Човекът, който обяви провала

Има поети, които пишат, за да покажат колко красив е светът. Има и такива, които пишат, за да покажат колко е красив, макар че се разпада. Марин Бодаков (1971–2021) е от вторите. И нещо повече, той е от онези, които превръщат разпадането в архитектурен принцип. Книга след книга, от юношески разтърсващото „Девство“ (1994) до финалните непубликувани стихотворения (2019–2021), Бодаков изгражда нещо, което с риск от патос може да се нарече поетика на крехкостта, тишината и тайната. Система, в която всяко разрушение генерира собствената си красота и всяка красота носи в себе си предчувствието за собственото си разрушаване. Но нека не бързаме с генерализациите. Нека първо си свалим обувките, тъй както самият Бодаков ни подканя многократно, и да стъпим боси в текста.

Тялото, централният континент

Ако трябва да отделим една-единствена тема в поезията на Бодаков, това е тялото.

Конкретното, потно, пулсиращо, стареещо, болезнено, желаещо и отказващо тяло. Тялото, което е „витраж“ и „ковчег на маймуна“ едновременно. Тяло, съставено от крака, ходила и пети, от „ахилесова пета“ и „розова пета“, от „опитни пети, които допускат грешки“.

В ранните книги тялото е еротично и сакрално. Говорещият е „чист телом“, моли се на Бог и същевременно „извежда Богоявление“ през любовния акт. Тук Бодаков е много близо до метафизическата поезия на Джон Дън. Има го същото напрежение между плътта и духа, същата дързост да се обърнеш към Бога с лексиката на тялото. „В параклиса на моите нозе / отново ти / се връщаш / богохулна“, Дън би се усмихнал.

В „Бисквити“ тялото е детско и пубертетно, краката не стигат до пода, пишката расте, стомахът се обръща. Тук тонът е по-различен. Има нежна, почти прозрачна меланхолия, която напомня ранния Тракл и няма тъмен апокалипсис. По-скоро има нещо от „Детството“ на Рилке, когато Бодаков пише: „бях малък като сребърна лъжичка / на бедния обяд на всички възрастни“. Този образ е толкова точен и толкова Бодаковски, че заслужава да бъде гравиран някъде.

С „Обявяване на провала“ (2002) и „Ангел в зоопарка“ (2008) тялото навлиза в зрелостта и започва да усеща оттеглянето си. Появяват се „наедрели плещи“, „изтънчени белези от свличане“, „уязвими места“ и „боров талк в съблекалните“. Тялото вече е колкото пространство на желанието, толкова и територия на загубите. Тук Бодаков стъпва в полето на Чеслав Милош и неговите късни стихотворения за стареенето, но е с по-малко стоицизъм и с повече нервност. Когато пише: „Нарастват / необитаемите части на това тяло“, чуваме нещо от тихия ужас на Филип Ларкин пред необратимостта на времето с разликата, че Ларкин е саркастичен и сух. Бодаков е нежен дори когато е уплашен.

В последните книги и в непубликуваните стихотворения тялото е вече буквално бойно поле. Тук се появява „възрастта, която уверено изгради / психиатрична клиника зад челото, / най-модерен затвор в дробовете, / военна болница в манастирите на ходилата“. Метафорите са станали по-хирургически, по-точни и по-безмилостни. Сребърната лъжичка се е превърнала в домашна лопатка, с която поетът зарива баща си. Тялото вече не е само собственото. То е и тялото на бащата, на близките, на децата и всяко от тях е на различно равнище на уязвимост.

Смъртта, от метафора към факт

Смъртта при Бодаков е тема, която претърпява забележителна еволюция. В „Девство“ тя е почти декоративна и литургична, защото „По-женствена от теб, дълбока, / по-женствена от теб, Смъртта / не е била“. Това е смъртта на символизма, красива, далечна и облечена в женски дрехи. Още тук тя е по-топла от живота. Странен парадокс, който Бодаков ще развива с десетилетия.

В „Обявяване на провала“ смъртта е вече по-конкретна. Тя е войната в Прищина, през която минава обичаният приятел. Тя е температурата от 39 градуса и зле чувстващото се тяло. Тук Бодаков е близо до онова, което Адам Загаевски (негов реален събеседник) нарича метафизика на всекидневието, където трансцендентното проблясва в храма на хотелската стая.

Но истинската революция идва с „Наивно изкуство“ (2011), където бащата умира. Стихотворенията „Без мир“, „Кал по дланта“, „сънувам, че завивам гроба / с мокри одеяла“ са сред най-силните елегични текстове в съвременната българска поезия. Тук Бодаков прави нещо, което рядко се постига. Смъртта е показана едновременно като банална и непоносима, като конкретна и необхватна. „Бих предпочел това да е метафора“, казва той, след като е описал как е дозарил баща си. Тези стихове са гениални в своята простота и едновременно отричат и утвърждават поетическата трансформация.

Паралелът тук може да е с Шиймъс Хийни, особено с неговите елегии за бащата, при тях я има същата смесица от телесна конкретност и метафизическо безпокойство. Хийни е земен и ритуален, неговата скръб преминава през почвата и труда. При Бодаков скръбта е градска, невротична и склонна да се самоподрива с ирония.

С „Мечка страх“ и непубликуваните стихотворения смъртта заема почти цялото пространство. Труповете на бащата от съня „са изтегнати навсякъде вкъщи / по очи“. Дрехите на мъртвите се смесват с дрехите на живите. Елхата е прегърната „панически по пътя към контейнера“. Тук е постигната степен на конкретност, която е по-страшна от всяка метафора, защото не замества реалността, показва я отвътре, разпарцаливена и невъзможна за сглобяване.

Детството, загубеният рай и отключената врата

Детството е другият голям полюс. В „Бисквити“ то е направо тематичен център. Цяла книга, писана сякаш от гледната точка на тийнейджърското тяло, което не знае какво му се случва, но усеща всичко. „Не искам смърт не искам да съм възрастен“ е вик, който ехти през цялото му творчество.

В по-късните книги детството се появява като загубена територия, която се посещава само през спомена или през децата, защото „тази пухкава яка ръчичка, / която остава в ръката ми – / въпреки че отдавна сме прекосили / магистралата към училище“. Ако в „Бисквити“ поетът е детето, в „Мечка страх“ той е бащата, който държи детето и усеща как то му се изплъзва.

Да се вземе нещо малко, нищожно и тривиално (ръчичка, чорап, елхова игличка, картоф в коледен чорап) и да се извлече от него метафизическият му заряд, без да се повишава глас. Лаконизъм и умение да се стигне до ядрото с минимални средства. Това е сърцевината в поезията не само на Бодаков, но и на Екатерина Йосифова, и на Шимборска.

Любовта, от ероса до пералнята

Любовта при Бодаков минава през поне три фази. В „Девство“ тя е свръхнаситена с религиозна образност. В „Бисквити“ и „Обявяване на провала“ тя е земна и хедонистична, но и по-неспокойна, „Непринудена проза“ е може би най-красивият текст, със своята точна и безсрамна деликатност, за зрял юношески нагон в българската поезия,.

Но в късните книги любовта се преселва в бита и тук Бодаков е наистина уникален. „Моето лято, любима, има толкова къса пишка – / вече не може да задоволи дълбината на отчаянието, / но опитва“. Това е любовна поезия, каквато не сме чели на български. Едновременно самоиронична, нежна, откровена и непретенциозна. Тук Бодаков е по-близо до Реймънд Карвър и до онова специфично умение да се намери красота в мивката с мръсни чинии, в претъпканата пералня и в „допитото кафе на жена ми“.

Има я и Силвия, повтарящ се образ, който е и конкретен човек (Силвия Чолева, поетеса и приятелка), и литературна алюзия (към Силвия Плат?), и просто име, което трупа значения с всяко ново появяване. „Нека, Силвия, / долу ни настанят един до друг: / да си разменяме новите книги за четене / през прогнилите места / в савана“. Това е литературна представа за вечността, за вечната читалня в гроба. Нещо от Борхес има тук, макар и лишено от неговия райски и хладен аристократизъм. Има нещо от Бодаков. Топлата и донякъде обезоръжаваща интимност между хора, които отдавна споделят една маса, бюро и памет.

Битката, която поглъща всичко

Заглавията на последните му три книги, „Битката за теб“, „Мечка страх“ и предхождащата ги „Северна тетрадка“, маркират прехода към военните метафори. Те са винаги саботьорски и самоиронични. „Шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара“, ето с какво оръжие се сражава Бодаков. Битката му е „мъничка смешна война“, в която „стреляш единствено срещу небето – / и никога срещу хора“.

Тук се случва нещо важно. Заглавията проследяват промяната на посоката. „Битката за теб“ е битка за другия, за детето и за обичните. „Битката за мен“ е обратната страна. Това е борбата за оцеляване на собственото аз. И това е може би най-честната формулировка. Признанието, че врагът е вътре, че „в моето минало / едновременно свети червено / и за пешеходците, / и за колите“.

Тази тристепенна схема, в която ги има едновременно и трите позиции (за теб, за мен, срещу мен) е почти хегелианска в диалектическата си строгост и е изпълнена с толкова домашна болка, че забравяш за теорията. Любимите поети на Бодаков биха харесали тази архитектура и нейната честност.

Обувките

Ако има един мигриращ предмет в поезията на Бодаков, това са обувките. Те се появяват навсякъде и във всички книги и постоянно сменят значението си.

В „Бисквити“ са летните сандали, след които „остават язвички от гол и сладък въздух“. В „Обявяване на провала“ са „кожените обуща с връзки и тирантите“ на юношеството. В „Наивно изкуство“ са „официалните тежки обуща / грамадните му крака потропват / още по-голи / и страшни“. В „Битката за теб“ даже на стихотворенията са им потребни обувки, „защото краката им дръзко растяха“. В „Мечка страх“ „селски ангел кърпи обущата ти наблизо“. В непубликуваните стихотворения има едно последно „завързване на обущата, / покупка на нови“, което е едновременно нищо и всичко.

Обувките са на пръв поглед тривиален мотив, който Бодаков превръща в барометър на цялото човешко лъкатушене нагоре-надолу. От босите крака на детството през елегантните обувки на младостта до тежките обувки на стареенето и „събутата пета“ на изтощението. Това е майсторска работа. Мотив, който расте органично, без да бъде натрапван.

Балчик и Северът

Поезията на Бодаков е неочаквано географска. Два полюса организират пространството. Това са Балчик (юг, лято, море, чувственост, младост) и Северът (Латвия, Литва, Курландия, студ, самота, зрялост).

Балчик е мястото на ранната любов, на „Непринудена проза“, на „Разрязване на хартия“. Там „вълните заливат кея“, „морето обсажда“ и тялото е обещание. Постепенно Балчик се натоварва с носталгия и загуба, „балчишката агония“ от „Девство“ вече предвещава, че раят е временен.

Северът на Вентспилс, Курландия, Бърно са пространствата на зрелостта и на „Северна тетрадка“. Тук „светлината идва от книгата“, тук „снегът се сипе върху леда“, тук „старците, вбити в пода“, пазят своята достолепна мизерия. Северът е пространство на лишеност, което освобождава, защото когато няма нищо излишно, остава само същественото.

Тази бинарна география на юг/север, лято/зима, тяло/дух е класическа и архетипна. Напомня за Бродски, който пише за Венеция и Ленинград като за два полюса на своя вътрешен компас. При Бодаков обаче полюсите са допълващи се, както лявото и дясното предсърдие. „В предсърдията – лявото и дясното, сред камерите – дясната и лявата, / спокойно се развръща радостта“.

Поетът като достъпен паметник

Един от най-впечатляващите текстове е „Аз съм достъпният паметник“, стихотворение, което функционира едновременно като автопортрет и размишление. Паметникът е „съставен от руини и любвеобилни лъжи, / от въображаеми страхове и действителни угризения“, има „ръждясала стълба, паянтов парапет“ под „фалшивия мрамор“. Момчета се катерят по него „заради вълшебната гледка, / но не успяха да слязат“.

Тук Бодаков предлага образ на поета, който е радикално различен от романтическия гений на върха. Неговият поет е достъпен, до него може да се стигне, той може да се пипне и е паметник, неподвижен, подложен на ерозия, обрасъл с клонки и венци, които скриват пукнатините. Това е автопортрет с пълно себепознание и нулево самосъжаление. Каменно достойнство, примесено с устояваща до последно крехкост.

Марин, приятелят, и поезията като братство

Има поети, които живеят в самотата си като в крепост. Бодаков не е от тях. Бодаков е поетът, който не може без другия и не се срамува от това, превръща го в етика, естетика и начин на живот. Приятелството при него е съединителната тъкан, лепилото, без което цялото тяло на поезията му би се разпаднало.

Забележете колко много стихотворения са посветени на Б. В., на Боян Манчев, на Т. Д., на Я. Б., на Ж. П., на Н. М., на Невена Стефанова. Тези инициали и имена са лица и адреси. Всяко стихотворение е изпратено към някого. Бодаков пише писма с конкретен получател и с надеждата, че отсреща има човек, който ще разбере. Това го доближава до епистоларната традиция на Рилке (неговите „Писма до млад поет“ са наръчник по поезия и по приятелство) и до Манделщам с неговото прочуто настояване, че стихотворението винаги е адресирано и че поезията е послание в бутилка, хвърлено към непознат и реален събеседник.

В „Обявяване на провала“ приятелят е този, който „години наред населява всичките ми поезии, / въпреки че е банален и донякъде глупав“. И който заминава в Любляна, прекосявайки бомбардировките в Прищина, и поетът е сигурен – „няма да спра да мисля за топлите рамена и изящния корем“. Тук приятелството е плътно, почти еротично в своята нежност, но почти, защото наистина не е еротично. То е нещо друго, за което българският език, както и повечето езици, няма точна дума. Нежност, може би. Монтен би разпознал това в своя есеистичен портрет на приятелството с Ла Боеси („защото той беше той, защото аз бях аз“), то е от същия регистър на необяснима и абсолютна привързаност.

„Цензурирана версия“ е всъщност нецензуриран акт на обич, защото „Ще продължавам да чета, да чета, да чета, / стига да е жив“. Това е приятелство като безкрайно четене на другия, с упорството на човек, който знае, че текстът никога няма да свърши. Каква прекрасна формула. Да четеш някого, за да го задържиш жив.

В „Галерията на сърцето“ двама другари пренасят скулптури в дъжда. „Признаците на провала са все по-отчетливи, / призванията на възрастта смущават, / случайността натежава до пръсване. / Но красотата се разраства всеки ден.“ Тук приятелството е физическо усилие на съвместно носене на тежко и красиво през лошото време. Ако някой ви попита какво е приятелството, му опишете образа на двама души, носещи скулптури в дъжда, без да знаят защо и без да спират.

С напредването на книгите приятелството се натоварва с все повече загуби. „В памет на Невена Стефанова“ – „Това не е въпрос, / на който трябва спешно да ми отговорите, / но все пак: / кои от своите приятели / сте виждали чисто голи, настръхнали, / готови за разстрел?“. Какъв въпрос. Каква дързост да се зададе. Бодаков пита за крайната уязвимост, за онзи момент, в който човек е напълно гол пред другия и другият не отвръща поглед. Това е дефиниция на приятелството, която е по-добра от всяка философия. Приятел е онзи, когото си виждал „чисто гол, настръхнал, готов за разстрел“ и си останал.

В „Разговор в седем“, едно от непубликуваните стихотворения, приятелят е вече мъртъв. В дома му живеят младежи, „които изобщо не подозират кой е живял там“. Поетът се опитва да им обясни, че е поет, но „тях изобщо не ги интересува“. И тогава идва репликата: „Дано не полудеем от отвращение и скръб. / – Неизбежно е, Стефане“. Тук приятелството е разговор, който продължава и след смъртта, защото Бодаков продължава да говори с мъртвите си приятели, да ги назовава по име и да им отговаря. Бланшо пише точно за това. Приятелството е близост с непознатото и смъртта не я прекъсва, задълбочава я.

Стихотворението „Приятелство“ само по себе си е перфектна миниатюра: „Басейн се пълни от две тръби. / Ако първата работи 2 часа, / то тя ще напълни третината от басейна. / Втората може сама да го напълни за 3 часа. / За колко часа, ако двете тръби се пуснат заедно, / ще напълнят със зеленина / басейна на пролетта“. Математическата задача от учебника с нейната абсурдна точност и носталгия е преобразена в метафора. Само Бодаков може да превърне условие на задача по математика в любовно писмо към приятелството. (Помня как беше написано това стихотворение – буквално в чата помежду ни.)

И „Прегръдка“, финалният голям текст за приятелството: „Затова спрях да питам / колко прилично е да продължи една прегръдка / и какво я разтяга във времето – отчаянието или желанието“. Тук Бодаков формулира нещо, за което на философията са ѝ нужни стотици страници. Прегръдката е отвъд приличието и конвенциите. Тя е акт, в който се срещат Ерос и Танатос. „Знаете, отлепяш се от чуждата гръд / и след няколко секунди се прилепяш отново вместо довиждане.“ Ето го Бодаков, поета, който не може да се отлепи от хората си. И не иска. И няма.

В крайна сметка, „Писател“ в неговия „Речник“ е дефиниран по най-простия и най-точния начин: „Повечето ми приятели“. Не учител, гений или пророк, не, приятел. Писателят за Бодаков е някой, с когото можеш да мълчиш, да носиш скулптури в дъжда и когото да четеш до безкрай. Това е може би най-красивата дефиниция на литературата, която съм срещал, литературата като форма на приятелство. И Марин Бодаков я живя.

Речникът

Може би най-концентрираният му текст е „Речник“, прозаични дефиниции на дванадесет думи, които очертават координатната система на Бодаков. Поезията е „все по-често единствен източник на дълбочина“. Хуморът е „мекото оръжие, което ми е липсвало в битката с необоснованите страхове“. Любовта е „да се забравиш в друг, направо да си друг, спокоен. / (И думите да са от само себе си.)“. Страданието е „всяка тайна“. Красотата е „горестта от отлитането на времето. И дъщерите ми“.

Този „Речник“ е Бодаков в чист вид, хуманист, който се срамува от патоса; интелектуалец, който знае, че „светът може да се подобри единствено с малки стъпки, направо с точици“; баща, който измерва красотата с дъщерите си.

Последните стихотворения

Непубликуваните стихотворения са написани, когато Бодаков сякаш вече знае. Те имат специфична тежест, по-голи са, по-лишени от защитните механизми на иронията. Тук „любовта се влачи по пода на кухнята“, „гардеробът е за смяна“ и човек мие друг човек „като за първи път, и последен“.

„До моя роден дом са отворили / Музей на илюзиите“ е може би най-бодаковският стих от всичките. Сграда, която буквално се намира в София (наистина), превърната в метафора за цялото човешко битие. Случайността, че такъв музей наистина съществува, е от онези подаръци на реалността, които само много чувствителен поет може да улови.

Стихотворението „Тролей 2“ с малкия ангел с ушанка, който пита: „Тати, защо няма да говориш с мен?“, е пример за поезия, която дължи силата си на отказа от поезия. Няма метафора и е без стилистични украшения. Само сцена от градския транспорт, наблюдавана с внимание, граничещо с молитва. Обикновеното чудо е единственото истинско чудо.

Щитът

Надежда Радулова в прекрасния послеслов към „Галерията на сърцето“ сравнява поезията на Бодаков с щита на Ахил. Метафората е точна и заслужава допълнение. Този щит е създаден, за да показва. На него са изобразени слабостите и ахилесовите пети и именно затова той свети.

Марин Бодаков остави поезия, в която може да се живее, защото е истинска с мръсните чинии, изгубените копчета, претъпканата пералня и прегърнатата елха. Поезия, която (освен силата и цената си) знае и че „от изтощението остана само чистота“. И че „красотата се разраства всеки ден“, точно защото всичко подлежи на унищожение.

О, не. Не всичко.