. Ивайло Христов казва, че днес киното му е по-интересно от театъра. Може би защото в киното човек има повече свобода, допълва режисьорът. Неговото обяснение е, че в киното се появяват млади хора, които са заредени с енергия и идеи. И могат да застанат рамо до рамо със своите колеги от други страни.

„Има конкуренция, докато в театъра това не може да се случи. Още повече след поредната реформа, този театър не знам в каква посока върви. Да, разбира се, излизат много хубави представления. В театъра има много хора, които изключително смислено, талантливо и задълбочено продължават да работят. Но театърът в България, както и в другите страни, мисля, е далеч по-капсулиран, отколкото киното. Един филм можеш да го изпратиш на фестивал – просто един диск и той заминава. Докато едно представление много трудно може да отиде в чужбина на фестивал. Това са много пари. Не че не е конкурентоспособен. Не че няма талантливи хора в театъра – има, но просто системата е далеч по-мудна, по-тромава. Не ми харесва точно тази тромавост”, казва Ивайло Христов. Според него младите хора, които излизат от театралните училища, реално нямат поле за изява. Преди общините помагали на театъра. Като завършил навремето, отишли една група от 5-6 млади актьори в Сливен, имали стаи в апартаменти, създадени били условия. Сега там не могат да си позволят това. А как да се развива един театър, след като средната възраст на трупата му е 60 години, пита Ивайло Христов.
Самият той става на 60 години. Питаме го дали си прави някаква равносметка за изминалото време. „Не, не си правя никакви равносметки. Не съм такъв човек. До едно време си събирах снимки и статии, много отдавна се отказах да си правя архив и равносметка. Сигурно е много глупаво от моя страна и един ден ще викам: „защо не го направих“, но засега не мисля. Интересувам се единствено от нещото, което работя в момента. И дори някак си „Каръци” леко го загърбих, позабравих го като че ли. Защото веднага започнах със студентите пиеса и това ми е в главата. Една много интересна, много хубава пиеса на Алексей Слаповски, казва се „От Червения плъх до Зелената звезда”. Задачата беше трудна, защото с тях трябва да направя една камерна пиеса. А камерна пиеса за 20 човека няма как да направя. Обаче тук извадих късмет, защото цялата пиеса се състои от 10 малки пиески за двама, трима човека. Така че за всички има роли, и то много хубави. И най-важното е, че това са теми и проблеми, които са много близки до студентите и ги вълнуват. И ми доставя удоволствие, че работя този текст точно с тези млади хора”, признава той. Вярва в тях и казва, че за един актьор е важно да има техника, но да има и характер. И още нещо е важно – да има късмет.

Припомняме си някои от неговите филми преди „Каръци” – „Стъпки в пясъка”, на който е сценарист и режисьор, работата му с Людмил Тодоров в „Емигранти” като сърежисьор, като актьор в „Приятелите на Емилия” и „Бягащи кучета” – и двата режисирани от Людмил Тодоров, с когото го свързва обща работа и дори „Модерен театър”, който за съжаление не успя.
Героите му са обикновени хора, които търсят свой път в днешния ни свят. Това е някак си моята среда, казва Ивайло. Дали могат да се нарекат маргинали? Хайде, да не са маргинали, но общо взето средният българин май повече клони към тази категория, отбелязва Ивайло. И добавя веднага: „Това не значи, че са глупави, неинтелигентни и нечувствителни. В никакъв случай“.
Казваме му, че има тъга, неудовлетвореност във филмите му. „Но има и хумор“, усмихва се Ивайло. – Може би това е начинът ми на изразяване. Да, мъчно ми е за героите ми – и за тези, които играя, и за тези, за които разказвам. Но от друга гледна точка, са ми смешни, нелепи и така ми харесва. Да, има тъга, някак си генетично заложена на тази географска ширина”.
Не е очаквал успеха на „Каръци”. Мисли, че най-голямото достойнство на филма е, че е честен и искрен. „Актьорите играят добре, диалогът е добър. Една история, разказана с чувство за хумор. Хора ми казват – хем ми беше тъжно, хем си мислех с усмивка за тази тъга и на следващия ден.” Филмът му се свързва с една традиция в българското кино – за малкия град, малкия човек. „Ако тръгнем по-назад, могат да се свържат и с филмите на Йоселиани, и дори с филмите от чешката Нова вълна – „Любовта на русокосата, „Черен Петър и т.н. Няма да крия, напротив, това е киното, което ме е възпитало като ученик, защото бях и продължавам да съм страстен киноман. И продължавам до ден-днешен да ги гледам с огромно удоволствие. И дори ги прожектирам на студентите, защото те няма къде да ги видят. Това е киното, което продължава да ми харесва. Новите филми, които излизат – да, имат своите качества. Но онова кино от 60-те, 70-те години продължава да ми харесва повече от днешните филми. Независимо дали са взели Мечки, Палми, Оскари и така нататък”, заявява Ивайло Христов.
За себе си твърди, че е позитивен човек и дори в някои случаи оптимист. „Много се надявам – това сигурно идва от работата ми с млади хора, че един ден те ще заживеят нормално. Ще заживеят така, както трябва. Не знам дали ще е близко този ден, но продължавам да се надявам. Продължавам да се надявам, че някой ден на държавата ще й светне, че изключително важно е да се обърне много сериозно внимание на образованието, на изкуството, на културата, на духа. Защото ако има нещо драматично в тази държава, не бих казал, че е толкова цената на тока, водата, парното, нито хляба, колкото липсата на духовност някаква”, твърди той.

Питаме го как можем да излезем от „каръшкото” си битие. „Нямам рецепта, аз ако знаех отговора, щяха да ме направят министър-председател. Де да знам какво ни липсва. Викам си, ще трябва да преминат толкова години, някой да ни води, докато намерим обетованата земя. Няма да съм жив, но поне се надявам, ако не децата ми, то внуците и правнуците ми да стъпват на здрава почва. Ето един пример – толкова години сме свидетели на какво приличаше този Дворец на културата /НДК/. Ето, сложиха там един млад човек /Мирослав Боршош – б.а./, талантлив, с визия, с идеи. Няма и половин година и Дворецът на културата започна да функционира така, както трябва. В това е разковничето”, твърди Ивайло Христов.
Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.