0
2855

Ньой без факли

Записки по отбелязването на една дата

В хладната привечер на 27 ноември виждам как пред Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” се събират млади хора. Двама-трима сред тях с плакати срещу Ньойския договор. Сто години по-късно, разбира се. Ето ти среща с историята. Изчислявам наум, че те би трябвало да са поне петото поколение след края на Първата световна война. Ала в съвсем друго време. И в съвсем друга България, което е видимо. Усмихнати и ведри лица, без видим отзвук от някаква историческа травма. Нищо общо с наелектризираните младежки шествия навремето (през 1929 г. или 1939 г.), запечатани на фотографиите, носещи изблика на колективна болка. Никаква прилика и с тъмната и фанатизирана маса на „Луковмарш”: няма бръснати глави, качулки, агресия, нито налудничави татуировки. Приличат на съученици, събрали се след часовете. Приближавам се, заговарям някои от тях. Оказва се точно така. Група момичета казват, че са от Първа английска, имало и малка група от Немската. Членове на клуб „Родолюбие”, сформиран преди година. Останалите са студенти по история. Общо стотина души, не повече. Искат да отбележат датата, нали е важна за българската история. Междувременно обсъждат свои си работи и някакви неизвинени отсъствия.

Дискретно встрани съзирам двама полицаи. Чакат ги, кога ще тръгнат. На мен пък ми е интересно накъде ще поемат. Между двете световни войни властта прави всичко възможно студентските шествия да не протестират пред посолства на съседни държави, да не говорим за великите сили, защото това не само влошава отношенията на България, но и парализира малкото възможни дипломатически инициативи. Тогава има истински сблъсъци между полицията и студентите по „Царя”, бой с палки и съответно с дръжките на черните знамена. Чувам, че полицаите говорят по радиостанциите си, оттам явно ги подканват, говорят им нещо за „Орлов мост”. Съобразявам, че става дума за предварително обявеното автошествие на майките на деца с увреждания срещу Валери Симеонов. Днес част от самозваните „патриоти” имат проблем със собствения си народ, какъв ти там Ньой… През деня пък попаднах на протеста на синдикалистите от „Подкрепа” по повод на болничните, забъркан най-вече от ВМРО. Кашата е пълна.     

Две училищни барабанчета дават сигнал и шествието бавно и спокойно тръгва в редица. Трам-таратам… На кръстовището на Университета минувачи ги гледат с почуда. „Някакво училищно тържество”, допусна една жена. Никой изглежда не разпознава знамето с частите на България или лозунгите за Ньой. Колоната стига до  парламента. До паметника на Цар Осводител „ура-патриоти“ все пак са паркирали три коли с черни знамена, може би през деня са държали речи, които съм пропуснал. Чуват се каба-гайди. Но на запис. Жива душа не се вижда. Студено е, а и „политическите патриоти” явно си имат по-важни грижи.

Шествието неусетно стига до Военния клуб. Накъде ли ще поемат, гадая аз. Дали не по „Раковски”, към Вазовата къща, както е било през 1919 г.? Тогава, при веста за тежките клаузи на Ньойския договор, за откъсването на Западните покрайнини, на Добруджа и непосилните репарации, събралото се множество, объркано, просто не знае какво да стори, накъде да поеме. По спомени на съвременници някой внезапно казва: „Към Вазов” и всички тръгват. Голям брой хора изпълват „Раковска” в близост до дома му. Скандират името му. Възрастният народен поет не знае как да реагира. Накрая излиза на балкона, стъписан, посрещнат е с овации. В същото време се отваря прозорец от отсрещната сграда (днес БДЖ, тогава Министерски съвет). Някакъв министър решава, че стеклото се множество е дошло при властта и чака реч. Освиркват го. Вазов наново излиза на балкончето си, със сълзи в очите. На няколко пъти сочи с ръка към гърлото си, че е останал без глас, че няма думи. И се прибира. След време публикува във в. „Мир” извинение към българския народ и неговата младеж. Поразяващ по достойнството си текст и акт. Пише, че се разкайва, ако с любовта си към отечеството и към земята на св. Климент е подтикнал българите да дадат толкова скъпи жертви. Спира се на това и в анкетата си с проф. Иван Шишманов. Дали младите хора от шествието са чували за това? Едва ли. Няма го в учебниците. А то е важно за националното ни самосъзнаване. И наистина издига народния поет на пиедестал.

Шествието за Ньой обаче отминава „Раковски”, продължава към някогашния царски дворец, а оттам – към площад „Света Неделя”. Тук навремето са посрещнали стоте хиляди пленници, завърнали се след подписването на Ньойския мирен договор – парцаливи, измъчени, полуживи. Тогава от парламентарната трибуна отдават почит на жертвите – 150 000 само в Първата световна и общо 400 000, ако се съберат с предходните войни. 400 000 души само за шест години (1912-1918 г.). Чудно ли е тогава, както пише в свой репортаж журналистът Стефан Танев, че черните забрадки в столицата властват в пъти над всички други дамски капели, прикриващи късо подстриганите коси по новата мода „бубикопф”? И сякаш утаилата се болка на този площад с нещо провокира чудовищния атентат през 1925 г., най-кървавия за своето време. Инспириран от Съветска Русия, но организиран от бивши фронтови офицери, членове на БКП, решили с хаос да вземат властта в една страна, намираща се на ръба на бездната.

По „Витошка” шествието за Ньой предизвиква умерена почуда. Звукът на училищните барабанчета се смесва с музиката от заведенията. Туристически групи си правят селфита с шествието. Млади гърци, понеже вървя отстрани, ме питат за какво е протеста. Казвам им: „Срещу Ньойския договор”. Нищо не им говори, разбира се. Уточнявам: „Версайската система след края на Първата световна война“. Никаква реакция. Усмихват се, одобряват. Някои от шествието също се снимат с туристическите групи. Фейсбук с лекота съвместява всякакви различия.

Разбирам, че крайна точка на шествието е „лъвчето“ пред НДК. Скоро стигаме там. Момичетата и момчетата правят кръг. Някой казва: „В памет за жертвите”. Оказва се, че са купили свещи. Няма подготвени речи. Минута мълчание. Раздават свещите. Едно момче излиза и казва: „Сигурно и вие имате по някой загинал прадядо. Потърсете името му…”. Студено е. Момичетата и момчетата са се сгушили в яките си, пристъпват от крак на крак. Момиче до мен полугласно допълва – за „незнайните”. Питам го, знаели защо са „незнайни“. Чувало ли е, че войниците на фронта – и от нашата, и от другата страна – носели на ръката си пластинка, на която било изписано името и техния пол. Ако загинат, поне някой да прати известие на близките им. Ако снаряд откъснел китката им, или не намерели в тялото писмо или някакъв документ, обявявали загиналия за „незнаен воин“. Затова след войната цяла Европа се изпълнила с такива мемориали, пред които горял вечен огън. В името на спомена. Не бяха чували нито то, нито съученичките му.

Не ми се обърна езикът да им разкажа как в книгата си „Europeana“ (субективна история на ХХ в.) писателят Патрик Оуржедник изчислява, че ако биха били подредени телата на загиналите в Първата световна война, колоната на германците би стигнала средно до 3010 км, на французите – 2 681 км, а взети накуп загиналите в целия свят биха направи шествие на смъртта от 15 508 км. Потискащи изчисления (при средна височина на един загинал от 172 см). Не ми се иска да пресмятам българските 150 000 жертви, допълнени от испанския грип, който върлува след войната.

Ненадейно някакъв кресливо-патетичен глас разкъса мълчанието. Дамата се представя за преподавател по история в Софийския университет, рецитира Вазов, говори нещо за границите, обявява се все пак за мир на Балканите, но пък призовава младите хора на 7 януари догодина да протестират срещу чуждите неправителствени организации, които ще изземат децата на България.

Усещам лека тръпка на недоволство. „Това е в повече“, казва момче до мен, друго на висок глас заявява: „Без политика”. Пак се убеждавам колко мръсна дума е „политика“ за това поколение, почти равна на думата „партия“. И причините са обясними.

Сетне друго момче застава отпред и казва: „Сигурно и вие имате хора в чужбина в семействата си, замислете се над това”. Не завършва речта си. Разбирам, че тук е същинската травма. Шествието се смълчава и след като „лъвчето“ грейва, заобиколено със свещи, всички се разотиват.

Направо не можех да повярвам, че казионните патриоти няма да изникват отнякъде и ще пропуснат „100 години Ньой“. На път за вкъщи спирам пред „Незнайния воин“, приютен до базиликата „Св. София“. И там няма жива душа. Само седем червени карамфила и два букета, оставени от нечии ръце. Нито един венец от „казионните” на власт. Което явно идва да покаже, че вече живеем в друга история.  

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияТри разказа
Следваща статияМалка енциклопедия на приятелствата