0
1028

Бележки по кризата

2

Петко Росен (псевдоним на Петко Георгиев Чорбаджиев) е български писател, юрист и общественик. Роден е на 15 октомври 1880 г. в село Ковчас, Лозенградско (дн. Турция). Баща му Георги Чорбаджиев през 80-те години на XIX век се преселва в село Гергебунар (дн. Росеново), а през 1891 г. в Бургас, където става собственик на т. нар. „хан на хъшовете” – сборище на бунтовници и комити. Учи в гимназия в Сливен, заедно с Яворов, Минко Неволин и Елин Пелин (1894-1896). Завършва гимназия в Русе (1901). Следва право в София, Париж, Женева. Прекъсва следването си и участва в Преображенското въстание (1903). Участва в Балканската и Първата световна война. Окръжен управител (1918-1919) на Бургас. Народен представител от Демократическата партия (1931-1934). Работи като адвокат. Автор на книгите: „От Дунав до Бяло море” (1927), „Литературни сенки и силуети” (1928) „Между народа. Видено и чуто” (1933), „В поле широко” (1938), непубликуваната приживе „През гори зелени” (1982), „Сурвакници” (т. І., 2011) и др. Помага да не бъдат депортирани бургаските евреи. Умира на 30 април 1944 г. в Бургас.

 

 

                                    По широко обществени теми

 

 

 

21 март 1919 г.

Как не ми се иска  да се ядосвам и да клеветя България – не, никога нея, а нейната бездушна и безхарактерна интелигенция. Иска ми се да говоря само бодри, освежителни слова. Най-сетне станало що станало. Лошо скроеното не може право да се ушие. Печалният край на Фердинанд. Радославовата политика не можеше да бъде по-добра. Той можеше да бъде по-добър, но никога онзи, който е замислен от автора му.

И по-рано се изказах, че планът на Фердинанд в някои отношения е грандиозен. Грандиозен в балкански, български смисъл на думата. Едно обединяване на българското племе и недопускане да се обединят нашите съседи (което в държавническо гледище е по-високо) щеше да ни даде един голям устрем към култура и прогрес и по-добро място  между семейството на народите. Но това беше по-скоро авантюристичен блян, отколкото политическа концепция. Всички фактори бяха против този блян. Дори германците и въобще нашите съюзници не сърадваха на този наш план. Турците явно се противопоставяха, а гърци и ромъни намериха покровителство за наша сметка у много австрийски и германски политически кръгове… Инак и не можеше да бъде: Една силна България, съседстваща на ключовете  на тритях големи материци и свободни морета, не бе удобна и за Германия, както не бе удобна и за Русия. Всичко това рухна и за него ние можем да говорим като за „безумството на смелия”.

Сега, сега да видим къде са угодите на нашето национално бъдеще. Погромът преживяхме в трескава тръпка, та нямахме и време да се опомним. Опасност отвън, опасност отвътре – липса стабилна власт, липса на гарантирана прехрана… всичко това създаде една политическа шемет, от която ние още не сме се опомнили. Спомням си как всички бяха изгубили ума и дума. Не зная как и защо, но аз запазих душевно спокойствие и бодрост през всичкото време. Колкото трагично и съкрушаващо преживяха балканската ни катастрофа (1913 г.) толкова бодър и спокоен бях през сегашната такава. Защо? В моята мисъл е настъпило едно голямо проясняване, което по-другояче осветлява политическите събития. Не само че другояче ги осветява, но и много по-малко значение им дава – Европа  преживя страшна катастрофа. Буржоазията от безумна алчност си съкрати живота със 100 години. Ако сега в Париж–Версай не се преодолее френското гледище по уредбата на управление на бъдеща Европа, гледището на отмъщението, на гаранциите за Франция чрез омаломощаване на Германия, чрез създаване на нови държави, които да блокират Германия и всички други опасни за Франция племена и раси, то буржоазна Европа ще си съкрати живота с още 50 години и денят на социалната революция е пред нас. Как и защо. Да вземем Германия: там след неуспешната война революцията е в пълен ход. Борбата досега бе между умерени и крайни социалисти (спартакисти). Буржоазните партии са обезличени, но е явно тяхното сътрудничество в полза на умерените социалисти. Досега  това течение успява да се справи със спартакистите, макар и трудно.

Но ето: условията на примирието предложени от съглашенците обезсилват хората на порядъка в Германия Шайдеман и Еберт заявяват че ако такива бъдат условията на мира, ще ви пратим спартакистите да ви ги подпишат…. Значи: един унизителен и съкрушителен за националните и стопански сили на Германия мир не може да бъде подписан от никого. Такъв един наложен мир поставя  под едно знаме, знамето на недоволството и протеста, спартакиста и националиста. Къде ще остане опората на умерените? Никъде. И в такъв случай голямото, здраво и дисциплинирано тевтонско племе не само не ще възпира вълните на руския болшевизъм, не само не ще му отвори вратите към Западна Европа, но и само ще се нареди под същото революционно знаме и Бог да прости Стара Европа…

Ние. Ако ни окастрят, ако ни наложат и контрибуции и пр., кой ще се яви като ревностен пазител срещу руския болшевизъм? Никой. Ние сме готови негови кадри. А такива има и в Унгария (жилавото унгарско племе, което повече от 1000 години самотно устоява срещу всичкия напор на големи раси и племена… ще си каже пак думата.),  и в Югославия. Социалноторителен материал в обилие има и Ромъния . А щом червената вълна прелее Карпатите, щом се слее със спартакистката – всеобщата Европейска революция е в пълната си апогея. Каква ще бъде утрешна Европа? Мъчно е да се каже. Но и не е много интересно.  Сам  Еберт е казал: Предпочитам един хаос…(спартакисти) пред една срамна и убиваща ни действителност (евентуалните условия за един мир). И ние, и много други ще кажат същото. И мен ми се струва, че този е трасираният път на събитията. Действително: Устоите на буржоазното общество са още силни, но и революционните трусове от ден на ден се засилват. Сега те разклащат… а един последен трус ще сгромоляса всичко. Ако социалните вълни на борещия се пролетариат са недостатъчни, мухлясала Европа ще привнесе и вълната на политическото негодувание. У нас например: Няма социални условия за революция но… има, а ще се създадат и още… политически.  Та и самата руска революция от социална, ще почне да добива изглед на политическа.

Европа ще се раздели на два лагера: в центъра на едната групировка ще бъде революционна Русия, в центъра на другата – буржоазна Франция.  Остава да се вземе в предвид каква позиция ще заемат и каква роля ще изиграят англосаксите – Англия и Щатите. От всичко се вижда, че в Париж се води подземна борба между Лозанската коалиция на Франция, около която се умилкват Гърция, Сърбия и Чехия и Полша, и Англия, поставила начело Уилсона с неговите прочули се и досадили вече 14 претенции. Действително: англичаните (Уилсон е също американски англичанин) са умни, съобразителни, реални политици. Имат се всички основания да се вярва, че те ще се справят  с положението и че ще могат да наложат един задоволяващ народите мир. В такъв случай ще може да се неутрализира поне националния антагонизъм, националния революционизъм. И ако това стане, Европа, буржоазна Европа, е спасена, поне временно. Социалната революция ще се надмогне в нейната острота, за да остане като подземни трусове да разклаща това, което рано или късно ще рухне. Ето ние например: ако нашата национална кауза бъде що-годе задоволена, социалната струя е твърде слаба, за да разруши днешната ни обществена организация. Но ако към нея се прибави национал-политическата – ние сме готов кобур на Ленина и Троцки.

Такова е днешното положение. Какво трябва да бъде нашето държание, нашата политика? Докато по-рано аз, в името на някакво си мое съглашенство, се възмущавах от сервилността на нашите началстващи лица, особено военните, пък и у много общественици, сега съм върл съглашенофоб по същите подбуди. Снехме оръжието. Добре, но нашите управници не можаха да проумеят, че народа ни не се чувства победен. Победено е българското държавничество, а не и гордостта на нацията. Защо тия умилквания, тия унижения? Какво е спечелено срещу всичко това? – Само нови унижения. Разправят, че след  първата покана на чай у Т. Тодорова, на сутринта съглашенците поискали вдигането на нашите военни власти от Добруджа, на втория – административните, а на… третия, прогонване българското население…. Но и друго. Тия постоянни  декларации, че цял народ, освен Радославов и Фердинанд е бил, е, и ще бъде съглашенофилски, че ние напълно ще се подчиним на справедливия съд на победителите съглашенци и пр., ще ни доведат до някой нов сюрприз…. Болшевиките са на ромънската граница…. Ромъния е безсилна да отрази вълните на червената стихия. Съглашенците от ден на ден побъркват пусулата.Техните експедиции, май че до една фалираха. Чува се дума, че те – съглашенците – разчитали най-много на нас, на българската армия. И при поставените ни декларации, че сме и ще бъдем с тях, утре ще ни кажат: добър случай за да докажете своето антантофилство- мобилизирайте и станете опор, за да спасим буржоазна Европа от болшевишкия пожар. А ако е дошла работата ние да спасяваме Европа, Бог да я прости, ние не можем в никой случай да я спасим.

Ще подкладим пожара и у нас си. Ще създадем вътрешни граждански борби, ще озлобим крайните и ще създадем един вътрешен погром за себе си. Нека не се забравя, че болшевизмът е една нова форма на нам много близкото и мило Русофилство.  И ако за едни е само социал-комунизъм, за други е чисто и просто русофилство, и туй то. Така че нашата интелигенция не ще отиде против руската. А в такъв случай ние си създаваме и вътрешен и външен враг… И ако болшевизмът превъзмогне всички бариери – тежко ни.

Умното за момента е да пазим своето достолепие и да чакаме развитието на събитията. Ако разумът и правдата възтържествуват в Париж – ще се подчиним и ще заживеем в мир  в семейството на народите. Но ако възтържествуват егоизмът,  злобата и отмъстителността – нашето място е определено: ние ще минем на страната на революцията.

Ставаше дума за Одринска Тракия.  Каква трябва да бъде нашата политика. Не говоря за буржоазната ни политика.

Събрахме декларации, формуляри, направихме подписки пратихме мемоари и пр. Това за в Париж стига. Балканският полуостров не е на Северния полюс, нито в Централна Африка, за да не се познава племенното и национално състояние. То е толкова много пъти изучавано,  та във всяка по-велика нация имат по цяла книжнина и почти всички по-велики общественици и учени са изучавали въпроса и добре го познават. Най-добрите етнографи, политици и географи – французи, немци, англичани, руси и славяни въобще – са изучавали и писали по балканския въпрос. Събраните чрез формуляри подписи, декларации и пр. на одрински бежанци и една постоянна молба пред световния ареопаг Истината и справедливостта сами говорят и са достатъчно убедителни, за да няма нужда да се крещи в тяхно име и да се проси милостиня за тяхна сметка. Но за спокойствие на съвестите трябваше да се направи и това. А какво ще реши Париж и Версай – то си е тяхна работа.

Може би това що се върши там да е много важно, много съдбоносно. Но то не е интересно, не е онова за което копнее цял свят. Новото е другаде: то е в Москва… Какво става там – никой не може да каже с положителност. Но на всеки случай погледите на цял свят са обърнати натам. Това което бе Париж – Франция през  края на 18-тото столетие – същото е днес Москва – Русия.

Някакъв нов свят, нов обществен ред, нова правда и справедливост се налага на хората. За едни това е само терор, за други разгроми и разрушения, за трети – кошмар…

Но за цял сонм от хора идеалисти това е едно северно сияние, което ще озари целия свят и към което озарение са насочени всички копнеещи души… Моята душа е в трепет и ожидания. Не ми е жал нито за буржоазната култура, нито за нейния обществен ред. Събличам се гол като младенец, за да не ми тежат дрипите на „днешното” и съм готов да скоча „С того берега  на другого”.

Одринският, добруджанският и македонският въпрос ще добият най-пълното си и правилно разрешение само при или след една  Европейска революция. Затова тези въпроси са тласкани от революционери, поставени са на революционна платформа и хората на революцията трябва да ги разрешат.

Как?

Аз мисля, че Европа ще бъде раздрусана от обща революция. Само тази революция ще може да почисти големия смрад, който буржоазията е натрупала. Да  вземем само въпроса с държавните дългове. Кой финансов гений ще може да уреди бюджетите на Европа? И какви норми трябва да се прилагат, за да се добие една отписана обществена правда…

Кой е кредитор на държавата? Банкерите и главно военните индустриалци. Имали-давали. Попът на попадията, попадията на попа и на края: държавата – народът има толкова и толкова дългове…

Европа, буржоазна Европа ще рухне. Всички тия синковци окупатори ще останат като риби на пясък… Достатъчно ще бъде да имаме най-малката организирана сила, за да можем да се вземем нашето. За тая цел комитетът „Одринска Тракия” да създава мобилизационни списъци на всички, които служиха в българската армия. Само в македонската дивизия имаше повече от 10000 души. Ако ние можем да имаме на ръка една организирана сила от 15-20000 души, в един момент на всеобщо смущение ние можем да си вземем всичко наше – чак до Чаталджа.

Революционна Европа би погледнала със симпатия на тази наша акция.  Същото трябва да направят македонци и добруджанци….

Стига.

Срамно е за човека в зората на новата социална правда да допуща и да нарежда тепърва национален гнет.

Срамно е, ако след тази ужасна катастрофа не приготвим поне за нашите деца едно ново общество, една нова обективност, без робство, войни, и какъвто да било политически гнет. Нека останат само обществено-социалните борби. Но ще кажа, че и тука социалистите са прави: обновата на цяло човечество, на цял свят само ще освободи и нации, и работник, и вяра.

Да живее новата обществена правда.  А зората се сипва  вече. Как е примамлива!

 

Тази публикация от неиздадените „Бележки и впечатления“ (1919 г.) на Петко Росен стана възможна с любезното съгласие на неговия внук инж. Петко Чорбаджиев.