Поезията на Екатерина Йосифова е една от най-оригиналните и автентични територии в българската литература. Тихо-радикална, нежно-иронична, богата на вътрешни контрапункти. В тези бележки ще се опитам да подходя към нея с нейната поетика – с хумор и с внимание към малкото, не-шумното, не-задължителното.
Mисля, че поезията ѝ е това, което се случва, когато човек реши да не се прави на поет. И въпреки това – или може би точно заради това – създава поезия, която е от най-чистите, умни и докосващи. Това е поезия, която не се натрапва, не блести, не крещи. Тя е глас от стая с нисък таван, в която някой бавно полива, чисти, пере, гледа през прозореца как вали сняг и си мисли: „стихотворението ще мине оттам, когато не гледам“.
Има нещо донякъде неприлично в това колко едновременно деликатна и силна е нейната поезия. Тя не се защитава, не се обяснява. Казва, че поезията не е обяснение, че не е обяснима – и е права. Това не е литература, която иска да бъде разбрана, а по-скоро такава, която иска да бъде обитавана. И когато я обитаваш, усещаш, че и ти си малко повече човек, отколкото си бил преди това.
Поезията ѝ носи етически заряд, но не морализира. Не става дума за позиция, а за мяра. Тя пише така, както живее човек, който не иска да лъже – нито себе си, нито другите. В свят на преекспонирана идентичност, където всички се самообясняват, това не е отказ от мислене – това е жест на етическа самоуравновесеност.
При нея няма преиграна съпротива. Има гняв, но само когато е нужен; тъга без сантимент; ирония без надменност; самота, която не се самосъжалява.
Йосифова успява в нещо трудно: да пише едновременно „за себе си“ и „за другите“, без да се вкопчва в нуждата да бъде значима. Това е поезия, която не търси истина, а вярност. Към вътрешния ритъм, към едно живеене, в което се чака някой, пие се чай с приятелки, спи се до децата, мечтае се някой да ни обича „с извивките на нашето желание“ и в същото време – ругае се по мъничко наум и на глас света, който не е така топъл, както ни се иска.
Тя не се крие зад метафори, не бяга в абстракции. Говори за тялото, за дома, за обичта, за остаряването, за болниците, за телевизора и врабчето. Но зад всичко това прозира устойчивата метафизика на живеенето въпреки всичко – без драматизация. Тя е представител на поетическото течение „оцеляла чувствителност“.
Чувствам се благодарен, че такава поезия съществува. Че е написана. Че ми позволява да се усетя част от нея – не като читател, а като съчувстващ. И се надявам и други да я четат, не защото трябва, а защото ще им е по-добре с нея. По-самотно и по-малко самотно. По-тихо и по-смислено.
Съществуване по ръба: минимализъм със световна плът
Йосифова редуцира света до кратко и прозаично регистриране – без да го опростява. „Става, справя се с каквото трябва“ – и това е достатъчно за героичното всекидневие. Нейният минимализъм не е лишен от метафизика, напротив, той е нейна предпоставка. Поезията ѝ се родее със Сен-Жон Перс по визия, но със Силвия Плат по структура – уравновесен ужас и доза присмех. В това отношение Йосифова се нарежда сред онези фигури, които превръщат поезията не в израз на възвишеното, а в съпротивително действие срещу баналността на света. Тя стои редом до Вислава Шимборска и Кавафис. Вместо да „обновява“ себе си с формални хватки, Йосифова разгръща същите образи като опит с времето. Дете, дом, сън, ръце, любов, мълчание, чакащ човек – това са образи, които не се повтарят, а се трансформират в движение. Детето е веднъж реално, веднъж символ, веднъж липса. Домът е веднъж сцена на грижа, друг път – затвор. Поезията е и утеха, и предател, и стара любовница. Това е поетика на повтарящите се форми, в които светът се променя чрез нюанс, не чрез обрати.
Образът на природата: от лиричното убежище към язвителна метафизика
Природата в нейната поезия е и място за съзерцание, и метафора на травмата. Няма идилична природа у Йосифова – всяка „зора“ е потенциален залез, всяка „тревица“ носи отровата на избледнял спомен. При нея пейзажът е свидетел на загуба. Удивително е как в „Песничка за голямата любов“ например „картофената нива“ става поле на реална грижа и битово нежелание за героизъм. Това е екзистенциална екология, земята не като мит, а като делник. Формално Йосифова работи в кратка и разговорна форма, но не се стреми към формализъм. Избягва гравитацията на „големите думи“. Тя дозира. Оставя въздух. Умее да сложи „точка“, но не като триумф. Обикновени думи, от които избива дълбоко несигурна сигурност.
Любов, която не е епична
Любовта в тази поезия не е „величествена“ – тя е невидимото лепило на човешкото, но и преглъщането на отсъствието. Това е антиромантизъм, който носи в себе си трагикомичното достойнство на самотата. Образите се повтарят, но не като маниер, а като ехо на битието – преобразени: от желание към утеха и към тъга. „Иначе съм добре“ е може би едно от най-силните признания на модерната поезия за невъзможността да бъде съвсем добре. Не е случаен образът ѝ на човека, който се движи „по кривата пътека, под моста, бълбук през вира, скок-подскок през тресавището“. Това не е метафора, това е диагноза на живеенето.
Няма герои у Йосифова – има хора, които се справят. На моменти – добре, друг път – не толкова. Но които вървят, спъват се, заспиват, обичат, чакат. Тя е с глас, който не крещи. И затова се чува толкова ясно и много в него.
Самотата на пишещия и съмнението в езика
Йосифова няма илюзии относно писането. То е обсесия, често без милост, „обсебен минувач край собствения си живот“. Писането е и форма на самоунищожение. Нерядко иронично – „книги до тавана“ – а понякога с безпощадна яснота. Идеята, че писането предава любовта и близките, е смразяваща, но и изненадващо освежаваща: отказ от авторовата важност, отказ от всякакъв (мета)героизъм. Писането за нея е подозрително, винаги под въпрос. Тя е наясно, че човек може да се загуби в думите си и да се отчужди. Това е отрезвяваща мисъл – и някак си ни освобождава от идеята, че поезията трябва да бъде „висша“ или „спасителна“. Не, поезията помага да не се разпаднем. Или да се разпаднем малко по-красиво.
Често се усещам, докато я чета, че не знам кога съм се просълзил – защото това не е патетична поезия, не е сантиментална. Но тя засяга нещо много дълбоко и невидимо. Баба, която чисти градината си, дете, което се прави, че не чува, лястовица, сгъната от лист със стихове – тези неща ме карат да вярвам, че има смисъл в писането, въпреки всичко. Че някъде там, между „прането“ и „падналата шума“, между „притихналото дете“ и „тишината, която не се обяснява“, има една честност, която рядко се среща – не само в литературата, а и в самото съществуване.
Възвърнато време и скромна вяра
Йосифова изгражда архетипи на „дома“, които приличат на поселища от изгубена цивилизация: те не са родови или национални, а интимни. „Къщата“ е вечно преправяна, но остава същата – това важи и за тялото, за поезията, за паметта. Може да се направи паралел с идеите на Башлар за човешките пространства, мислени чрез „дребното“, „невидимото“. Домът тук е и език, и място, и условие за съпротива. Затова образът на „дъщерята“ в танц или на „бабата“ под трева е не сантиментален, а поетически фундамент.
Йосифова мисли свободата като отговорност, не като избор; „свободата, Санчо, е когато няма кого да обвиняваш“. Тя мисли жената в историята и културата като участник, не като жертва. Тя създава полифонична лирика, гласовете на поколенията, децата, чудовищата говорят едновременно. По нейния път компания ѝ правят както Емили Дикинсън, така и Кей(т) Темпест.
Йосифова не е поетеса на големите жестове. Тя е поетеса на малките движения, които променят пейзажа. На светкавиците преди гръмотевицата. На съня, който спасява от тревогата. На стиха, който ще мине оттам, когато не гледаш. Това я прави неостаряваща, все по-актуална в свят, където все по-малко вярваме на големите думи. Йосифова – със своята не-увереност, не-монументалност, не-героичност – е един от най-важните антигерои на българската поезия.
Етически и естетически жест: почтеност на деликатното
Деликатен етически жест, често укрит под самоирония, битов детайл или поетическо отдръпване, но присъстващ с устойчивостта на морал без манифест. Това е етика без проповед. А естетическият ѝ жест е обратната страна на същата монета: естетика на отсъствието на претенция. Да ги разгърнем отделно, но заедно.
Етика в поезията на Йосифова има – не като позиция, а като присъствие. Тя не поучава, не разобличава в патоса на „гражданската социална лирика“, но в стихове тя изписва крехки, но непоклатими етически ценности. Грижа, но не екзалтирана, а всекидневна – женската грижа, ръчната, не-театрална: „вече не съм наежена“, „в ръцете на работата“ съм. Отказ от героизъм – тя не иска да бъде голям поет, нито голям човек. И точно в това има морална тежест. Героичното у нея е в това да „чакаш със сърце, изпръхнало“ – но да не се предадеш на позьорството. Съпротива срещу фалшивото – без лозунг, без гняв, но с язвителна честност. Етика на паметта – има дълбока човешка отговорност в това да се помни малкото, образите на хора, които не викат, но остават. Това също е морал. Етиката ѝ е антиепична, но упорита. Тя казва: „няма да се откажа от доброто, дори да го изрека с шепот“.
Естетиката ѝ е на страната на неочевидното. Има красота в отдръпването. Тя демонтира очакванията към поезията – формално, тематично, дори реторично. Жестовете ѝ са на дискретна поетичност, нещо като антифигура, която става фигура по силата на честността си. Не пише „поетично“, но пише така, че всичко звучи като поезия. Това е обратното на маниерността – естетика на смълчаното, на паузата. Работи с остатъци, не с върхове: с утайки от деня, с парчета от емоции, с баналното, което тя прави метафизично, без да го повдига на пиедестал. Нейният велик свят е направен от „тенджера и чиния“, „дете в короната на дърво“, „трохи върху надгробен камък“, „шума, която не се купува със злато“.
Избягва финала, не обича катарзис, точка или крясък. В много нейни стихотворения финалът е само леко разместване на въздуха, не отговор. Това е естетика на недоизказаността, сродна с японската хайку традиция. Формата ѝ е флуидна, като живота, който тече. Може да пише като песен, като съобщение, като вметка в разговор, като домашна бележка. При Йосифова, красотата е морално поведение. Да опишеш света честно, без превземка, без патетика – това вече е етически избор. Както и да не използваш поезията като инструмент за самозначимост. Това я поставя близо до Збигнев Херберт – с неговата поетика на свидетеля, който не назидава.
Кое може да не се хареса в нейната поезия?
Добър въпрос. Наистина добър. Защото когато нещо много ти харесва – както и при мен с Йосифова – е изкушаващо да го оставиш недокоснато, като малък олтар. Но поезията ѝ, ако иска да бъде мислена сериозно, трябва да бъде и оспорвана.
Има опасност от утаяване в „малкото“. Нейният талант е да вижда значимото в дребното. Но този избор се превръща в навик. Стиховете ѝ, особено в по-късния период, изглеждат като вариации на една и съща етюдна тишина. Тя повтаря жеста на отказа, но самият отказ е на ръба да се превърне в поза. Случва се да си мисля: може би, ако поне веднъж беше избухнала – не с „тихо презрение“, а с ярост, с гняв, с нещо по-гръмко – щеше да е още по-силно. Но тя не го направи. Това е литературен и личен избор, но и ограничение.
По отношение на близостта ѝ до сантименталността – Йосифова е майстор в избягването на патоса. Но има моменти, в които се приближава до леко капеща сантименталност – особено в стихове за деца, дъщери, баби. Да, това е красиво. Да, нежно е. Но инцидентно сякаш прекрачва от „кротката тъга“ в зоната на „разнеженото припяване“. В редки случаи, това отслабва интензивността и я приближава до литературна мекота, която иначе така умело избягва.
Липсата на риск в езика. Поезията ѝ е изчистена, дестилирана. И това е чудесно. Но в тази пречистеност има и риск – езикова безопасност. Тя не прави авангардни експерименти с формата, със синтаксиса, с ритъма. Тя изглежда прекалено вкопчена в една сигурна, постигната, но вече позната зона на езика. Няма лингвистично разцепване, срив, нещо нефигуративно. И това ограничава диапазона ѝ.
Умишленият ѝ отказ от социално-исторически конкретности. Йосифова пише „времево“ – усещаш годините, усещаш времето, изтичането им. Но много рядко се впуска в конкретното политическо, историческо и обществено време. Такъв е изборът ѝ. Но на моменти ми липсва. Тя би могла. Понякога имам чувството, че е сдържала юмрука си и е подала шепа.
Защо това не разваля поезията ѝ?
Защото е част от нейния жест. Екатерина Йосифова не иска да бъде радикална, не иска да крещи, не иска да бъде „важна“. Тя създава поезия, която се вмъква, не завладява. Но както при човек, който обичаш – виждаш и слабостите, и точно заради тях доверието е истинско. Ако въобще са слабости.
При особени обстоятелства си казвам: какво би станало, ако Екатерина Йосифова напишеше стихотворение, което не е тихо, умно и крехко, а напротив – раздърпано, неугледно, викащо? Може би това щеше да бъде и нейното най-силно стихотворение. А може би – нейното най-непоносимо. Но ми се ще да беше опитала.
Защо Екатерина Йосифова е важна днес?
Защото днес всички говорят много, викат, пишат с удивителни и търсят ефект. А тя ни напомня, че поезията е тишина, която остава. Тя е важна, защото не иска да бъде важна – и именно затова е. В един свят, който се задъхва от значимост, Йосифова предлага присъствие без поза, болка без истерия, мисъл без позиране, език без украшение, но с грижа. Тя не предлага решения. Предлага да поседнеш, да вдишаш, да видиш как една чаша, едно дете, една тревица са напълно достатъчни да носиш и понасяш деня. Поезията ѝ е противоотрова на шумното ни време. И затова ще бъде още по-четена утре, когато от виковете остане само ехо – а от нейните думи – дом.
В епоха на пренаписване на истории и територии, на платформи и самопромотиране Екатерина Йосифова ни връща към поезията като интимен жест, който не цели да покори, а да съществува – с достойнство и мяра. Тя е важна заради отказа си да бъде спектакъл. Защото в свят, в който мнозинството сочи себе си, тя е вгледана в другите, в крехкото и незначителното. Защото не вярва в езика, но не може без него – това я прави съвременна и днешна. Защото показва, че поезията може да бъде етично действие, дори когато е едно изречение, един стих, шепа думи, трохите за пътя обратно.
Поезията ѝ няма да реши световните кризи. Няма да спечели революциите. Няма да вдъхнови тълпите. Но ще остане там, където човек седи сам, след като всичко е минало, и се чуди: „А сега какво?“. И точно тогава – някой стих на Йосифова ще каже: „не си сам, аз също чаках, аз също онемях“. И това е достатъчно.
