В света на Теодора Димова личната болка винаги е свързана с голямата рана на Историята. Тя преобразува една дълбоко българска болка – травмата на тоталитаризма и моралното разложение – в изтънчена гръцка трагедия.
„Не ви познавам“ на Теодора Димова е едно от най-силните и емоционално наситени произведения на съвременната българска литература; един роман многопластов и стилистично сложен, белязан с дълбока чувствителност, съвременен философски оттенък и внушително християнско благоговение.
Това произведение не е просто историческо повествование, а потресаваща анатомия на съвременната българска реалност, която вдъхва живот на едно минало, заровено в архивите, и на едно настояще, приклещено в задкулисието на Историята.
Докато предходният роман, „Поразените“ (2019), е епос на колективната и личната памет на България след 1944 г., „Не ви познавам“ – като негово духовно продължение – функционира като огледална книга, в която историческата истина от „Поразените“ среща цинизма на днешния ден, напомняйки ни, че адът започва тогава, когато обърнем гръб на Паметта и на Другия. Става дума за една солидна морална анатомия, разкриваща българската обществена „джунгла“ и политическото задкулисие по специфичния за Димова начин; това е остър и насъщен прочит за всеки желаещ да вникне в тъмните течения, които все още дърпат конците в съседната страна.
И докато романът принуждава българския читател към болезнено, но пречистващо гмурване в близкото българско минало, гръцкият читател е призован да пробие „невидимата обвивка“ на едно общество, белязано неизличимо от режима след 9 септември 1944 г. Става дума за онзи механизъм на терор, на класови комплекси и лични отмъщения, който мутира, но никога не бе заличен по същество, продължавайки да влияе върху обществените процеси и до днес.
Историческият контекст
В България на 9 септември 1944 г. политическото движение Отечествен фронт (ОФ) – като организатор на съпротивителното движение по време на Втората световна война – извършва държавен преврат и завзема властта в столицата София и в ключови точки на страната. Сформира се първото правителство на Отечествения фронт (което управлява до 31 март 1946 г.) и се обявяват Манифестът на правителството на ОФ към българския народ (от 9 септември 1944 г.) и Програмата на правителството на ОФ (от 17 септември 1944 г.). На 28 октомври 1944 г. новото правителство начело с Кимон Георгиев (от политическия кръг „Звено“) подписва примирие със Съветския съюз, Великобритания и Съединените щати и България се присъединява към войната срещу Третия райх.
В това първо правителство на Отечествения фронт участват пет партии: политическият кръг „Звено“, Българската работническа партия – комунисти (БРΠ-к), Българският земеделски народен съюз (БЗНС), Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДΠ) и Радикалната партия. Министър-председател става Кимон Георгиев, лидер на организацията „Звено“. Комунистите поемат ключовите министерства на вътрешните работи и на правосъдието. Централен момент в правителствената програма е провеждането на Народен съд. Издадени са над 2700 смъртни присъди. Тримата регенти – принц Кирил, Богдан Филов и Никола Михов – са осъдени на смърт и екзекутирани заедно със седемнадесет бивши министри. Изчислено е, че почти 20 000 души стават жертва на отприщения терор.
След около година и половина коалицията се разпада, тъй като комунистите надделяват напълно. На 31 март 1946 г. се сформира второто правителство на Отечествения фронт под ръководството на Кимон Георгиев, което – при пълно доминиране на комунистите – просъществува само няколко месеца, преди да отстъпи място си на чисто комунистическото правителство на Георги Димитров.
Веднага след преврата на 9 септември Отечественият фронт (ОФ) играе централна роля като параван за завземането на властта от Българската комунистическа партия (БКП). По това време ръководството на ОФ отхвърля определянето му като обикновена коалиция от партии, самоопределяйки се като „народно движение“, което обаче се намира под пълната доминация на БКП. През лятото на 1945 г. Отечественият фронт се разцепва, тъй като негови членове не са съгласни с нарастващата роля на комунистите и перспективата за налагане в страната на един тоталитарен режим. Това води до оттеглянето на БЗНС „Пладне“, БРСДП (о) и някои независими личности. Комунистите успяват да разцепят части от БЗНС и БРСДП, които остават в коалицията, докато към ОФ се присъединява и Радикалната партия.
На 8 септември 1946 г. в България се провежда референдум за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република, както и за свикване на Велико народно събрание. На 15 септември 1946 г. страната официално е обявена за Народна република България. През десетилетията след 1948 г. Отечественият фронт се превръща в масова обществено-политическа организация под пълното господство на БКП, в която участва и казионното крило на БЗНС. БРСДП (о), политическият кръг „Звено“ и други партии преустановяват дейността си.
Така че за България 9 септември 1944 г. не е просто една дата. Девети септември 1944 г. бележи завземането на властта в страната от Отечествения фронт с подкрепата на Червената армия, нахлула на цялата територия, което води до насилствения преход към комунистическия режим и към установяване на тоталитаризма.
От края на 80-те години на миналия век в България започнаха социално-политически и икономически реформи, които доведоха до рухването на комунистическия режим. Началото на този преход се свързва с 10 ноември 1989 г. и отстраняването на управлявалия 35 години вожд Тодор Живков.
И ако 9 септември 1944 г. беше отправната точка на тоталитаризма, то 10 ноември 1989 г. бе възприет от българското общество като исторически шанс за реабилитация на „Поразените“ от тоталитаризма на предходния период.
През следващите десетилетия обаче очакванията на българското общество постепенно се превърнаха в болезнено опровержение. Дългоочакваната лустрация в държавните структури и институции така и не се състоя по същество. Въпреки последвалото разкриване на архивите на Държавна сигурност през 2006 г. наследниците и сътрудниците на репресивните механизми от 1944 г. мутираха в доминиращите икономически и политически структури на днешния ден.
Тази мутация на старата номенклатура в една нова, своеобразна олигархия превръща призива на Теодора Димова – чрез „Не ви познавам“ – за завръщане към Паметта и за Катарзис по-актуален отвсякога, не просто в обикновена историческа ретроспекция, а в литературен вопъл за моралното оцеляване на българската нация.
Димова изследва Паметта, Болката на поколенията и невидимите нишки, които ни свързват или ни разделят. Това е контекстът, в който разбираме защо главната героиня на Димова, Александра, се връща към тези спомени, защо е толкова крехка и същевременно толкова „проницателна“. Чрез трагичния път на Александра авторката разкрива как манталитетът на тайните служби и тоталитаризмът бяха наследени от днешните елити, създавайки една „лична пандемия“ на морално омерзение. Темата за Държавна сигурност и нейната невидима, но разяждаща хватка върху съдбите на „нежеланите“ хора превръща романа в мисия, а не просто в литературен, художествен текст.
В света на Теодора Димова личната болка винаги е свързана с голямата рана на Историята. Като писател тя постига непостижимото: преобразува една дълбоко българска болка – травмата на тоталитаризма и моралното разложение – в изтънчена гръцка трагедия. Подобно на трагическите поети, тя не просто описва събитията, а извежда на преден план „хюбриса“ на властта и страданието на индивида, който бива смазан от колелото на Историята. Александра не е просто софийска героиня; тя е архетипна фигура, носеща бремето на една вселенска вина. Чрез своя стабилен и ритуален език Димова превръща „местното“ във „вечно“, предлагайки на читателя не само историческо свидетелство, но и литературен катарзис, който надхвърля граници и езици.
Вглъбена в своя вътрешен монолог, Александра звучи като антична трагическа героиня, като съвременна Касандра на фона на пустия град – един глас, който „вижда“ разрушението и гибелта там, където другите виждат просто ежедневие. Подобно на античната пророчица, Александра е обречена да „вижда“ бездната на душата и моралния разпад, без никой да иска да я чуе. Всяка нейна мисъл е като камък, захвърлен срещу леденото безразличие на системата. В такива моменти езикът на Димова се преобразява: думите придобиват драматургичен пулс, превръщайки гнева в ритуал, а обществената критика – в поетичен Реквием. Монологът на Александра престава да бъде интимен и съкровен; той вече се явява сърцето на целия обществен гняв, тъй като Александра се обръща към самата „система“, която Теодора Димова описва толкова безпощадно. Това е моментът, в който индивидуалното страдание бива „артикулирано“ и се превръща в колективен вик на една нация, търсеща своята изгубена истина.
Освен моралното задължение да предоставя на гръцкия читател историческия контекст на случващото се в книгата, дължа на себе си и една лична „изповед“ пред самия читател относно преводаческия подход към това взискателно произведение.
Теодора Димова борави в повествованието със социална, политическа, психологическа и дори религиозна дълбочина, успявайки да „опитоми“ една нелепа реалност и да я преобрази в един мисловен и същевременно елегантен литературен текст, който се отличава със своята изящна текстура, многобройни детайли в описанията и изключително чувство за нюанс в изказа. „Не ви познавам“ представлява езиков лабиринт, богат на неологизми, идиоми и нестандартни съчетания, които служат на специфичния и интелигентен стил на авторката. Характерни са: „еретичните“ параграфи, разположени на няколко поредни страници – най-често наситени с информация и на моменти с резки преходи; безкрайните изречения – чийто ритъм предлага дори физическо преживяване за читателя, поддържайки неговото напрежение; „странностите“ в употребата на пунктуационните знаци – с доминиращата „злоупотреба“ със запетаята. „Монотонността“ на запетаята, съчетана с рядката употреба на тире, точка и запетая, оставя читателя буквално „без дъх“. На места удивителният знак пронизва за миг изречението като камшик, превръщайки например иронията в горчивина. Почти постоянната липса на пунктуационни знаци, обозначаващи пряката и непряката реч, често предизвиква объркване у нефокусирания читател. Освен това романът „говори“ чрез подлога, който съдържа жизненоважна информация, придавайки съвсем различен смисъл на преводаческия труд – преводачът трябва да притежава усещането за този подлог, за да го направи видим и за читателя.
Следователно гръцкият превод трябваше да съхрани елегантността и поетиката на оригинала, избягвайки тежкия и тромав изказ. Същевременно преводът трябваше да следва дълбоката близост на оригинала с крайно емоционалното състояние, запечатано в текста. Детайлите трябваше да бъдат подредени така, че преходът между вътрешния монолог и физическото присъствие на героинята, на Александра, да запази библейската тежест на оригинала, както и неговия аристократичен, но и драматичен ритъм. А най-голямото предизвикателство – и често „капанът“ – бе да бъдат задоволени очакванията за красив преводен език, който се подчинява на правилата на гръцката граматика, без обаче да бъде „предаден“ стилът на авторката.
Поради това бяха положени огромни усилия гръцкият превод да съхрани педантично структурата на фразите от българския оригинал, с абсолютно уважение към своеобразието на авторката, разкривайки един „чужд“, изключително конкретен и аристократичен литературен стил.
Особено предизвикателство по време на преводаческата работа бе необходимостта – основно в безкрайния монолог на главната героиня – да се предадат „вгнездените“ препратки (цитати в цитатите). Става дума за възпроизвеждане на казаното от трети лица, което често се предава като лично свидетелство за изреченото от някой друг. В тези случаи преводът трябваше да съхрани и да предаде фини езикови и психологически нюанси, които в българския оригинал се постигат чрез глаголни времена, несъществуващи в гръцкия език. Усилията бяха съсредоточени в търсене на стилистични еквиваленти, които да запазят достоверността и непосредствеността на свидетелството.
Най-голямата намеса обаче бе направена в употребата на препинателните знаци – особено на запетаите. Докато българският читател, поради близостта си със средата в произведението, е в състояние да откликне на ритъма, който те изграждат, гръцкият читател се нуждае от „глътки въздух“, за да „асимилира“ фактологическата тежест на текста и на темата. Ето защо в гръцкия вариант бе направен изборът – с известно чувство за „вина“ спрямо авторката – да бъдат използвани тирета, точка и запетая и двоеточие. Същевременно с използването на гръцки кавички бе разграничена пряката реч на героите, докато съкровените им мисли са откроени с английски кавички.
За да се компенсират тези намеси, бе запазена употребата на малки букви след всеки препинателен знак – независимо от граматическите правила на гръцкия език – навсякъде, където авторката го прави в оригинала (и невинаги според правилата на българския език). Беше следвана ясната логика на авторката: че мисълта не завършва, а просто бива „наранявана“ или „пречупвана“ от изблика на емоция (изненада, гняв, радост) или от някое мимолетно събитие (мигновен спомен, рязко прекъсване на телефонната връзка).
„Не ви познавам“ представлява преводаческо предизвикателство и поради още една причина: езикът и стилът на писане на Димова впримчват „смисъла“ дори и между думите, в междуредието. Поради това решаващо значение за преведения текст имаше неговото обогатяване с обяснителни бележки под линия, така че случващото се в романа да бъде поставено с точност в историческия контекст, в градската топография и в архитектурната естетика на улиците, парковете и дори на фасадите на „класическите“ сгради – символи на европейска София, която се срива или се трансформира в историческия период между „Поразените“ и „Не ви познавам“, а и през следващите години. Също така обемът и „енциклопедичното“ качество на бележките под линия бяха преценени като абсолютно необходими, за да бъдат разбрани мащабът и „многозначността“ на историческия фон, който оправдава обществения срив, отразен в произведението.
И накрая, така както Теодора Димова не просто реди думи, а пренася читателя в различни светове, така и моята цел, пренасяйки тази творба на гръцки език, беше да „артикулирам“ връзката между двата народа чрез споделеното преживяване на тоталитаризма и на моралната съпротива. Надявам се опитът да е бил успешен!
Д-р Благородна (Рони) Филевска-Панагу е историк и преводач.
