„Разсдвоение“, Иван Младенов, издателство „Изток-Запад“, София, 2021 г.
Когато започнете да четете и прелиствате страниците на „Разсдвоение“ на Иван Младенов, пипайте внимателно. Защото това е роман-чудовище, или роман-чудо, както си изберете. Той не прилича на нищо в българското литература. Далечни връзки могат да се открият с Чавдар Мутафов или с Момчил Николов и неговата неистова фантазия, но Николов е фантастичен фабулатор, той разказва лавина от истории. Не че при Иван Младенов няма такава лавина, но по-правилно би било да се каже, че той разказва лавина от философии, от богословия, от изобразително изкуство, от култури, от семиотики. И най-вече – лавина от метафори, концептуални тропи и подскоци, парадокси, загадъчни сентенции, мрежи от символи. Част от тези истории, проблеми и символи са традиционни, част не са. Но дори традиционните са променени, мрежите им са доизплетени от самия автор.
Първата характеристика на това четиво: то е прекомерно, или по-добре – извън-мерно. Не знае мяра, това би било дефект. Но какво става с четиво, което не знае мяра, ако то същевременно проблематизира мерките? Разказва за една любовна история, както прави всеки роман, но това не му стига, разказва много повече от една, разказва всички любовни истории, но една е истински трансцендентна и обхваща другите. За да я разкаже, романът е принуден паралелно да разказва още за Псевдо-Дионисий Аеропагит, за Ориген, за византийското богословие, но също така за датската живопис, за японските градини, за музика и архитектура, за странни градове и обикновена зеленина, за Паули и Юнг, за лов с аристократични традиции, за операции на очите, за структурата на предикативната връзка и за връзката между душа, Бог и тяло, за ангелите и за техните йерархии. За Титаник и за хюбриса.
Вече не като истории, а направо като концептуални персонажи са въведени някои скромни фигури от европейската интелектуална история – Фреге, Витгенщайн, Томас Ман, Райнер Мария Рилке, Едвар и Нина Григ, Емил Нолде, Магрит, Зора Леандър… Особено място има Мария Райтер, Мими или Мици, първата любима на Адолф Хитлер, преди той да стане Führer (между тяхната щастливо-нещастна любов и тази на главния герой има странни паралели). Между достоверните учени, писатели, художници и фатални жени (които в романа не отговарят на биографичните си прототипи) има обаче и измислени.
Любовната история е проста – между героя-разказвач и любимата му има някаква щастлива и необяснима, космическа сякаш хармония, те са напълно „сдвоени“. Но по най-банална причина (а може би по съвсем необяснима причина) те се разделят – раз-двояват се, раз-свояват се, което е равно на емоционална и космическа катастрофа, то е почти равно на грехо-Падение. Читателят ще бъде принуден да види ретроспективно, след като е прочел романа, че раз-двоението не е нещо, което се е случило някъде по средата на сюжета: то е изначално, всъщност е условие за възможност, раздвоението и сдвоението заедно създават една универсалия.
Паралелно тази любовна история получава концептуални двойници поне на две нива. Първото е свързано с кораба, пародиен двойник на Титаник, в който пътува имагинерната компания от философи и поети. Този странен и фантастичен двойник, напомня за потъването, падението и раз-двоението на реалния Титаник, едновременно комично и трагично. Той е неясна метафора на голямата катастрофа на Европа – на европейската политика по време на войната, но и на европейската култура. Реалният Титаник пада на дъното, като разпаднат на две части континент, който нищо вече не е в състояние да възстанови. Но в романа той има и забавен двойник, едновременно фантастичен, умален и пародиран. За сметка на това пък наситен с философски алегоризъм.
Втората концептуална вариация на темата за любовта-сдвояване-раз-сдвояване е през разговорите на концептуалните персонажи. Те слушат, а после коментират лекции на измислен лектор, специалист по византийско богословие и философия, проф. Сеговия. Коментирайки Сократ и Платон, Аристотел, Псевдо-Дионисий Аеропагит, св. Августин и Ориген, всички пътници на новия Титаник заедно обсъждат темата за възможността и хюбриса на познанието, за неговия грях и възгордяване, дискутират връзките му с божествената любов. Те откриват в съвместните си дискусии, които повече приличат на добавяне на парченца в обща мозайка, че самата структура на знака, а с него и структурата на истината са невъзможни без тази любов-условие-на-всичко. Сдвоението, космическата любов е предпоставката на всяка мисъл, на всяка истина и всяка метафора. Без него смисълът, знанието и истината са невъзможни, твърди романът: „Любовта протяга ръка към знанието, а то извежда към Бога, който е истината“. Към теологичната линия е парадоксално добавена философско-аналитична, олицетворявана от Витгенщайн и донякъде от Фреге, а свръх-това условният Витгенщайн (в романа той е голям темерут) играе и ролята на недодялан трикстер в сюжетните отношения.
Така заглавието трябва да играе ролята на троен ключ – да въвежда читателя едновременно в любовния, в културно-катастрофичния и в богословско-семиотичния сюжет. По този начин това заглавие има освен това задача да обхване цялото съдържание на романа с ясна и яка мрежа от обединяващи концептуални и символни нишки. Тяхното изграждане продължава и отвъд заглавието чрез съзвездие от персонални символи, които романът изгражда – хербаризираната сълза, петнайсетте камъка в японската градина, ангела-хранител, вълната, по която се движим вечно надолу.
Дори само с размаха на концептуалното си въображение подобен роман е постижение за цялата българска литература, която не се осмелява обикновено на подобни философски полети и композиционни рискове. А рискове има: символно-концептуалната мрежа трябва да предпази романа от разпадане, от което той наистина е заплашен заради центробежните сили на една чудовищна фантазия. Тя ражда история след история, сюжетна линия след сюжетна линия, метафора след метафора, парадокс след парадокса. На всичкото отгоре обсипва повествованието с гора от загадъчни сентенции, сякаш странни заклинания, които в репликите между персонажите предизвикват като отговор други сентенции, не по-малко тъмни и загадъчни. Т.е. то трябва да реши проблема на фантазията на автора, която се опива от своята неистовост и прекомерност, която си играе да сменя координатите на идентичността на герои, време и пространство, да ги деформира игрово, експресионистично и сецесионно, да скача от едно към друго, напълно пренебрегвайки всяка обичайна причинно-следствена сюжетна логика и обяснителност.
Решава ли проблема за целостта наистина и нужна ли е цялост на подобен роман? Тук има проблем, защото в цялостната структура на този сецесионно-експресивно фантастичен роман, в който материя, време и пространство биват мачкани като мека глина, се намесват тежки, реалистични и травматични биографични парчета, дошли направо от нерадостното детство на автора. В тези пасажи стилът е реализъм, дори на моменти грозен натурализъм, а епизодът с очната операция е едно от най-болезнените, автентично-биографични описания, които съм чел. Тук и координатите на т.нар. „романова действителност“ скрито стават български и познати, една неизбежна координатна система, която трудно се вписва в странната, полуимагинерна и волунтаристична география на цялата книга (в други части от романа, ако се спомене град, името му не се казва, само се споменава, че той е с „име на цвете“). В тези биографични блокове обаче, своеобразни брутални буци на травматично-личното, властва естетиката на битовата грозота и нелепост. Всички разпознаваме добре българската реалност и от българската литературна традиция, това си е реалистично отражение.
Аз много харесвам тези парчета сурова и нелепа реалност, те са силни, въздействащи. Но имам проблем с това как се вписват в другата романова действителност – онази на изящно-фантастичната философска, богословска и културно-историческа игра.
Впрочем това поставя още един проблем и провокация спрямо амбицията на романа за неистов и заедно с това концептуален полет на въображението, сякаш във всички възможни посоки. Говоря за монотонността на естетиката на основния пласт. За разлика от грозния реализъм на българското, тя е национално неопределена, но неизменно сецесионна. Тя е такава дори тогава, когато е пародийно и гротесково разиграна, когато е станала експресионистично и ексцесивно сецесионна. Всички сцени на романа се развиват в скъпа и стилна, дори прекомерно стилна среда – библиотеките винаги са пълни със стари книги, пият се само отбрани вина и скъпи екзотични напитки, мебелите са тапицирани задължително със скъпа кожа, дървото винаги е полирано, черно или червено, махагон или палисандър, а наоколо има безмерно детайлизирана и орнаментализирана предметна среда от плафониери, аплици, винетки и арабески, по правило издържани в ампир, бидермайер, ар нуво и подобни. Богата и елитарна, спокойно орнаментална и естетизирана предметност, която сякаш не е сънувала катастрофите на XX век. Не е виждала никога калта на окопите, развалините на Дрезден, Кентърбъри или масовите гробове в Украйна, която знае, че великият културен проект на Европа е катастрофирал точно като луксозния Титаник. Романът, разбира се, знае за тази катастрофа, но предметната среда, която описва, някак си е успяла да я забрави. Героите сякаш не могат да се откажат от лукса, не искат да вонят на чесън и да пият некачествени питиета, това им се вижда несъвместимо с дискусии за константата на скоростта на светлината или колко ангела могат да танцуват на върха на една игла.
Тази монотонна естетика слива централния концептуален образ на ангелите и тяхното отношение към знанието-любов с разни други по-малко концептуални образи. А защо да не кажем и откровено орнаментални образи, взети сякаш не от келтската и скандинавска митология, а от една сецесионова нейна стилизация – досадни тролове и елфи, прекомерно стилизирана приказност, непрекъснати маскарадни преобличания и досадна страст към изтънчената елегантност. Тук романът рискува: в тази монотонност могат да се удавят безбройните тайни и редящите се загадъчни сентенции, които романът не пести. Прекомерната защитена елегантност на този свят понякога кара философските дискусии да звучат като празни светски разговори между много умни хора.
Така че това е моето възражение от първо четене – романът е едновременно хаотично множествен и естетически монотонен, той не може да мине без луксозността на своето стилизирано въображение. Въпреки че непрекъснато говори за Егон Шийле, всъщност не иска да знае за радикализма на неговата „грозна“ и деформираща експресионистична естетика, нито за дадаизма или „автоматичното писане“, нито за целия радикален авангард по онова време и след това, ляв и десен.
Но това ме връща и към основното му качество – онова, което го изважда от този капан е неистовостта на романовото въображение, което в своя очертан терен непрекъснато раздува снобските граници на лукса. То го деформира и пародира, разкрива тъмната катастрофичност, която дреме в луксозните му мебели, цветове, напитки и метафори. Последното да се разбира буквално: ексцесивното въображение прониква както в безкрая от истории, така и в структурата на елементарната метафоричност, която при Иван Младенов никога не е елементарна. Метафорите, които ползват разказвачът и неговите герои, са тайнствени, сякаш космически разместени и несъразмерни, отвъд-размерни. Само няколко примера: „слънчево петно, коронясало сянката на храст“, „арката на раменете ѝ“, „трогателната ключица“, „ако не се осмелите да сграбчите голямата си любов, цял живот ще си подсвирквате песента ѝ“, „ведрина се излива от следобеда“. Но има и странни находки, на границата на някаква маниерност: „Любовта не е витло на презокеански параход“.
Завършвам незавършено, трудно беше четенето на този роман, а ми се иска да го чета пак, да се ориентирам. Не знам дали ориентацията може да бъде завършена.
Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Едно от лицата на Движение „Реформи в културата“.
