В състезание сме за отличаване, за да бъде успешно съществуването на съществуващото – било изложба, събитие, личност – а се оказва, че важи само за онзи момент, и цикълът започва отначало. Дигиталното ни съществуване изразява проблематиката си и тук. Посочвайки – отличаваме, дискутирайки – затвърждаваме, верифицираме и довеждаме в актуалност. Ревю, рецензия, критика, интервю – все инструменти за актуалност. В аргументацията им се чертаят дискурси и се разместват диалогично пластове. За такива обаче рядко остава пространство, място и време, защото трябва да смогнем на темпото да придържаме нещата в актуалност, съобщавайки. Мълчанието е друго нещо.
Може би тъкмо това е и причината значителната част от цялостното говорене за изложби да има съобщителен характер, или – в най-добрия случай – да попада в категорията „Браво“ и „потупване по рамото“, което би се разбрало погрешно за стимулиращо ценност в бъдеще, а всъщност пуска котва само в настоящето, което, видите ли, след „скрол“ време вече се е стекло в „хисторито“ и не е фактор в актуалността. Липсва крачката след това.
Да отбележим събитието, да верифицираме и потвърдим – иначе съответната изложба никога няма да се е случила, независимо от физическия факт. Мислим ли обаче за отговорността на критиката да модулира, ревизира и рефлектира върху актуалността? Да следи променливите, да дава видимост сред противоречията и дихотомиите, и то така, че да дърпа от миналото, да обговаря настоящето и да проектира в бъдещето.
Съзнаваме ли голямата отговорност при извеждането на линии от миналото към бъдещето?
Но кой извежда тези линии, какво извежда от тях и кого извежда чрез тях? Трудно бихме обхванали софийската сцена. Процеси протичат и тук, и зад ъгъла. Освен София, Пловдив, Варна, сериозни реализации има в Казанлък, Велико Търново, Габрово, по всяка вероятност и в други малки или по-големи населени места. От една страна, кой би могъл да обхване цялостни „художествени“ процеси, да си позволи да ги коментира и така да отличава актуалните? Нужни са повече точки, повече линии, повече трасета, че през тях да разнищваме напластявания от продължително протичащи процесии на „днес“ под влияние от „вчера“ и винаги на прага на „утре“, които циркулират паралелно като обход в актуалността.
С други думи – „оперативна критика“, или с още по-други думи – онова, което твърде често се назовава като „липсващо“. Толкова често, че вече е в удобството си да приключи темата – казваш, че липсва, и е достатъчно. Прекалено малко фрагменти ли стигат до повърхността, че да бъдат изговаряни или посочвани засегнатите аспекти на значително по-големите им проблематики? Понеже очевидно има такива възли, които все пак изявяват своите нужди. С по-задна дата: да припомним „големия интерес“ към Училището за куратори на Центъра „Жан-Клод и Кристо“ в Габрово или „големия интерес“ към Училището за артисти на ИСИ-София – това са регистрирани нужди. За да имат те някакво обращение в актуалност, пожелаваме си и голям интерес към потенциалното училище за критици (не за историци на изкуството), нищо че „сега“ сме на друг етап.[1] Може би не е достатъчно да завършиш изкуствознание в НХА. И ето, към Конкурса за художествена критика на Гьоте-институт тази година вече има и Работилница за художествена критика – нуждите са регистрирани, действията – предприети, форматът тепърва предстои през април-май т.г. На този (нов) етап вече има и мислене за проекция в бъдещето. Впрочем държим ли око към проекциите на форматите „Училище за куратори“ и „Училище за артисти“, че да разнищим кога и какви всъщност нужди са регистрирани, кога и в какви реализации са намерили мотивация те? Кой държи око?
Ако това са малки детайли, то как говорим за големите пролуки? Още по-важно: наблюдаваме ли проекциите на институциите? Нека за разнообразие да изпробваме инструментите на художествената журналистика (съобщителният режим може да има и такива измерения). Съвсем наскоро Мария Василева маркира такива големи пролуки по повод „Прекрасни дни“ – общата изложбата на секция „Живопис“ към СБХ. Публикуваният ѝ текст поднови „спящата“ от 2015 г. насам платформа „Окръжно“.[2] Скоро Мирослав Христов и Христо Калоянов проведоха разговор по БНР, провокиран от третото издание на Конкурса за млад арт критик на Гьоте-институт.[3]
Когато едно говорене продуцира значителен отклик, то дори и журналистите не пропускат въпроса за Гийермо Лорка – споменат и в това интервю по БНР. Разразилата се малко по-рано вербална буря около изложбата на Лорка в Националната галерия/Двореца – буря, която сякаш е била на степенката – само някой да драсне клечката, изглежда, носи симптоматичното натрупване на мълчание. Думата се казва рано или късно – в случая след приключването на тримесечната изложба и от „агент“, който няма „професионална“ принадлежност към това „художествено“ поле („Как може?!“ – сякаш се изтъкваше глухо в междуредията на коментарите). Клечката запали Валентин Калинов и понесе отговорността (защото и такава има).
Въпреки множеството вопли, това бе критика на съвсем безопасен терен, обсъжда експозиция на чуждестранен автор, но пък с много ясен пряк коментар към голяма пролука в националната институция. Какво ако това говорене беше от „агент“ на художественото поле, какво ако беше за български автор, какво ако не се случваше само спорадично? В „разговора“ изведнъж се изказаха множество изкуствоведи, художници, психолози, психиатри, философи и редица други „ангажирани“ с темата – изказваха се по-скоро кратко, но пък ропотно и главно във Фейсбук. От друга страна, получихме „становище“ и от Христо Калоянов в Портал Култура[4] и „гледище“ от Любослава Христова на страниците на списание „Нула32“[5] (и двамата са победители в споменатия конкурс на Гьоте-институт, съответно от 2024 и 2025 г.). В тази буря някак се пропуснаха аргументираните „отговори“ от първото интервю на Яра Бубнова за „Бюрото на Константин Вълков“, буквално два дни след „драсването на клечката“. На това интервю, мисля, не се отреди достатъчно внимание. Ще припомня само няколко думи от първите три минути:
Вълков: Вкусът, Яра, е предмет на дългогодишен и академичен интерес, в същото време е и някаква форма на културен капитал [… и] е новата разделителна линия. В този смисъл какво е добър вкус и какво означава да се наруши добрият вкус?
Бубнова: […] Добрият вкус е някаква конвенция на времето и на мястото, а нарушаването на добрия вкус става всекидневно [… Добрият вкус] е много променлива даденост […] Непрекъснато различни художници дърпат изкуството в различни посоки и не си задават въпроса има ли тук вкус, или не. Естествено, че художниците се стремят към слава и пари, както всички знаем, затова въпросът за вкуса много рядко е при тях, той обикновено възниква при зрителите.[6]
Подозирам, че голяма част от слушателите са прекъснали интервюто още след първите три минути. На осмата Вълков отново търси отговор: Тогава кой има отговорността да възпитава вкуса в една държава, ако щеш, да пише тези правила сега?
В споменатия по-горе текст на Мария Василева се очертават няколко „болежки“ на съвременната ни сцена, една от които са критериите: „Критериите не възникват спонтанно и не могат да бъдат извлечени от общото състояние на полето. Те се създават чрез избор, често конфликтен и винаги рисков. Те изискват позиция, която изключва, а не само включва“, пише Василева.[7] Според Яра Бубнова обаче интересното е другаде: „Как се разпространи славата на Гийермо Лорка – ето това е първият въпрос. Как той стана славен и при нас, е вторият въпрос“.[8]
И вече, струва ми се, имаме изглед към основни питанки: въпроса за селекцията, лансирането (медия, институция) и критериите. Можем ли да си позволим да питаме: Кой кого селектира? Кой на кого дава видимост? В какъв контекст? Въпросът „кой“ следва да е в образа на властта – в кого е правото да прави избори, както и кой е ключов в мрежовите им разклонения. Въпросът „как“ се отнася за форматите на селекция – изложба, публикация, проект, монография, зает пост и др. форми на избори и видимости. А въпросът „защо“ би следвало да разкрие редица взаимовръзки, които, бидейки основен генератор на процеси, иначе остават под повърхността – но пък силово работещи.
Неотложно важно, струва ми се, е да посочим още една вълна в продължаващия разговор вследствие на текста на Калинов. Имам предвид разговора между Антоанета Колева, Николай Колев и Валентин Калинов за „изкуството“, „рефлексиите“ и „грижата“[9] – съществена дискусия. Тясно ни е сякаш, баницата е малка, сами сме си и куратори, и участващи художници, и рецензенти, и автори – както сполучливо отбеляза Колев. По-добре да ходим по спокойни повърхности. Значително по-лесно се (о)казва „бравото“, да потупваме по рамото, да съобщаваме леко, отколкото да задълбочим, да рефлектираме, да отговорим, да запитаме или да диалогизираме. Грижа е. Трудно ще им е на участниците и на менторите в Работилницата за художествена критика. Работилницата ще водят Светлана Куюмджиева (*Пловдив, България) и Белинда Грейс Гарднър (*Дърам, Северна Каролина, САЩ).
[1] Настоящото говорене дотук ползва със съкращения и преработва непубликуван текст от предходна апликация към Конкурса за художествена критика на Гьоте-институт, 2024 г. Връщането към този текст взима повод от развилия се критически разговор (главно) около изложбата на Лорка в Националната галерия, впоследствие предизвикал мнения по редица други теми.
[2] Мария Василева. „Между повторението и критерия: за състоянието на съвременната живопис в България“. Текст по повод изложбата „Прекрасни дни“ на секция Живопис, СБХ, 06.03.–03.04.2026, 27 март 2026, достъпно оттук: https://okrazhno.blogspot.com/2026/03/06.html.
[3] „Подготвят трето издание на конкурса за художествена критика.“ Разговор на Гергана Пейкова с Мирослав Христов и Христо Калоянов. БНР – Радио София, 25 март 2026 (https://bnrnews.bg/sofia/post/446232/podgotvyat-treto-izdanie-na-konkursa-za-hudozhestvena-kritika). Рубрика „Ателие“ на Културния център към Софийския университет бе представена като една от малкото за критика в полето на визуалните изкуства.
[4] Христо Калоянов. „Каква ни е критиката?“. Портал Култура, 05.03.2026, достъпно оттук: https://kultura.bg/web/каква-ни-е-критиката/.
[5] Любослава Христова. „Гийермо Лорка: що е популярно изкуство и има ли то почва у нас?“. Списание Нула32, 18.03.2026, достъпно оттук: https://nula32.bg/lorka/.
[6] „Кич ли е Лорка? Разговор с Яра Бубнова за културните войни в София и Instagram звездата в Двореца“. Бюрото на Константин Вълков, 27 февруари 2026, достъпно от https://youtu.be/4M5zDLNse40?si=RTskoWM1T2jaS2yq.
[7] Мария Василева. „Между повторението и критерия: за състоянието на съвременната живопис в България“. Текст по повод изложбата „Прекрасни дни“ на секция „Живопис“, СБХ, 06.03.–03.04.2026, достъпно оттук: https://okrazhno.blogspot.com/2026/03/06.html
[8] „Кич ли е Лорка? Разговор с Яра Бубнова за културните войни в София и Instagram звездата в Двореца“. Бюрото на Константин Вълков, 27 февруари 2026, достъпно от https://youtu.be/4M5zDLNse40?si=RTskoWM1T2jaS2yq.
[9] „Изкуство, рефлексии, грижа – Николай Колев разговаря с Валентин Калинов и Антоанета Колева “, „КХ Говори“ – подкаст на издателство „Критика и Хуманизъм“, епизод 33, 27 март 2026, достъпно оттук: https://youtu.be/E4yl5I3ZQLI?si=t81LVjhp5nbbpqNw.
