0
2458

Без трудности, но и без лекота

„Боен танц“© ансамбъл „Джао Лян“

За гостуването на танцовия ансамбъл „Джао Лян“ от Китай със спектакъла „Боен танц“.

Някой ме попита каква е работата с четката?…
Работата с четката бе сгъстена и силна,
свързана и непрекъсната,
движеща се в кръг или вървяща нататък,
съгласувана с правилата или необуздано свободна.
Сякаш е порив на вятъра или блясък на мълния.

Джан Ян-Юан, ІХ в.

В конфуцианската традиция красотата се мисли като основно средство за възпитание на човека, инструмент за качественото му преобразяване. Още древният мислител от ІІІ век пр. н.е. Сюн-ци вярва: „Красотата е способна да измени естествената зла природа на човека и да я превърне в добра“. Красотата следователно не само е нещо обективно, отнасящо се до всички, но и нещо същностно активно, затова тя е съединяващият и обединяващ първоелемент на космическото цяло. Спектакълът „Боен танц“ на танцовата трупа „Джао Лян“, с който се откри сезонът в театър „Азарян“ при препълнена зала, като че ли беше великолепно въплъщение на източното светоусещане за красивото в неговата тоталност, която всецяло пронизва света от най-широкия хоризонт до най-малкия детайл и обединява толкова противоположни наглед неща като бойна техника и танц, поезия и движение, калиграфия и фигури.

Действително освен традиционните китайски бойни изкуства древните у шу, виг чун и по-новите тай чи и кунг фу, все пак съществува и оригинална форма боен танц. Тя е възникнала на основата на разбирането за космическата енергия чи, която протича както през мирозданието, така и през човешкото тяло. Енергийният поток не може да бъде възпрян, той трябва да бъде осъзнат и направляван. Чи най-добре се изразява в движението, което само по себе си е вече контакт, свързаност, отношение или колизия, конфликт, сблъсък, преодоляване, драма, но също така и близост, и обмен на енергия. При тай чи, което обединява старинните и по-нови бойни стилове и е в основата на „бойния танц“, движението се окачествява не просто като кинестезично трансформиране–преодоляване на пространството, но то притежава силна медитативна потенция, както и мощна не само кинетична, но и духовна изразителност. Движението е начин на мислене, то разкрива чистото съзнание и когато се подчертава от редуването на бавни, грациозни, меки или отривисти, резки и мълниеносни пориви, се превръща в зрима разбираема реч.

„Боен танц“© ансамбъл „Джао Лян“

Трупата се състои от седем танцьори две жени и петима мъже. В „Боен танц“ хореографът и постановчик на спектакъла Джао Лян, съчетава съвременни хореографски техники с елементи от китайските бойни изкуства и редица театрални похвати, за да изпробва изразителните граници на движението и да преоткрие кинетичната същност на чи като фундаментална за взаимоотношенията небе–земя –човек, а красотата като равновесното състояние на съзерцание между разум и инстинкт. Това е последният проект на ансамбъла и единственото танцово произведение, селектирано за ХІХ Международен фестивал на изкуствата в Шанхай през 2017 г. Обединяването на танцовото начало и бойните способи в художествена цялост е изградено от Лян като основателно психо-соматично съотношение ритъм–движение–музика–танц и движение–действие–колизия. Спектакълът няма консистентен разказ, нито предава някакви наративи, но също така е далеч от чисто абстрактния танц и крайно формалното тълкувание на движенията. Синкретичността е основна за този хореографски език. От една страна, подходът към движенческите поредици е някак линеарен, фигуративно-изреченчески, илюстриращ двете крайни състояния на тялото покой и летеж, но и силно метафорично-лиричен. Синкретичността е особено характерна за китайското мислене. На мандарин думите „танц“ и „бойно изкуство“ са омоними. Сякаш нарочно през целия спектакъл Джао Лян подчертава сходството в графичен план между фигурите в бойните изкуства и калиграфията, свободната лека игра на четката с туша и непосредствената „дишаща“ естественост на движението, постигайки някаква свръхпоетична конотация на цялото. От друга страна, самите движения са особено живописни и не рядко преповтарят разпознаваеми кинеми от животинските характери и азбуката на поведението като „Бял жерав разперва криле“ (Бай хъ лиан чъ), „Зеленият дракон излиза от водата“( Цин лун чу шуей), „Да потупаш високо коня“ (Гао тан ма), „Лениво да отметнеш дреха“ (Лан джа и), „Войнът на Буда удря в хаван“ (Дзин ган дао дуей) и др., които са и преки названия за бойни подстъпи и удари.

„Боен танц“© Петър Пламенов

Конструкцията на „Боен танц“ се състои от пъстра поредица взаимоотношения, колизии между различни субекти, които се разрешават в много посоки. Подходите при  бойните сражения следват основните за класическото китайско изкуство естетически принципи. Те се онагледяват чрез строгото пунктуално изпълнение, което обаче изглежда някак „препарирано“, превърнато в строго предписание, което рухва само за миг от малки иронични обрати. Целта на цялото сякаш е постмодерно да се деконструира „войнското достойнство“ в името на спонтанната игра. Отстраняването от традицията се постига като претълкуване на фигурите, означаването им като „театрални“, „направени“, „изкуствени“ с една остра по тарантиновски злободневна ирония и пародийна горчивина. Група младежи имат по-възрастен учител, той им предава своите знания, но всеки ги използва по различен начин. Четири момчета се задяват с грацията на едно момиче, момичетата пък подчиняват с излъчване мъжете, мъжете си съперничат, учениците да се опитат да победят учителя. Редуват се сцени на противоборство с меч и голи ръце, два меча, които съскат и треперят гневно помежду си, бой с пръчка, съревнование с дълги пръчки, борба между нунджако и пръчка. Така се представят основните течения в кунг фу – вътрешните и външни стилове, меките плавни и бързите ударни, тип борба движения. Спазва се усещането за естественост, простота, ненатруфеност, които отговарят на основните естетически норми. Чи, красотата, меандрите на непрестанно променливия живот са като че ли обединяващото между бойната сръчност и танцовата метафоричност.  

В хореографския език на Джао Лян има много спонтанна кинетичност, но и естествена театралност, целият спектакъл е стилизиран в едно медитативно свещенодействено настроение, което обаче е пародирано от собственото си преподчертаване. На сбирката на младите с учителя девойката щипе този до нея или го закача с потупване само и само да се засмее глуповато и това да наруши „сериозността“. Другаде пък докато мъжете мерят сили, двете девойки уж си съперничат, но всъщност само ги разконцентрират. Така „театралното“ разобличава бойната дисциплина в името на житейската лежерност и артистичност, на нехайната субективна спонтанност, която също е движение и танц, а пътят (дао) може да бъде извървян по безброй начини.

Сценографията се изгражда посредством богати и остроумно построени със светлина пространства в динамични решения, следващи ритъма на отношенията. Дъното на сцената напомня за огромен индигов лист хартия. Някаква текстура, напомняща свръхуедрената „тъкан“ на ръчнопроизведена тушова хартия, напоена в наситен ултрамариново-виолетов цвят, на чиито фон фигурите на танцьорите, техните движения, построения от групи очертания и облаци от сценичен дим се изписват като красиви и спонтанни калиграфии или тушови рисунки. За лирическо-медитативното настроение допринася и съпроводът на живо от страна на загадъчен силует на мъж с дълга до кръста коса на електронно виолончело, който импровизира виртуозно на фона на компютърно синтезирана акустична среда в различно темпо от пукане, пиукане, шушкане и всякакви други индустриални шумове в постминималистичен стил.

Особено въздействащ е онзи момент, когато виолончелото замлъква и самотно пиано гради обширно пространство от капещи звуци, на чийто хоризонт се извисява българско народно шопско пеене–тресене. Тук мъж и жена „воюват“. Той я провокира със силата си, а тя го подчинява с гъвкавостта си, бляскавият меч разсича пространството, но колкото по-самоотвержени и резки са движенията на мъжа, толкова по-меки и плавни са на жената, а мечът се слива с тишината. Подобно на медитативното състояние, което заличава разликата между мислено и мислещо, разум и спонтанност, между субекта и обекта, така и в естетическия миг и само в неговата наслада–откровение, съзнанието преодолява това болезнено травматично разделение на цялото и тогава субектът, сам станал свят, мисълта – инстинкт постигат истинското озарение и най-чисто блаженство.

„Боен танц“© Петър Пламенов

Финалът е неочакван и много красив. От пълен мрак просиява нощно индигово небе, по което постепенно изгряват звезди, които оформят съзвездия, а най-накрая и Млечният път. Отдолу с въртеливи бавни и особено грациозни движения, балансирайки на глава дълги светлинни прътове, излизат танцьорите. Светлината набраздява тъмнината и като че ли изписва някакви йероглифи, формули, картини и пространства из мрака. Телата приличат на изящни сенки, движещи се в бавен екстазен каданс. Всичко е завихрено от един импулс, в един поток – светлини, сенки, звезди, блестящи мълнии – прекрасно, сияещо, загадъчно и непонятно. Дао е вечно търсене на неуловими тайни – „тук няма трудности, но няма също и лекота“ (Лу Чай). Пътят не спира, не се изчерпва, движението непрестанно се преобразува, тече, увлича, ние самите оставаме неуловими за себе си, тъй като сме неуловими и за света, изплъзвайки се и от разума, и от телата си, от формите, от гравитацията – същества, изящно изписани в течаща вселена, покорени и покорни на стихията, вълни, щрихирани от неназовима воля…