0
2553

Без решение

Изборите минаха, победителите получиха мандат и съставиха правителство. В коментарите не се забелязва особен ентусиазъм. Повечето от тях се заключават в това, че пак сме там, откъдето тръгнахме, тоест въртим се в кръг. В такива случаи на този кръг му се казва омагьосан или порочен. Знаем, че историята се развива спираловидно, а нашата се върти в кръг. Наистина няма никакво основание за ентусиазъм.

Щом избрахме пак от същото, значи го харесваме, значи сме доволни. В същото време оглавяваме класацията на най-недоволните и най-нещастни нации. Един от многото български абсурди. Какво обяснение и какво решение да намерим на този абсурд?  Основният инструмент, с който другите народи решават проблемите си са изборите. Ние явно не умеем да използваме този инструмент, а друг не можем да намерим.

Омагьосаният кръг е най-успешният български политически проект. Някой ни завърта в омагьосания кръг, защото порциите са разпределени и реалната промяна е нежелана. Някой си прави експеримент с нас – докъде можем да стигнем, ако стоим на място, докъде са границите на нашата поносимост, какво да се прави, когато нищо не може да се направи. Липсата на реално решение се усеща и в коментарите и каламбурите, които също се въртят в омагьосания кръг, в който няма решение, от който няма изход.

На тези избори бяхме се наситихме на поредица от озадачаващи и шокиращи постъпки. Листите на повечето партии и коалиции бяха пълни с изненадващи, екзотични и абсурдни кандидатури. Някои от тях вече са в парламента. Дясното се раздроби преди изборите и почти се разпадна след изборите и естествено остава извън парламента. Като единствена опозиция и алтернатива за промяна се представя столетницата, която е фундаментът на статуквото. Българският политически живот отдавна страда от идейна и морална недостатъчност. И вместо да се търси изход в нормалността, почтеността и здравия разум, защото търпението на обществото се изчерпва, напротив – на последните избори станахме свидетели на гротески, които преливат чашата. Не бяхме заливани досега от такъв абсурд. Намирам нещо симптоматично в това. Не мога да приема, че е някаква случайност невиждания и нечуван досега популистки порой от предизборни обещания на всички партии, разумът ми не приема като случайност листите да са пълни с лица, които ни карат да онемеем и с предизборни трансфери, които ни оставиха без дъх. И съвсем закономерно мигновено след изборите всичко потече в обичайното русло. Гръмкият популизъм беше необходим само докато бюлетините се превърнат в мандати.

Как да си обясним резкия обрат на предизборната щедрост в следизборна пестеливост? Не зная дали е експеримент с нашата търпимост или цинична наслада от нашата безпомощност. Може би и едното, и другото, защото не се изключват взаимно.

Паметта ми все ме връща в първите години след падането на комунизма, към светлите възторзи, които бяха попарени, и неукротимите надежди, които бяха поругани. Късно осъзнахме режисурата на онази еуфория, а режисьорите още не сме ги назовали отчетливо. Не усетихме как цялото богатство на държавата се разпредели по номенклатурните списъци и как от тези списъци постепенно се зародиха и избуяха днешните олигарси. Всичко това беше наречено преход и през цялото време се дискутираше неговото приключване, сякаш на финала му ни очакваше светлото бъдеще. Оказа се многоактна пиеса с отворен финал. Преходът формира задкулисие, а за нас остана въпросът „Кой?“. Оказа се, че в многопартийна система ние сме почти толкова без избор, колкото бяхме при еднопартийната. Да, с нас се извършва експеримент – къде е границата на нашата търпимост и как тя да бъде направена безгранична. За целта ни въртят в центрофугата на изборите без избор. Дали чрез избори, дали чрез протести едно правителство се сменя с друго, но нищо не се променя към по-добро, а се оказва, че само си въобразяваме, че ние сваляме или избираме. Какъв е смисълът от смяна, която не води до промяна? Експериментът е именно в това – да се имитира промяна, без да се променя заложеното статукво. След извършения вътрешнопартиен преврат, след създаването на контролирана многопартийна система, след провеждане на многобройни многопартийни избори, след гласуване на конституция и закони, които да крепят това статукво – оттук нататък промяната трябва да бъде само привидна, а борбата за порциите трябва да се представя като междупартийна борба на платформи и политики. Режисурата на спектакъла се оказа добра, зрителите се оказаха търпеливи, а на по-нетърпеливите беше разрешено да напуснат залата през Терминал 2.

Спектакълът продължава. Една част от публиката, която е останала в залата, е приспана. На друга част нервите са опънати и се ругае помежду си. Ала на режисьорите също започва да им омръзва четвърт век едно и също. Режисьорите вече тънат в разкош. Палатите, яхтите, пътешествията, алкохолът, плеймейтките, наркотиците вече не ги забавляват. Отегченият богаташ е склонен към перверзни забавления. Това, което става на закрити частни партита, нощни клубове, яхти и сараи, вече ни се предлага открито под формата на предизборен спектакъл, който без антракт продължава в следизборен. Наследници на политически убийци, еротични танцьорки, доносници, шмекери, подлоги и прочее ВИП-персони от следващия мандат ни предлагат европейски стандарт плюс България над всичко.

Границите на нормалната почтеност в българската политика се преминават съзнателно и целенасочено. Целта на експеримента е да свикваме с отредената ни роля на безропотни жертви, напълно да се примирим, апатията да ни завладее необратимо и всяка идея за съпротива да бъде пресушена от корен. Внушава ни се, че това е демократичният парламент, това е демократичното правителство, това е демокрацията и ние трябва да приемем горчивото за сладко. И да поръчваме пак от същото.

Надявахме се, че е възможно десните партии да се държат по-отговорно, за да ни бъде спестена поне част от спектакъла на абсурда. Оказа се, че десните партии и политици са съществен елемент от този спектакъл. От комунистите никога не съм имала никакви очаквания – те не могат да бъдат други, ако можеха, нямаше да бъдат комунисти. Но именно десните добавиха още горчиво към горчивото.

След приключването на изборният спектакъл последва втора част – коалиционният спектакъл. Половин месец се говореше за програми и компромиси. Компромисът е оправданието, че трябва да се реализира програмата. Такива са парламентарните принципи. Те изискват намиране на компромиси, за да бъдат преодолени различията. Тези компромиси се постигат под диктовката на обстоятелствата. Всичко, което се върши под диктовката на обстоятелствата, има по-ниска ефективност от онова, което се върши под диктовката на разума. За да се запази статуквото, разумът трябва да бъде елиминиран. Това се извършва чрез изборната гротеска.

А разумът ни учи, че не само парламентът, а целият живот е построен на принципите на синергията, търпимостта, разумната отстъпчивост, разумния компромис, разбирателството, партньорството. Заради тези принципи всички ние сме скачени съдове. Заради тези принципи никой на този свят не може да живее сам. По-умният е зависим от по-глупавия, по-образованият от по-неукия, и най-кадърният не може без по-посредствения. Всеки човек има някакви способности, които влага в общото живеене – на всички нас друг ни меси хляба, който ядем, друг ни шие дрехите, друг ни строи жилището, друг обучава децата ни в училище, не можем да живеем без другия. На царската сватба трябва да свири и циганската музика. Другият е различен, но нужен. Разбирателството включва, а надменността изключва. Партньорството изгражда, а враждебността руши. Съединението прави силата, а разединението носи поражение. Ако не можеш да приемеш малките недостатъци на съмишлениците си, ще си принуден да търпиш големите пороци на противниците си, ако си непримирим към партньора си, ще търпиш унижение от противника си.

Нямам предвид съединение на несъединимото. Нямам предвид общо стадо от овце и вълци. Нямам предвид недопустими компромиси. Имам предвид разум и реализъм. Състезанието и конкуренцията не изключват компромиса и партньорството.

Липсваше ни предизборен разум, затова след изборите предъвкваме и преглъщаме пак от същото, а печелившите ни убеждават, че горчивото е сладко.

Това са моите нерадостни размишления след поредното завъртане в познатия порочен кръг на поредни избори и поредно правителство. Прибавям ги към безбройните други, без да мога да предложа решение. Дано някой да може.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДневник от затвора и Белене
Следваща статияГотово е сърцето ми