Публикуваният за пръв път бележник на писателя Константин Петканов (изд. „Прозорец“) обхваща последните петнадесет години от неговия живот. Прочетете предговора на Мария Огойска и откъс от книгата.

Константин Петканов безспорно е сред най-значимите български писатели между двете световни войни, най-плодовитият. Роден през 1891 г. в богатото село на Одринска Тракия Каваклия в семейство на свещеник, той се връща отново и отново към родовите и регионалните си корени в многобройните си романи, сборници с разкази, спомени, очерци и исторически студии. Свързан семейно с националноосвободителните борби на Македония и Одринско (странджанският войвода Яни Попов е съпруг на едната му сестра), участник във войните за обединение на България, раняван, награждаван за храброст, през целия си живот писателят запазва идеализма си за световете на българския човек. Но неговото творчество не е само едно връщане в миналото. Той посвещава много от своите творби на драматичните и трагичните събития, в които е въвлечена България през първите пет десетилетия на ХХ век, като същевременно отстоява в личностен и общностен план един цялостен, системен християнски мироглед, една дълбинна вяра в Христовия човек.

Представеният „Бележник на писателя“ обхваща последните петнадесет години от неговия живот (Петканов умира през февруари 1952 г.). Книгата е свидетелство за прекъснатия от идеологическите насилия творчески устрем на автора именно през неговите най-силни години. Така този публикуван за първи път документ ни представя неосъществените писателски замисли, широтата и богатството на творческите му планове, дава ни в синтез творческото верую на Константин Петканов.

„В този бележник не съм отбелязвал и няма да бъдат отбелязани хронологически случки и събития, а само мигове от моята мисъл, събудена от ударите на сърцето ми. Миналото, сегашното и бъдещето тъй са се преплитали в тези мигове, че е било излишно да полагам грижи да ги разгранича. Щом аз съм живял, живея и още малко ще живея, значи и в мене нещата са живели, живеят и ще живеят и линията е една – човешкият живот изцяло.“

Константин Петканов, „Бележник на писателя“, изд. „Прозорец“, 2017 г., предговор, научна редакция на текста и бележки Мария Огойска

„Мисъл, събудена от ударите на сърцето“

На „Бележник на писателя“ попаднах в онази част от архива на Константин Петканов, която се съхранява в ЦДА[1] (има още два дяла, които са предадени в различни времена от наследниците му на БАН и на Националния литературен музей). Ръкописът не е неизвестен, но остава встрани от вниманието след смъртта на писателя, тоест през социалистическия период. От него са публикувани, едва през 1997 г., малки фрагменти в книгата на С. Коларов „Думи за Константин Петканов“ (Изд. „Захарий Стоянов“). През май 1950 г., в писмо до брат му четем: „Турих в ред бележника си, който стана доста интересен“. Свидетелство за това, че Бележникът все пак е гледан от писателя и като документ на времето, не само като интимно писателско място, не само като пространство на свободата на мисълта. Авторът заявява още във встъпителните изречения, че в този текст няма да се спазва хронологичност, но въпреки тази заявка читателят усеща как историческото време се подрежда. Можем все пак да разположим текста в един петнадесетгодишен период, който обхваща края на 30-те години до смъртта на писателя през февруари 1952 г.

В критическите си текстове за сп. „Изкуство и критика“ К. Петканов още в началото на 40-те е анализирал и осмислил особеното писателско вглеждане, обяснил е задължението на писателя да наблюдава задълбочено, да изучава съвременниците си, такива каквито са в истинския живот, ведно с това да си ги представя одухотворени, бидейки носители на различни човешки типове, и сетне в книгите си да се опитва да предаде „на вечността своя народ“, типологически разгърнат. Виждаме, че и „Бележник на писателя“ съдържа натрупани архивни физиогномични „бази данни“, изобразяващи характерологични и дълбинно психологически женски разрези (наречени Седем жени). От една страна, те бележат съответни бъдещи литературни намерения на писателя Петканов, а от друга, като напълно завършени есеистични фрагменти в стил безсюжетна портретика, са документ за усета и интуициите на автора, свързани със съвременния човек, с човешкото присъствие и темперамент.

Приближаването до Бога – преживявано като съпричастност към човека и света, към света на човека – такива са страниците, съхранили размислите на писателя Петканов. Дали не се усеща една тъга? Да, но тя е по-скоро свързана с библейската максима, че който трупа знание, трупа печал. Текстът диша през моливените думи, които са вложени в него. Тук са молитви от денонощния богослужебен цикъл, тропари и химни на големи празници, части от „молитвени напеви“ от Псалтира, слова за добродетелите от светители на древната църква, новозаветни реплики, апостолски напътствия. И особеното е, че всичко това не звучи в един поучителен, нито пък престорено наставнически тон. Напротив, мекотата, поетичността на изказа, естествеността на словото ще накарат читателя да се усети близък до автора на Бележника, ще бъде поет от неговия светъл човешки оптимизъм, люлеещ се между бремето на житието и благодатта на отвъдвременното: „Любовта диша въздуха само на сърцето. Тя е като светлината, не се разделя на части и грее върху всичко и всички“. Такъв е светогледът на личността Константин Петканов. Той винаги е „заставал срещу вълните, които застрашават мира, достойнството и свободата на човека“. Въобще дори и за човек, който не се е докосвал до прозата му, съвсем ясно ще стане, четейки „Бележник на писателя“, че това е човек-творец, който живее в библейска хармония и според Христовото слово. „В края на краищата писателят чрез творчеството си освобождава и собствената душа“. Затова въобще не бива да се изненадваме от разни биографични факти. Случаят, при който Петканов убеждава наместник-председателя на Синода, митрополит Неофит („Щом нямате съзнанието и любовта да отхвърлите в името на Христа една тежка неправда, която застрашава като убийство ваши духовни чеда, аз дължа да заявя, че ще направя публично достояние всичко това…“), опитвайки да спаси от глад и разорение седемчленното семейство на бежанец от Западна Тракия, заставен да изплати непосилен наем за манастирски имот.

Виждаме и картината от дните на бомбардировките, наречени от Петканов „библейско бягство“: сред пустошта и разбягалите се жители на града, „към който тъй жадно се стремяха“, в катедралния храм, сред неколцина миряни остава да служи само протопрезвитер Ст. Цанков и К. Петканов единствен да пее на клироса. „А на Василевден, тъкмо на средата на службата, се даде тревога, но ние останахме докрай и довършихме Литургията. Голяма вяра има в тоя духовник. Тъй го обикнах, че един ден ще напиша всичките си преживявания около „Александър Невски“. Дори владиците избягаха. А по-късно, когато се явиха, дяконите четяха Евангелието като молитва, бърже и с половин уста, сякаш някой ги гонеше. Никога не съм предполагал, че толкова дълбоко се е вкоренило безбожието в софийското духовенство.“ (19.02.1944). Вярваме и на запазилата се софийска градска легенда, че след скандала около книгата му „Морава звезда кървава“, след изземване на тиража, уволнение, безпаричие, години „прикован от завистта и злобата“ („В София е така – когато някого преследват, преследват го здравата.“), достига се дотам, че се носи мълва дори за физическо насилие („Струва ми се, че хорската злоба е само сън, а не жива действителност – толкова ми се вижда нечовешка и небългарска. Ти знаеш, че за мене са казали и следното: „и децата му , и жена му – всички да измрат от глад!“) и тогава, след една неделна проповед, от амвона на „Св. Неделя“ лично екзарх Стефан, с плам на старозаветен пророк-изобличител, заплашва с анатема онези, които дори си представят, че биха се докоснали до писателя Петканов.

Тук, в „Бележник на писателя“, струи усещането, че преживяното, видяното, изстраданото дават сили и творческа мощ, както е наистина и според евангелското „Силата ми се в немощ напълно проявява“. Сред тези страници няма злободневност, няма конкретни личностни нападки, няма я клюката, няма пасажи, дори редове или думи против колега, против зложелател. Няколкото фрагмента, които леко зазвучват в такава посока, са всъщност отново опит в писателското поле – да се типологизира, да се извадят като обекти за изследване някаква социална, някаква човешка уродливост. Той по-скоро систематизира, каталогизира характери, на които да им бъде предоставена възможност да защитят етически позиции в следващи негови литературни произведения.

Освен това бележникът/дневникът в онази епоха на социален и политически катаклизъм излиза от полето на частния литературен бит и се превръща в особен, комплексен литературен жанр. Свидетелство за това е не само представеният текст, но и близки по звучене текстове на К. Константинов („Бележник – 1944“), на Атанас Далчев („Фрагменти“), на Боян Болгар („Дневник – 1933-48“), на Илия Бешков („Хрумвания“ от т.нар. „Черна тетрадка“). Всички те представляват една нова апокрифна литература, особено лично място, където писателят е в комфорт със собствената си етика и морал.

Определението, често звучащо като обвинение към К. Петканов, че от края на 20-те и по-сетне е един от големите идеализатори на българската селска действителност в белетристиката си, се превръща едва ли не в критически шаблон. Той недвусмислено отговаря на съответните рецензии и нападки: „Ако моите книги връщат читателя в моята Тракия и го сливат с нейните хора, то това е нито просто, нито самоцелно възпоминание, а откровено и правдиво показване на живата стъпка, оставила дирята си по големия път на историческата истина, просмукан в националното съзнание, народностния дух и родолюбивото чувство на българския човек. И хубаво е, че при мен това започна от синорите на Одринска Тракия и просторите на Странджа.“

Въобще навсякъде К. Петканов свидетелства, че „българският селски човек“ е герой в творчеството му. А авторът разбира хармонията на селското битие в преплитането на идеята за свободата, за пълноценния труд и съзнанието за благословената от Бога земя. Затова и героите му, за онези които той определя като „днешния градски човек, който е разпокъсал общия морал на неизброими моралчета“, са изглеждали идеализирани, стилизирани като нереални.

Но доколко споменатите обвинения са основателни, можем да съдим и по стълкновенията, в които той волно или неволно влиза със своите разкази, повести и поредици от романи, с публицистични изказвания или просто с ярки публични жестове. Могат да се изброят някои от тях: първото от тези големи стълкновения е, разбира се, така нашумелият случай с романа „Морава звезда кървава“. Публичният дебат около тази книга – която всъщност е в общата логика на една романова поредица, наречена „Жътва“, и разгръщаща се като хроника на българското село – е един от най-драматичните в българската литературна култура между двете световни войни. Сякаш малко неочаквано, особено за изживяващите се като свръхморална задкулисна политическа сила военни, един писател, участвал активно като офицер в Първата световна война, раняван и награждаван, пише силен романов текст за деформациите в психиката, за разрушаването на традиционния морал сред различни слоеве на българското общество, каквито същата тази война причинява. Силовата реакция на някои персони от средите на бившите военни предизвиква обаче – въпреки съвсем конкретните опасности – защитата на отделни интелектуалци и най-вече на представители на висшия клир на Българската църква. Вторият е неексплициран, неописан и в историята: К. Петканов не са поддава на почти всеобщата писателска еуфория да възпява ширналите се предели на обединеното отечество (извършено под мъдрото ръководство на царя-обединител); не се втурва да обикаля и възпява „новите земи“, като Ангел Каралийчев или Анна Каменова. При това именно той с десетилетия е писал за Беломорието, за Одринска Тракия и пр. („Послужих си със словесни багри – багрите на Тракия, на нейните ниви и лозя, на труда, борбите и въжделенията на нейните хора. Земята й, вместо с житни класове, наситих с образи и герои – свидетели за всички времена на нейното безсмъртие, разплакано от насилници. Душите на тези герои останаха там! И ще живеят, докато има слънце в равнината!“) И това се дължи не само на факта, че като „съюзник“ от Турция не може да се желае да преотстъпи земите отвъд Странджа, а най-вече на мъдрия му антифашистки усет и геополитическа трезвост, които му казват, че това „обединение“ няма да просъществува дълго. И третият му вече голям, окончателен сблъсък – това е цялата му „мека опозиционност“ от следдеветосептемврийската публицистика (цялостно интерпретиран от Пламен Дойнов в предговора на книгата „Константин Петканов. Опасно знание. 1944-1948“). Този трети сблъсък се разгръща във време, когато в творчески план К. Петканов е в голям писателски подем и фронталният сблъсък с новите комунистически идеологически власти затваря почти всички канали за реализацията му. В това отношение „Бележник на писателя“ е един голям синтез на нереализираното, един „отдушник“ за невъзможността на писателя да се изкаже за всичко, което не може да бъде изказано докрай…

„Баща ми обичаше две неща в живота си – църквата и равнината. В църквата се молеше, а в равнината се трудеше. Той стои начело на всичките ми спомени и топлината, която раздвижва творческото ми слово, е топлината на неговия глас, на чудните му песенни славословия. Ако мама ме насочва с живото си въображение към хората, към характерните случки и преживелици в техния живот и към пищното разнообразие в природата, то татко е като росата, която украсява нивите с елмази, като оня топъл и благодатен ветрец, който оживотворява всяка тръпка на човешкото сърце“. За двадесетгодишната си писателска дейност (между 1925 и 1945) Петканов е известен като най-плодовития съвременен тогава писател, издал е повече от двадесет книги – романи, разкази, драми, исторически повести. Сътрудник е на множество вестници и списания, сред които „Мир“, „Литературен глас“, „Странджа“, „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Българска мисъл“, „Завети“ и др. Ролята му е на обществен наставник, на морален говорител. Словото на К. Петканов – плътно, мощно и истинско, зазвучава стереофонично в 1946 г. през няколкото хилядни тиража на различни негови произведения. Натрупването на смисъл около тази културна фигура и патосът на посланията му някак не може да бъде прикрит, да остане незабелязан. Той олицетворява едновременно гласовете на онези, които славословят (народа), но и на онези, които изобличават (надигащото се зло). Той е антифашист, но не комунист – „лъжа е, че войната е неизбежно зло; лъжа е, че убийците могат да бъдат строители; лъжа е, че властниците обичат народа; лъжа е, че Родината иска от нас да се избиваме помежду си. Не, не! Тук има пръст сатаната!“

Силно респектирани са от цялостната му личност – заради моралния патос на думите му, поетическите му видения, въплътени в живи образи, и разбира се възторга му пред Творението. „Ако водачите на народа разбираха смисъла на изкуството, нямаше да бъркат свободата с интереса, правдата с насилието и родолюбието с роднинството. … Тия, които отричат изкуството, са слуги на тъмнината. Най-после кажете защо ви е този безсмислен и неодухотворен колектив, когато имаме народ. Тъй като не можете да носите в сърцата си народа, като Ботев и Левски, разделяте го на класи, за да можете някак си и вие да се наредите.“

Пасажите, които К. Петканов е посветил в „Бележник на писателя“ на трагическите събития в София от 1943-44 г., на разрушенията в града, са едни от най-силните. Същевременно удивителни са съответствията им и като мощ на писателското изображение със сходни пасажи в забравената книжка на Константин Константинов, „Птица над пожарищата“ (1946), носеща в заглавието си този символ на възкръсващия живот, на надеждата след разрухата; както и с фрагмента от знаменитите „Бележки за поезията, литературата и критиката“ на Атанас Далчев, озаглавен „София – октомври 1944“. И при тримата големи писатели ужасът от унищожения човешки бит, от сгромолясването на живота, от погубените жители, се смесва някак неочаквано точно с един оптимистичен възглед за идващото обновено битие. Много скоро обаче покрусата от разгръщащите се насилия, от червения терор ще угаси тези надежди. (Най-силно свидетелство в това отношение са публикуваните наскоро дневникови записи на К. Константинов, пасажите от „Черната тетрадка“ на Илия Бешков, както и отделни предупредителни статии в опозиционната преса на самия К. Петканов.)

През 44-45 г. сред опустяла и изоставена по време на бомбардировките София, както и в Търново, е написана книгата „Белите извори“, отпечатана в началото на 1946 г. Сякаш това е добра лична година за К. Петканов. Той вече е редовен член на БАН (от 1945 г.) Излизат втори издания в голям тираж на книгите му: „Вятър ечи“, „Дамянова челяд“, „Индже войвода“, баладата „Военни дни“. Започва да се печата и сп. „Балкански преглед“, издавано от комитет, оглавяван от писателя. Същата година е награден с Орден за граждански заслуги, изпълнява длъжността директор на националната култура при Министерството на информацията и изкуствата (до 1947 г.). Така изложени фактите говорят сякаш за едно, но времето динамично преобръща посоките. Тоест самият Петканов, с мощните си публицистични текстове в столичните вестници „Изгрев“ и „Политика“, с художествените и литературнокритическите си статии в сп. „Балкански преглед“, с присъствието си в културния и политически елит на България, стои, по определението на доц. Дойнов, като алтернативен на властта глас. Той се противопоставя гръмко на политическото безчестие и безчинства, неговото говорене е от високото място на заявения пред скоби Христов морал. Не случайно най-често срещаните думи, с които опонентите описват речта му, са проповедничество и проповед. Една година след 1944-а той пише така: „Властта е винаги едноока и пристрастна. Затова тя може да носи етикета ОФ, но да се е отклонила на 180 градуса от историческата мисия на Отечествения фронт. Властта незабелязано изхабява личността, която в безконтролната си дързост може да започне да се разполага в бащинията на всички българи като във враждебна, окупирана страна, която пък не е длъжна да носи грешките й. И така не бива една власт да се оставя без контрол и критика. Управляваните са винаги по-чувствителни от управляващите.“ (в. „Изгрев“, бр. 286, „За лъжата, клеветата и…“)

На упреците, че неправомерно възкресява някакво старо време, той отговаря, че винаги е писал каквото чувства и мисли за своята Тракия и никога извън действителността, на която е бил свидетел. Писателската му амбиция е да съгради образи на българина, населяващ Тракия, каквито са Йовковите за Добруджа и Елин-Пелиновите за шоплука.

„Да се пише „ясно и просто“, значи да се твори, да се улавят ония словесни изрази, които пораждат единомислие в умовете и сърцата на всички, които обичат човека…“ Защото той мисли времето, съвременността си през словото на истината. Разбира се, ние знаем, че критиците му не биха искали да вникват в неговата логика, но дали са имали и сетива за това…Освен силата на обругаването и заклеймяването.

„Трябваше да загубя родното си място – бащината къща, за да разбера, че човек всъщност нищо не може да изгуби. Насилниците вземат само онова, което ги венчава навеки с насилието, вземат онези неща, които времето превръща в смет и прах. Какво жалко навлизане в живота! Да вземаш насила, да ограбваш, да присвояваш, да разпиляваш човешкия труд и спокойните му дни и години. И тъкмо това жалко навлизане ожесточава тиранина и го прави убиец на живота. Човекът, който страда е в сърцето на истината, а онзи, който насилва – в сърцето на измамата. Затова всеки който, по някакъв начин се мъчи да избяга от страданието, става насилник – съд без дъно, който не задържа нищо, дори и плява. Насилникът присвои бащината ми къща и се настани в родната земя, ала той остана извън сърцето ми. И тук се прояви Божията милост към мене. За да не се чувствам ограбен, Той вложи в сърцето ми любов към свободата, ревност към истината и чудния дар на чистото слово.“

Свят на любов и хармония оживява в творчеството на Константин Петканов. Жизнените сокове на равнината, цъфналата ръж, златистите оттенъци на крушите, мекотата на земните извивки – всичко плодотвори и се окръгля хармонично около образите на тракийските му герои. Въобще за писателя не е важен светът, в смисъл, че той навсякъде е един, Божият свят. За автора човекът е светове, които трябва да се преброждат и узнават. Там е неговата вгледаност.

Най-близкият приятел на Петканов, Илия Бешков, винаги респектиран от моралната му устойчивост, съчетана с особена кротост и смирение, пише за него: „Коста бе български селянин, който оре и жъне добре, пее хубаво, говори искрено, играе и танцува като дедите си и плаче само от умиление. Той стана писател, защото искаше да замени изгубените ниви, дом и слънчеви радости с думи, написани на лист, чиято белота го свързваше със светлината на беломорското небе. … Само той може така! Само в неговото сърце могат да бликнат „Белите извори“ и да просияе „Милост Божия“.

Прозата на Петканов е обилие от видения за безкрайността на радостта, но и пропадания в страданието, за великата красота, която одухотворява; сред повествованията му винаги звучи един славослов: „За доброто и злото, с което ни милваш, слава тебе Господи“; безусловно присъства и, да я наречем, философията на бащата, която той изповядва – изстраданото от бащата е изстрадано и за рода, спечеленото е спечелено и за рода, а който бди над рода, върви напред; и че добрият син – получава имота на баща си, а добрият човек – Царството Божие. „Моят баща, дядо поп Никола, от село Каваклия, Лозенградско, ме е научил да давам ухо най-вече на мъдростта. Тя е Божие око, ангелски глас и човешко сърце. Мъдростта е определила границите на света и е обещала на човека безсмъртие.“ (в. „Изгрев“, бр. 334/1945 г., поредица „Светлините на София“).

В „Бележник на писателя“ отново ставаме свидетели как Петканов изучава, наблюдава, изследва именно действието на изреченото слово върху човека, но изречено сякаш от сърцето. Защото само тогава то ще се осъществи. Текстът е наситен с размисли за същността на словото – дълбочината, чудотворността, безкрайността му – „който вниква в словото, той никога не се ядосва, не мрази, не злослови, а само се сближава с човека“.

Константин Петканов желае да изгради в човека свят на духовността, да снабди героите си със съответна светогледна нагласа. „Много искам и в това са всичките ми усилия, да създам български човешки мироглед. Ботев създаде героя, но нема време да му даде нравствен мироглед за живота. Затова моите рожби са герои, но с мироглед. Поне така ми се иска да бъдат.“ Така ще трябва да си припомним, че за писателя най-често не са важни някакви теоретически построения – рационално систематизирани, а дълбинното отношение към живота и човешкото, което тук с основание можем да наричаме с думата миросъзерцание. Той, разбира се, докосва героите си и до злото – „Слагам ги на ръжен и ги пека, да видя дали ще издържат, както тримата момци в огнената пещ“.

И в представения тук „Бележник на писателя“, и въобще в книгите на Петканов творческото му слово е неотделимо от религиозната културна традиция, която задава изповядваното от него източно православие. Той първо е православен християнин (по родова традиция, той въобще е от семейство на свещеници), а след това в него се е проявил и дарът на словото. И това е осмислено и фиксирано от самия него по различни начини и в редица текстове – и обществени, и лични, за юбилеи, в разговори, писма и пр. 

„Повечето от тях не могат да смелят моята религиозност.“, пише, имайки предвид колеги писатели, К. Петканов до брат си, с когото винаги близко обсъжда всеки нов замисъл или ръкопис. Християнската логика и „етика на Петканов“, според критика П. Зарев, са обявени в неговия текст „Вредни тенденции в съвременната литература“ (сп. „Ново време“, кн. 12’47) за изцяло реакционни, насочени срещу усилията на народа да измени съдбата си. Не може, според идеолозите, християнинът-индивидуалист да е положителният герой! Затова и романите му са обявени от новата критика за художествено неубедителни. След 1946 г. идеологическата машина е задействана и при цялата си морална и физическа корпулентност писателят Петканов не успява да я спре. „Злото връхлиташе върху мен, но аз го пресрещах с обичта си към Свободата и с истината на детските години. И в тая борба помощник ми бе Бог. И разбрах, утвърдих в сърцето и в ума си непромрачимата истина, че човек има само една крепост – Бог, само една врата – Иисус Христос, едно съкровище – Словото Божие, и една закрилница и застъпница пред Спасителя – Богородица.“, пише той тук, в личния си бележник. На 6 януари 1948 г. е последната публикация на К. Петканов – знаменателно това е Рождественско слово, чийто финал естествено възвестява Любовта, Духа и Истината; тук са планината и равнината, и мъдрият и милостив български народ в молитва за Божията благодат.

Нямало е как да знаят родните литературни критици от края на 40-те години, задвижени вече идеологически от тенденциите на социалистическия реализъм, че в бъдещите речници на литературните термини ще има статии за лирическия роман; че този жанр ще бъде описан като появяващ се в духовната ситуация на ХХ век, когато способността на отделната личност да се противопоставя на външните обстоятелства е подложена на огромни изпитания и когато свръхважна става осъзнатата слабост на човека (сам, отделен) пред лицето на социума, с разните агресивни идеологии, тоталитарни власти, безсмислени войни. Лирическият роман въобще е структура, която има за цел да представи съзнанието на героя като организиращ център на произведението. Тоест не се обективизира, не получава оценка и завършване от страна на повествователя, който всъщност е носител на нравствената истина в художествения свят на романа. Собственото съзнание на героя (което е и на автора) твори света на героя. Противопоставянето на героя на социума, вглеждането в неговата социална роля носят отчетливо етически характер. Акцентира се върху „субективно ценното“, „човешки значителното“. Такава е и насоката на романовото творчество на Петканов в последното десетилетие от неговия живот. „Дамянова челяд“ (1942), „Белите извори“ (1946), „Милост Божия“ (написан 1949, но неиздаден), „Лъкатушният змей“ (засега известен ни само във фрагментите, част от „Бележник на писателя“) са големият български лирически роман на първата половина на ХХ век. В тази тетралогия наблюдаваме способността на автора да се противопоставя на външното посредством детайлно психологическо съграждане на вътрешния свят на героите си – което бива градено не толкова сюжетно, колкото на езиково ниво, на нивото на поетиката на речта (когато мислите им се възвръщат към едни и същи спомени, хора, предмети), а също и чрез една особено поетична асоциативност, която мощно сугестира. И така читателят настойчиво е приканен да остане все по-вгледан в същинското, в истината, която се провижда само в дълбочините, в „извоюваната от духа истинска свобода“.

„Словото е бездънно, неизчерпаемо, неизказано нежно, мъдро и наситено с блясък и величие. Кой смъртен би могъл да постигне именно това слово?
Стоя смирен пред Източника на милостта и Го моля да ми прости, задето не успях да се справя със задачата си. Аз усещах вътре в себе си сиянието на Светлината, но около мене бе тъма, мрак, слепота и пълно отчаяние от живота, което се изразяваше в радостите и веселбите на плътта. В борбата да овладея словото, та чрез него да се приближа до истината, аз разбрах все пак нещичко и донякъде го постигнах. Разбрах и утвърдих, че всичко е в човека и че извън него няма нищо, че и най-злият носи в себе си онова зрънце, което при малко усилие може да го освободи от мрака и да го направи велик и безсмъртен.“

Макар пределно личен, „Бележник на писателя“ мисли националната общност, като изправена пред поредно изпитание. Какво друго са съкровените слова на св. Василий Велики в една от „любимите“ молитви на писателя: „Дари ни с разум, за да се освободим от властта на сатаната!“ Впрочем цялото творчество на Петканов е наглед за това, как писателят преживява родовото, националното, как е обзет от духовна грижа за общността, когато морално става все по-неуютно, когато неверието и безлюбието заплашват да се превърнат в естество.

Но, разбира се, творческото дело, според вярата на Константин Петканов, е онова, което ще надвие забравата.

14.02.2017
д-р Мария Огойска

[1] Фонд 1694 К, опис 2, а.е. 3

Бележник на писателя

Пътищата на моя живот бяха отъпкани и равни, затова до ума и сърцето ми се докоснаха много неща – и лоши, и добри. С много хора съм се срещал и разправял, много злоби съм преодолял и затова много от нещата са останали вътре в мене със скритите си светлини.
В този бележник не съм отбелязвал и няма да бъдат отбелязани хронологически случки и събития, а само мигове от моята мисъл, събудена от ударите на сърцето ми. Миналото, сегашното и бъдещето тъй са се преплитали в тези мигове, че е било излишно да полагам грижи да ги разгранича. Щом аз съм живял, живея и още малко ще живея, значи и в мене нещата са живели, живеят и ще живеят и че линията е една – човешкият живот изцяло.
Когато бях дете, аз имах чувството, че нещата са много по-големи от мене, а светът – огромно, неизбродимо селище. На младини аз изравнявах нещата със себе си и светът стана арена, върху която дните и годините ми излязоха на борба с вечността. А сега, на път към старостта, аз виждам само човека. Нещата и малки и големи, са вътре в него, и няма друг свет освен безкрайният и неизбродим свет на неговите мисли и чувства.
Опитах се да пиша романи. Сполучих ли? Не зная. Честно и със смирение се трудих. Ала човекът изпълни не само страниците на тия романи, но и всички кътчета на моето сърце. Струва ми се, че човешките души са мъчно уловими птици. Техните постоянни светлини са винаги пред очите ми и тези светлини са най-голямата съблазън за мене. И затова насочвам мислите си да ги догоня, разтварям сърцето си да ги приема в кръвта си, и викам словото да им даде живот…
Как преминах младините си? Щастливо ли живях? Само едно мога да кажа:
Слава на Бога за всичко!
Най-доброто в моя живот е, че аз събудих любовта в сърцето си. А ще бъда неизмеримо щастлив, ако сполуча да направя сърцето си престол на Бога.

Една молитва

„Господи, ти си ни дал оръжието против дявола – Кръстът. Сатаната трепери и се тресе, не може да изтърпи, да гледа Неговата сила, защото Той възкресява мъртвите и победи смъртта.
Кръстът е пазител на цялата вселена.
Кръстът е красотата на църквата. Кръстът е силата на царете и твърдостта на верните.
Кръстът е слава и радост на ангелите и язва, люта рана за дяволите!“[1]

Вечерна песен

„Иисусе Христе, тиха светлина от светата слава на Безсмъртния, Светия и Блажения небесен Отец!
Като стигнахме до заник слънце и видяхме вечерна светлина, възпяваме Отца и Сина и Светия Дух – Бога.
Сине Божий, Който даваш живот, достоен Си, да бъдеш възпяван през всички времена с вдъхновени гласове!
Затова и светът те слави!“[2]
„Людие седящи во тмѣ, видѣвши свѣт велии.“[3]
*
Вървим с писателя Х. по дългата, циментирана улица „Оборище“[4]. Той е по-млад от мене и затова дръзко ме запитва, дали вярвам в Бога и бърже отсича:
– Аз не вярвам в Бога!
Как ще вярва, когато очите му са насочени в чуждото, и сърцето му е станало свърталище на слабости и страсти? Непоносимо страдание за духа! Трудът без вяра е бавна, сигурна смърт. Трудът и той е в три лица: вяра в творчеството, надежда в утрешния ден и любов към тия, за които са предназначени благата му.
Тъй като аз не му отговарям, той добавя, с едно странно ожесточение:
– Ако някой ден чуеш, че съм откраднал, че някого съм измамил, или че съм убил човек – да знаеш, че съм го направил да нахраня децата си!…
Горките дечица! Те няма да знаят, че ядат прокълнат, кървав хляб.
*
Искаш ли да се освободиш от лапите на страха и да живееш спокойно с препълнено от радост сърце?
Повярвай в победата над смъртта.
Щом има вечност, няма смърт. Ужасът е дихание на смъртта, а страхът се ражда от липсата на любов в сърцето.
За да победиш ужаса, заслушай се в тихите и кротки гласове на природата. Те са по-немощни от твоя глас, но носят мир и покой за всички. За да се предпазиш от лапите на страха, застани под крилото на Всемогъщия…
*
Войната отново шества из света[5]. В заглавията на вестниците тя се отбелязва като „Световна война“. Нейният зловещ трясък е още далече от нас. Ала тревогата е вътре в нас и всеки търси близост, другарство, забрава.
Отбивам се в малка, опушена кръчмица. Сядам на масата на добри и любезни приятели. Винцето е хубаво, а и закуските още не са изчезнали. Новините от фронтовете са оскъдни – няма „чували“, няма пленници. Настоящето е твърде жестоко, за да подслажда винцето и закуските. Навлизаме в спомените, и то в ония от Балканската война. Става дума за човека, за кръвната връзка между братя и сестри. Докторът, гост от провинцията, който е особено щастлив, че го слушаме, заразказва, как един войник дохожда при него с една странна молба:
– Моят брат бил тежко ранен. Кажете ми, ще стане ли „човек“ от него?
– Вашият брат преди малко почина.
– Аз си знаех, че няма да го заваря жив. Той дойде при мене в землянката!
– Как така дойде при тебе, когато лежи във войнишкото гробище?
– И аз не зная. Видях го като застана на вратата с разкъсана, кървава риза… Господин докторе, моля да ми разрешите да погреба брата си в отделен гроб и на лично място. Ако остана жив, един ден ще потърся костите му!…
Един от приятелите разля на пода вино от чашата си и с пълни гърди въздъхна:
– Много кости не са потърсени и няма да бъдат потърсени. Земята ще побелее от човешки кости!
В кръчмата влиза млад акордеонист, спира пред нашата маса, усмихва се на доктора и запява:
Там далече в планината,
в царството на вечний сняг,
еделвайс, цъфтиш усамотен
и на никого ненужен ти!…[6]
*
Една млада жена, облечена в черно, върви с две деца по улицата. Те отиват към центъра на града, а аз се прибирам в къщи. Срещаме се на плочника като непознати. Косите на жената са прибрани под широка крепова лента, а откритото й чело едва задържа малки, тънки бръчици.
– Не ме ли познахте? – и очите на жената плувнаха в сълзи: – Аз съм Ветка, веселата Ветка. Ожених се, станах майка на две момченца и овдовях. Това е всичко!
– Нищо, нищо не зная! – и съчувствено въздъхвам.
Искам да й кажа утешителни думи, но нейната усмивка увлича погледа ми и аз виждам ръцете й, които нежно галят косичките на двете момченца. Покланям й се и я отминавам с натежали плещи. Мисля върху голямото й нещастие, но кротостта и себеотдайността на нейния поглед ми казват, че тя е удавила скръбта в майчинската си любов.
Тъй е. Майката диша с надеждата, пътува с вярата и живее с любовта, разпалвана от страданието и жертвата.

Малки характеристики

Познавам един човек, който дълги години живя с мисълта, че обича изкуството и че вярно му служи. Но, когато битката на живота го изплаши, той се обяви за гладен, и, за да не умре от „гладна смърт“, затвори се в една канцелария и с похвално усърдие запреписва разни книжа, които никога и на никого няма да послужат. Каква страшна съдба има човекът! Той, моят познат, не знае, че творчеството е най-сладкият и вкусен хляб – то насища не само твореца, но и целия свят.
Познавам друг човек, който дълги години живя от милостта на жените. Сега в неговото сърце няма нищо друго освен омраза към жените, от която омраза не се е спасила и неговата рождена майка.
Познавам трети човек, който обича всички хубави неща: от вкусната гозба до пикантната жена, ала нито едно добро не е способен да извърши. В известни случаи той проявява склонност към рицарските постъпки, които винаги тъй го разстройват, че бърза да се върне към сънищата си – подлостта и клеветата.
А моят добър познат Х. упорито си втълпява, че всичко в света му принадлежи, че то е неразделна част от него. И това го кара да проверява всичко, което иде от втора ръка: всяка казана дума, всеки цитат, безразлично дали е глупост, или мъдрост, за да не би някой, като знае нещо повече от него, да го ограби. Какъв ли е сънят му? Не се ли страхува, че тия, които страдат от безсъница, могат, когато той спи, да го ограбят? И затова в присъствие на други той предпочита да яде с наведена глава, отколкото да слуша с отворени уши. Та, какво могат другарите да кажат, когато на него всичко му е известно? А, колкото за това, което не е в него, то не съществува и не го интересува. За да съществува, трябва някъде да е написано…

Не е измислено

Моят брат[7] е свещеник и с добро сърце човек. Дохожда ми на гости от Бургас в София. Водя го по магазините да купи дрешки на децата си. Един от продавачите му иска невероятна цена за едно палто. Аз се намесвам и давам тройно по-ниска цена. Брат ми започва да се стеснява и чувствам, как той се срамува от дръзкия си брат. Продавачът се сърди, но накрая приема цената, която давам за палтото, увива го в дебела хартия и с усмивка прибира стойността му. Щом излизаме от магазина, брат ми забелязва:
– Не трябваше толкова ниска цена да даваш. Имам чувството, че сме го ограбили.
– Бъди сигурен, че и при тая цена, той ни е измамил най-малко с двеста лева!
Влизаме в друг магазин за една дреболия.
– Колко струва? – пита брат ми.
– Отче, това струва двадесет лева, но за ваш хатър ви я отстъпвам за петнадесет лева!
– Моля, моля, защо ще губите? Вземете двадесет.
Аз вземам дреболията, плащам десет лева и продавачът ми благодари. Брат ми не иска да напусне магазина, непременно иска да доплати другите десет лева. Почти насила го извеждам на плочника. Той сключва вежди и ми казва:
– Това на нищо не прилича. Ние просто ходим по магазините и ограбваме хората!
Много е мил моят брат, ала той не знае, че, както хората имат цена, така и предметите имат своя цена. Ако самият той струва толкова, колкото струват людете на целия град, това не значи, че той трябва да заплати за една носна кърпичка, например, цената на всички носни кърпи, с които си служат жителите на града.
В следващите магазини аз влизам сам. Брат ми се спира до витрината да ме чака.
– Прави, каквото знаеш, аз не се бъркам. Не мога да третирам хората като крадци!…
*
Бергсон предава следната мисъл на гръцкия философ Плотин: „Откриването на истината изисква едно обръщане на духа, който да се откъсне от видимите неща тук долу и да се насочи към реалностите там горе: Да избягаме към нашата мила родина.“

В Рила

Тежка бензинова кола бърза по шосето и скъсява разстоянието между хълмистото поле и Рила. Зная, че над главата ми е виснало студено, зимно небе, но не мога да го видя. Едничкото, което виждат очите ми са заснежените странични ниви и села. Шумът от мотора заглушава всяка дума и никой от спътниците ми не прави опит да разговаря. Аз упорито гледам през малкия прозорец на колата помръзнали късове от родната земя.
Смрачава се. Снегът потъмнява и бавно изчезва в задръстените от исполински масиви далечини. Небето е слязло толкова ниско, че автомобилът разкъсва копринените му поли на едри снежинки. Завалява нов сняг и ние се втурваме да разбием неговата ледена мрежа. Изведнъж снегът се засилва, посреща ни с дебели, високи стени и колата ни спира. Забелязвам отворената масивна врата и изведнъж ми минава през ума, че съм пред прага на чуден, старинен свят. Слизам от колата и нямам избор – дигам глава и гледам, как падат снежинките върху огромната сграда на Рилския манастир, който с тиха светлина кротува в прегръдките на Рила.
Влизам в двора на манастира. Струва ми се, че хиляди очи ме гледат от незнайното. Не виждам високите върхове, но ги чувствам, как обграждат манастира и закрилнически бдят над него. Долавям ромона на чучурите и от тоя сънен, безначален напев в мене изчезва всичко светско и аз се раждам, като съвсем нов човек. Буен огън пламти в една от манастирските камини. Не съм в бащината къща, а пък искам да се погаля на баща си, толкова се чувствам малък и невръстен. Монаси затварят тежките врати на манастирската каменна ограда и аз оставам в плен на безсмъртните. Те живеят в пълно мълчание и аз чувам, как реката засилва своя нощен шум, за да обезплъти земната твърд. Мисля си, че времето, в което живеем, е апокалиптично и, без да искам, изричам гласно писаното от Йоана Богослова за Спасителя:
„И гласът Му, като шум от много води…“![8]
После нощта и сънят се сливат в едно и аз потъвам с пълно смирение в небитието…
*
В големия град няма тишина. Може би и затова всеки гражданин подражава на шума, като се старае на всяка цена да се наложи на другите и да ги заглуши…
*
Апокалиптичен образ в народна песен:
Синьо се небе отвори,
ситни се звезди сипаха,
подир звездите – слънцето,
подир слънцето – месецът.
*
Ако нямаш пари, не съжалявай. Ти струваш повече и от най-ценната жълтица. Ако имаш пари, не се радвай. Така ще покажеш на мъдрите истинската си бедност, а в сърцата на глупавите ще събудиш завист. Парите са въглени – служиш ли им, изгаряш си сърцето, отхвърлиш ли ги, те угасват, а духът ти се възвисява. Какво значи един човешки дух да се възвиси? – Да станеш слуга на всички и да нямаш време да мислиш за себе си. И то при едно условие – доброволно, а не чрез насилие.

Соломонови зрънца

„Думите на човешките уста са дълбоки води, изворът на мъдростта е буден поток.“[9]
„Беззаконно дело е гнусота, защото с правда се престол заякчава.“[10]
„Сладка е светлината и приятно е за очите да гледат слънце.“[11]
„Сърцето на мъдрия прави езика му мъдър и умножава знанието в устата му.“[12]
*
Когато един баща вярва в Бога, а децата му не вярват, какво би могъл той да каже на рожбите си? И има ли по-голямо доказателство за съществуването на Бога от жертвената любов на бащата към собствените си деца? Иначе бащата би ги предал на смърт, както предава на смърт и „милите“ бели агънца.
*
Ако в изхранването на зрънцето взема участие цялата вселена – земята и небето – тогава защо човекът мисли, че хлябът е предназначен само за неговия стомах?…
*
Чух един спретнат селянин, как отговори на друг, който шеговито му подхвърли:
– Много се докарваш!
– Аз работя, не да гния, а да се облека като човек и да изляза пред хората!
*
Бог дава от едно хиляда, а човекът от хилядата – едно, и пак му се свиди.
*
Селянинът много често споменува името на Бога: при оран, копан, жетва, при добро и лошо време, при добър и лош побер, при болест и мъка и т.н. А в големия град, в грохота на машините, в дима на кафенетата и ресторантите, в блясъка на суетата и в жаждата за власт над другите, кога човеците споменуват името на Бога?
*
Мъдростта не обича насилието. По-добре е да се радваме на цветето, кога е на стъблото си в градината, отколкото – в ръцете и на най-хубавата жена. Никое чело не става по-хубаво от бръчки, защото всяка бръчка е една следа на знайно или незнайно насилие. Мъдростта е родила поезията, а насилието – робството.
*
Един човек стои на улицата, поглежда към небето и сам си приказва. Минават младежи, изглеждат го и прихват да се смеят.
– Той е луд! – тихо забелязва един от тях.
– Извеян! – добавя друг.
Аз минавам покрай него и му свалям шапка.
– Добър ден!
– Дал ти Бог добро, братко!

За антихриста

Един християнин, мой добър познат, ме пита:
– Ще се роди ли антихристът?
Както Бог Слово, Господ Иисус Христос, е слязъл на земята в човешка плът да се пожертва доброволно за спасение на човеците, тъй и Сатаната, неуморимия имитатор, върховен вожд на злото, ще се яви в плът на земята за насилническото унищожение на човека. Борбата е една и вечна: борба между добро и зло – Бога и дявола. Бог иска да спаси човека, да го направи наследник на царството Божие, на вечното царство на духа, а сатаната, в желанието си да похули духа на доброто, се нахвърля върху човека и насила иска да го направи господар на земните блага. Сатаната не е творец, а само подражател и то в най-лошия смисъл на думата. Той е могъщ, силен, но не е всемогъщ и непобедим, защото сам дяволът повече от всички други знае, че Бог съществува и че Неговата ослепителна и изгаряща светлина го вбесява до лудост.
Отец изпрати Сина Си – Иисус Христос.
Сатаната ще изпрати сина си – антихриста. И ще има човешка плът и човешки образ. Ще действа с могъщата сила на своя баща – човекоубиецът, и чудесата му мнозина ще съблазнят. Ала времето му ще трае само три години и половина, толкова, колкото Иисус Христос проповядва до кръстната си смърт.
Сегашното време е време на пророците на сатаната.
Давид, Исаия, Йеремия, Даниил и други старозаветни пророци бяха пратеници, вестители за раждането на Христа. Днес Хитлер, Мусолини, заедно с всички теоретици на нацизма и фашизма са вестителите на антихриста…[13]
*
Мнозина ми казват, че аз напразно вярвам в Бога, че няма нищо по-безсмислено от вярата. В същото време непременно искат да им повярвам, да ги утвърдя пред самите тях с вярата си. Ако човек чувства нужда да бъде чут, послушан, разбран, зачетен и обичан, как би могло да стане това без доверие в човека, без вяра?
Може ли без вяра да се определи границата между истината и лъжата?
– Вярвам ти, човече! – са думи на истината и любовта.
– Човече, не ти вярвам! – са думи на лъжата и безлюбието.
*
Срещу Православието – наследник на Апостолската църква – поведоха борба ересите. Светците, които положиха живота си за Христа, за пълното тържество на Християнството, нарекоха ересите – рожби на сатаната. Злият, духът на мрака, си послужи с християнската любов по своему, за да нарани смъртно човека. Човекът се съблазни, като замени любовта с похотта и всички други страсти. Така той започна да вярва, че истинската радост е в увеличение на земните блага и в силата на една общочовешка власт. Земният живот е начало и край. Задгробният живот, небесното царство – всичко това е заблуда и суеверие. Така Християнството получи тежък, силен удар. То няма никога да загине – Бог не може да бъде поруган, но страданието на човека ще продължи, докато не дойде до съзнанието, че не бива да си служи с осъждане, и че има само един Творец на небето и земята.
Ересите направиха човека дързък и го насочиха към материалистичната философия, която в продължение на век и половина нанесе най-тежък удар на идеалистическата философия, а с това и на християнското учение.
Материализмът роди съвременната демокрация, която като освети свободата на личността, направи я съзнателен и доброволен роб на златото, на Моллоха. Демокрацията даде свобода и на греха. А тъй като грехът е безплоден, той се размножи, както се размножават безплодните бурени и тръне. Пророк Исаия казва: „Гняв няма в Мене. Но ако някой Ми покаже в него (лозето) тръни и бодили, ще дигна против него война, ще го изгоря съвсем, освен ако прибегне към защитата Ми и сключи мир с Мене…“ (Исаия 27:4-5).
Демокрацията – буржоазната и капиталистическата демокрация – на свой ред и тя получи тежък удар от собствените си ереси: фашизъм и националсоциализъм. Борбата не е стихнала и няма да стихне. Войната неминуемо ще избухне. Християните бяха избивани от езичниците, но Християнството не загина, а се умножи и духовно покори света. Сега робите на златото едни други се унищожават и на това унищожение краят не се вижда. Може би краят на тоя ужас да лежи в пророческите думи на Исаия: „В оня ден Господ ще порази със Своя тежък, голям и як меч левиатана – право бягащия змей, и левиатана – лъкатушния змей, и ще убие морското чудовище. (Исаия 27:1).
*
Какво нещо е самотата?
– Пълно безверие, безвъздушно пространство и сигурен път към безплодие на духа.
*
Много често мисля за любовта. Значи ли това, че обичам, че сърцето ми е пълно с милост? Господи, защо не ми се явиш? Защо не ме докоснеш с милувката на Твоя любвеобилен поглед? Как бих плакал с лице захлупено в земята! И изобилните ми сълзи биха дали живот на изсъхналите корени.
*
Понякога ми се струва, че умът завижда на сърцето и се старае да го изложи, да го наклевети, унижи и похули. И при все това получава от него даром всичкия блясък на мъдростта. Дали някога тая мъдрост ще му послужи да разбере благодатта на божествената любов?
*
Не обичам войната. Ненавиждам я и се отвращавам от нейната кръвожадна уста. Ненавистта ми се подхранва от любовта към човека и от ревността ми към Бога. Отвращавам се от нея, защото тя изпояжда децата ни в името на някакъв си „светъл“ идеал. Лъжата, измамата, коварството и убийството са стихията на войната и нека бъде проклета во веки!
*
Господи Иисусе Христе, Сине Божий, прости ме и не ме наказвай за беззаконията ми! Коленопреклонно те моля за топла стреха и залък хляб, защото стрехата си Ти, а и хлябът е Твой!
*
Човек диша чистия въздух , свежите струи на небето, и живее. Само това безвъзмездно благо е достатъчно да го смири пред Бога и да го накара да се разбунтува срещу войната. Синьото небе е апотеоз на мира, защото на него има облаци, слънце, луна, звезди, но няма червеи.
*
Кое най-вече се хвърля на очи в улицата? Хубавата жена, невинното дете или безгрижният младеж?
– Изтритите камъни. Те най-много приличат на вечността, по тях минават и отминават човеците и народите.

Във влака

Световната война обърка всички народи, но отделният човек продължава да носи в себе си божествената искра. Пътувам за Бургас, отивам на гости на брата си. В третокласното купе срещу мене седи войник. Пътят е дълъг, уморителен и да поддържам човешкото приличие, давам ухо на случайните разговори, които спътниците водят помежду си. Най-интересното през тоя ден се изрече от войника, който с дълбоко огорчение в гласа забеляза:
– Не ми е жал, че умирам млад, а че умирам като куче!
– Но ти си още жив, не си умрял! – забелязва събеседникът му – мъж с посивели коси, но с живи, жизнени очи.
– Ти казваш, че съм жив, но аз съм умрял. Всеки разполага с мене като с вещ, сякаш нямам дума, като да не съм човек. А, щом не съм човек, умрял съм – значи бавно, всяка минута умирам и ставам жител на мрака!
*
Човече, погледни малкото дете, което играе пред тебе в градинката, и ще разбереш, какво си! Очите, ръцете и лицето му излъчват светлина, възторг и любов, от които дарове ти така упорито отвръщаш лице. Какво стана с детските ти очи? Защо не поглъщаш с радост и възторг светлините на деня и величието на природата? Защо не простираш ръце да уловиш сенките на зелените листа, които треперят като влюбени сърчица? Защо се извръщаш да не гледаш невинността и защо така грознееш от злоба, завист и мъст?
Човече, кажи, кого мразиш и ненавиждаш?
Себе си ти презираш и отричаш.
И защо се хвалиш с жестокост и омраза? Като си приел в сърцето си войната и денонощно работиш за усъвършенстване на смъртоносните й оръжия, знаеш ли на кого служиш? Или самият ти си се превърнал на сатана? Кажи, какво става с тебе, с твоето сърце?
Този, когото всеки ден срещаш е твой брат. Не вярваш ли? Спри го, усмихни му се и му кажи:
– Братко, не се бой, Бог е с теб!
Ще видиш, как той ще се зарадва и тъй ще ти стисне ръката, че от тая братска милувка ти ще станеш истински човек и ще разбереш смисъла на Христовите думи „бъдете като децата“.

Едно видение

Повече от три десетилетия не съм стъпвал в бащиния си двор[14]. Не ми позволяват да се върна в родината и да подишам с пълни гърди въздуха на Тракия. Ала духът ми често напуща тялото ми и лети над дивната, незабравима страна.
Седя и гледам далечините през един чужд прозорец.
Не зная, кога съм излетял, но изведнъж спирам пред дворните врата на родния ми дом. Тежките крила са поломени, трите градинки са разградени, овощните дървета – изсечени, а каменната настилка пред къщната врата е обрасла с трева. Къде е лозницата? Тя е изкоренена от дъно. Но крушата, защо така е грохнала и изпоядена от червеи и мравки? И прозорците са изпочупени – никой вече не живее в стаята, в която съм се родил.
А гостната стая, в която толкова много радости съм заключил, защо така зее като извадено око? Стълбите са изкъртени, останали са само стените. Задушавам се от мъка и извръщам очи да не гледам непоправимите разрушения, извършени от жестоките и от времето.
Ето тук, на това място, аз срещнах за последен път баща си и му целунах ръка за сбогом, за раздяла… А там, в оня ъгъл на градината, мама беше посадила момини сълзи и трендафил. Как ухаеше тоя тъмночервен трендафил в майското утро! Няма го. На единствения останал бадем виси някаква дрипа. Нима само тази дрипа е останала от цялата ни покъщнина? Приближавам се и гледам – прогнила детска дреха. Детето го няма, останала е само дрипата – човекът.
Някога аз съм се родил в тоя дом, и дрешката е моя. Познавам я по сините, избеляли нишки. Да, всичко е в раждането, а не в живеенето. Животът изтърква и превръща човека в дрипа.
Бил ли е тоя дом някога наш? Живял ли съм в него? Или е било всичко сън? Сън? Не, аз още не съм се откъснал от бащиния си дом. Не мога да се откъсна, защото то е любимото и вечно жилище на моите герои – на всички живи, бодри, добри и любвеобилни същества от моите книги.
Насилници ми отнеха бащината стреха, но аз не им я оставих, а я населих с безсмъртни души, които ще живеят, докато има слънце в равнината, ниви по земята и обич между хората.

Цензура

Става дума за време и литература.
Едни казват:
– По-рано нямаше въздух, мъчно се дишаше и нямахме време да търсим вечни теми. А пък животът иска своето и няма навикът да чака творците.
Други казват:
– В днешното тежко време писателят не може да се успокои и вдъхновението му бяга. Няма условия, няма творчество. Или по-точно казано: няма дъжд, няма побер!
Трети казват:
– Който не върви с народа, напразно твори. Все е едно да сееш, а да не жънеш! И т.н.
Изобщо бил ли е някога творецът спокоен, осигурен, зачитан и свободен да казва истината за народа? Всяко време руши по нещо в сърцето на създадения по образ и подобие Божие човек, но и гради. Писателят е този, който вижда истинския градеж и опасното рушителство, и той е, който брани творчески, за всички времена, онова, което прави човешката личност съсъд на велики добродетели и творец на велики дела. И тъкмо затова властниците и насилниците се боят от него. Преследвачите на художественото слово са най-жестоките палачи, те не са творци, а неуморими червеи, които пресушават корените на живота и го превръщат в пустиня, в която те не са нищо друго, освен безплоден пясък.
Написах статия във в. „Мир“. Цензурата в родната държава изхвърли трите слова: Бог, мир и любов. Хлябът ми стана безвкусен, водата замириса на блатна тиня, а въздухът се превърна в сажди и дим…
*
Защо есенните листа изглеждат толкова хубави и примамливи? Какви са тия разточителни багри по тях? Каква е тази красота пред прага на смъртта?
Нима и човекът, за да блести в красота, трябва да чака смъртта? Нали красотата е в неговите очи, защо да не е и в неговото сърце?…
*
– Защо славим Шекспир, Толстой, Пушкин, Балзак?
– Защото са ни дали велики творения.
– А, защо хулим Бога, който е благословил сърцата им?

За свободата

За да бъде едно общество свободно, то в него трябва да членува поне един свободолюбив човек.
Ти си свободен човек!
Кой е свободният? Аз ли, който казвам това, или този, на когото го казвам? Освободеният роб ли е свободен, или този, който му връща свободата?
Който зачита човека, до степен да му робува доброволно, той е истински свободен.
Свободата задължава човека, тъй като тя не съществува извън творческата му сила. И тъкмо затова тя не се дава, нито се взема, а само се осъществява. Който служи на истината – на творчеството – той я осъществява. А най-голямата истина е любовта, която чрез единомислие, смирение и благодат постига най-възвишената свобода – творчеството.
Има ли свободни народи? Изобщо може ли един народ да бъде свободен? Народите са свободни дотолкова, доколкото изискват, очакват и бдят за изграждането на отделния човек като нравствена личност.
Най-високият връх на свободата се намира в човешкото сърце, в готовността на отделната личност да се пожертва за опазване на народната обич към Бога.
Ако слънцето нагрява земята и тя дава плод за изхранването на човека, ако дъждът и вятърът прочистват въздуха от миазми, болести и прах, то свободата е нещо повече от това: тя храни душата, прочиства живота и възвисява човека до Бога.
Сърдечният човек не може никога да стане враг на свободата, защото няма вкус към лъжата и се отвращава от омразата. Тази благодат го освобождава най-напред от страха. А освободеният от страха става истински гражданин на свободата.
Преди да станеш гражданин на свободата, не се наричай гражданин на родината, нито служител на народа. Народът, родината и свободата не съществуват поотделно. Само чрез това тройно единство човек навлиза в свободното семейство на народите. И пак чрез това единство се ражда геният на народа.
В името на свободата се извършват най-великите дела и най-зловещите престъпления и то изключително върху гърба на народа.
Който ограничава себе си, осигурява свободата на другите. Така повелява правдата – силата, която поддържа хармонията в света. Правдата поддържа човешката съвест будна, а съвестта не е нищо друго освен съзнание, че любовта към ближния ни води към съвършената светлина, към Бога.
Духовното начало в човека е неограничено и неограничимо. Плътското начало е ограничено и ограничимо. Ако не беше така, плътският човек нямаше с такава стръв да си служи с грабежи, затвори, убийства и бесилки.
Безсмислица е да изграждаме творчеството върху плътта. То е все едно да казваш на окования в тежки вериги роб: „Ти си свободен!“
Свободата е толкова велика, че човек не живее, а изгаря в нея. Изгаря, защото иска да я улови с ръце, да я покори на нуждите и щенията си, да й стане владетел.
Свободата не е закон, а истина. Истината принадлежи на всички, а законът на ония, които имат нужда като насилници да стоят извън насилието и престъплението. Законът не се отрича, нито се нарушава, той трябва да стане излишен под светлината на истината. В отричането само малка част е безсилие, а останалото – подлост, измяна към човека.
В понятието „свобода“ е заключен целият човешки живот. Свободата е съдба на човека. Но защо хората я обичат и търсят, без да я намерят? И как са разбрали, че тя е нещо толкова безкрайно хубаво?
Тази тайна се крие в детството на човека. В детските си години той получава в неограничена мяра свободата, и то в истинската й светлина. Грижите и безсънието на родителите, нежностите на татко и мама, радостта на целия род, надеждите на всички, които си отиват, без да са постигнали нещо съществено – всичко това определя границите на свободата и донякъде нейното съдържание. Очите на детето, чистите му представи, безкористната му радост, привързаността му към тия, които го прегръщат, после пълното приемане на околния свят, на слънчевия простор и това изравняване на нещата и хората чрез детската обич – всичко това пък е неразривната връзка между човека и свободата.
Ако нямаше детство, човек нямаше да има представа за свободата. И както копнеем за ранните си години, тъй копнеем и за свободата.
– Бъдете като децата! – са думи на Спасителя[15].
И наистина, как бихме постигнали свободата, ако не се върнем като деца в нейната истинска родина – любовта?

Бисери от човешкото сърце

Мислите не са мои, но искам да бъдат мои. Може би и затова съм забравил авторите им.
Злото не е жива и одушевена същност, но състояние на душата, противоположно на добродетелта и плод на безгрижни души, чрез отпадане на доброто.
След всички суетни надежди идва смъртта, която се надсмива над смъртните. Такъв е човешкия живот – непостоянно море, неуловим сън, люлеещ се ветрец, протичащ поток, изчезващ дим, бягаща сянка, подвижна вълна.
Истинско блаженство, това е коренното Добро, към което всичко е обърнато, което всеки търси и желае. То е неизменно естество и господство по достойнство. То е безметежен живот и безскръбно състояние. В него няма промени и не го засягат превратности. То е непресъхващ извор, неоскъдваща благодат, неизчерпаемо съкровище…
Една е добродетелта за мъжа и за жената, тъй както и сътворението на двамата е равночестно, затова и наградата за двамата е еднаква.
Ако в някой дом животът е хаос, защото в него вилнеят гняв и крясък, обида и смях, разкош и разсипия, нечистота и безсрамие – тогава безчестието и срамът за всичко лошо в този дом се пада на стопанина му.
Строгият закон на въздържанието определя: мярка за езика, граница за очите, сфера за ушите, количество за стомаха.
Постът ражда пророците, дава крепост на силните, умъдрява законодателите. Постът е добър страж за душата, надежден спътник за тялото, оръжие за доблестните люде, училище за подвижниците.
От всичко най-важно за християнина е: да бъде готов всякога да посрещне Господа, защото никой не знае часа на пристигането Му.
Ако подухаш искра, тя ще се разпали, ако пък плюнеш върху нея, ще угасне. И едното и другото излиза от твоите уста…

Към Богородица

Благодаря на Бога, Майчице, задето ми е дал очи да виждам и да възпявам с радост равнината, безбрежната лъчиста шир, в която безсънният ветрец ме разпилява като прашинка!
Благодаря му още повече, задето ми е дал с любов да видя възвишеното ти сърце, в което огромната вселена се побира, за вечен мир на всичките народи, като прашинка!
Благодаря на Бога, Майчице, задето ми е дал уши да слушам, как всяка твар възпява с тиха песен безсмъртния Творец на светлината, дошла при нас, чрез твоята утроба, като детенце!
Благодаря Му още повече, задето ми е дал са любов да чуя молитвения шепот, в който глъхне надеждата на всички отрудени, пробудени в мрачната гора на злото, като детенце!
Благодаря на Бога, Майчице, задето ме е надарил със слово да браня и възпявам свободата, едничката врата към истината, като безумец!
Благодаря Му още повече, задето ми е дал оръжие по-мощно и от всички ветрове, с което да разпалвам любовта към твоя Син – Разпнатият Христос, като безумец!
*
Обичам словото, защото то е всичко. Всичко ли? „Всичко“ е много малък кръг за словото. То е истина, път, живот. Истината е в творчеството, пътят е в светлината, а животът е във вечността, в безсмъртието. Какво значи творчеството? – от погледа на човека да създадеш твърдта под краката му, а от стъпките му – всички плодни зрънца. Какво е светлината? – Време, пространство, вселена? Към всичко това и нещо друго, което е по-искрящо от поезията и по-бездънно от мъдростта. А животът? – Животът е: радостта, страданието, милостта и любовта.
Каквото и да кажа, все пак най-важното остава неказано. То е онова възторжено слово, което ще подържа вярата ми в Бога до последния ми час. Защото то е в духа ми, в кръвта ми – в самия мене за слава Божия!
*
Словото е всичко. И този, който отрича божествеността на словото, и той се стреми да покори света със слово. Ако словото не бе творческа сила, тогава защо всеки – от мъдреца до лъжеца, от честния до безчестния, от роба до тиранина – тъй усърдно изграждат, едните: истината, правдата и любовта, другите: лъжата, измамата и омразата, чрез словото?
*
Ходих на гости на брата си в Бургас.
За да се срещнем в сърцето на любовта, говорихме за родителите си – за мама и татко. Спомнихме си за едни неща, които татко приживе ни беше казал и на двамата:
– Надявайте се само на Бога и на никого друг. Бойте се само от Бога и от никого друг!
През време на Балканската война, брат ми, който тогава беше женен, казал на баща ни:
– Войната започна, за нас става страшно и опасно. Да напуснем селото и да отидем на по-сигурно място в Лозенград, докато мине бурята.
Татко му отговорил:
– Ти вземи жена си и иди в града. Аз ще остана. Нека бъде волята Господня! Ако Бог е определил да изгорим в този огън, ще изгорим!
През тая война аз бях доброволец в Македоно-Одринското опълчение и не преживях страшните дни на освобождението ни. Ала през време на въстанието – 1903 година, 6 август, когато нашият зет Яни Попов[16] от с. Карахадър, оженен за втората ми сестра Митра, дигна Преображенския бунт в родното ми село Каваклия, аз чух подобни думи, които татко каза на мама, която го молеше да избягаме в Лозенград.
– Аз никъде не отивам, ще остана в дома си. Пред Бога не съм съгрешил и Той ще ме запази. Ако пък съм съгрешил и на парчета да ме режат, все ми е едно!
И наистина – и в двата случая – Бог ни запази невредими и целокупни.
*
Мнозина мислят, че вярата е врата към суеверието и стъпка в безвъздушното пространство. За мене вярата е всичко: крепост, упора, смисъл, радост и победа. Тя е най-сигурният път към пълното освобождение на духа от посредствената и безплодна власт на тленната ни плът…

Една старица

Баба Донка, майка на госпожа Яна Андреева, лежи на легло и не може да става на крака. Сирените свирят, тя се плаши, иска да слезе долу в скривалището, но нейните 98 години са схванали краката й. От невиделица пристига дъщеря й, пожертвувателната госпожа Яна, взема я на гръб и я сваля в скривалището. След тревогата, тя отново лежи на леглото си и нещо шепне. Аз седя до нея и я питам:
– Бабо, какво шепнеш?
– Моля се на Бога, синко!
– Чува ли Бог молитвата ти, бабо Донке?
– Ех, синко, живяла съм доста дълго. Видях и хубаво и лошо. Но с Бога най-добре и кротко се живее. Без Него сърцето ми се изпразва, надеждата ми увехва и аз от всяко нещо се плаша. Без Бога е много лошо. Много лошо, синко!
– Пак те питам: чува ли Бог молитвата ти?
– Молитвата, синко, е хубаво нещо! Както студените кърпи облекчават болките в главата на болния, тъй и молитвата взема огъня на душата и укротява сърцето. Когато се моля, сърцето ми плаче от милост и около мене става тихо и спокойно! – и като се обръща към дъщеря си, която й поднася чаша кафе, пита: – Янке, ще има ли пак тревога?
– Няма да има, майчице! Милостив Бог към нас! – и госпожа Янка се просълзява, коленичи и милва старата си майка с повехналата си ръка…
*
Обядвам в „Тихият кът“, малка гостилница в една от тесните и стръмни улички на Велико Търново[17]. Съдържателката е вдовица, майка на две момчета и едно момиче. Закъснял съм и в гостилницата съм само аз. Съдържателката стои замислена, гледа през прозореца и от време навреме затваря очи, сякаш вижда нещо далечно.
Влиза една жена на нейна възраст, изглежда да е нейна позната. Едва отронва от подвижните си устни „добър ден“ и й подава ръка:
„Моите най-горещи съболезнования! Покойният ти мъж бе много добър човек. Горкият! Сега ще ти е трудно да живееш с три деца  и самичка. Прехрана мъчно се вади!“
Вдовицата, както гледа през прозореца, отговаря:
– Днес времето е много хубаво!
Жената се сепва изплашено и разширява очи.
– Я, виж, слънце! Аз пък не го забелязах!
– Случва се понякога! – казва вдовицата и добавя: Няма ли да пиеш една ракийка?

Слънце и развалини

София е хубав град с чисти улици и с много зеленина. Ако не е шумът на лудите коли, бих казал, че този чуден град е отразен в дъното на бистро езеро. Витоша е в зелено и в небесно-синьо, а облаците на далечния запад са застинали от възторг пред златните кубета на величествения храм „Александър Невски“. Из улиците на града не виждам възрастни, а само деца: на пет, десет, двадесет и петдесет години. Струва ми се, че лицата им се притискат до зелените листа на кестените и с малки усилия те ще се издигнат над земята и от радост ще събудят заспалия ветрец със смях. Един кратък сън. Сирените засвирват тревога и когато млъкват, замлъква постепенно и шумът на изплашения град. Бързам към скривалището и не мисля за нищо друго, освен, че устата ми е засъхнала и че въздухът, който вдишвам, е някак си грапав и с остри шипове.
Тишина и слънце. Слънцето е същото, гали зеленината, но тишината е нова тишина. Тя не е тишина ни на ума, ни на сърцето, а подгонено мълчание, което слухти и търси със задъхана напрегнатост поднебесен шум. Над Витоша небето е побеляло от слънце, но аз го виждам като пустиня, която носи гибел. Понася се далечен дълбок тътен, който постепенно се засилва в грохот, рев, писък и … трясък.
Всичко е в грохота – той издига земята до небето и я сгромолясва с трясък върху главите на човеците.
Сирените свирят отбой. Тръгвам из улиците да разкъсам обръча на непоносимо напрежение. Те са задръстени от развалини, пламъци и дим. Усилията на човека да превърне живота си в материални блага са пропаднали. Вървя с изтръпнало сърце из развалините. Сломени хора стоят пред жалките останки на удобните си домове и са по-самотни от двата гарвана, които вървят по широкия булевард, като през забравено, запустяло поле.
Никой не ме поглежда, нито чака утешителна дума от устните ми, толкова са те отчаяни. Минавам покрай малка градинка, в чиято ограда се докосват няколко улици. В тази триъгълна зеленина е цъфнало само едно цвете. То единствено от целия град не се е уплашило от дивите, варварски пристъпи на разрушението и смъртта. Сякаш то единствено знае, че няма смърт, и не се плаши от жестокостта на убийците.
Прибирам се в моя дом, в чуждото жилище, в което живее семейството ми. Децата ги няма, те са в провинцията. Врати, прозорци са изкъртени и изпочупени. Всичко е запрашено. Само иконата на Иисуса Христа в злато блести и милва с кротост и очите ми и сърцето ми…

Великденски дни

Чудният, дивният, светлият празник Възкресение Христово покрива българската земя с много слънце и чести въздушни тревоги. Аз се прибирам при семейството си, което е в родното село на жена ми гара Раднево, далеч от самолетните нападения. И тук сирената свири. За нейния пронизителен виещ писък се грижи най-добрият от мойте роднини – Йордан. В този тревожен, настръхнал от ужас миг ний отново сме в София, в нашия оцелял досега дом, и със свити сърца, със смутена надежда стоим пред радиото и чакаме вест…
В пълната селска тишина е скътано недоверието на селянина към цивилизацията и будния му копнеж, който иска да превърне тежкия, жестокия живот на малко слънчево небе. Децата излизат на игра по улиците, възрастните тръгват по кърските пътища, чистото, безоблачно небе бучи с далечен, глъхнещ, но обезпокояващ шум.
Семейството ми е смутено и непрекъснато ме пита, кога ще се свърши тоя ужас. Аз им се усмихвам пресилено, определям напосоки една дата и ги оставям в пробудената надежда, че краят на проклетата война е близък. Излизам от селището и се насочвам с бавни, натежали стъпки към изкласилите милостиви ниви.
Полският път е най-добрият символ за живота. Вървя по широкия му гръб и усещам, че слънчевото небе ми тежи, струва ми се, че птичите ята са се превърнали на бързи самолети, които ръсят запалителни бомби върху посевите. За да се освободя от това внушение, отбивам се вдясно, спирам се до една просторна нива и само гледам и слушам. Пред мене е истинското сърце на селяните – зелените и любвеобилни ниви, а над мене – птичите гласове. Зад мене по шосето минава каруца и няколко души са седнали върху ритлите й. Долавям пръхтенето на конете, освободените гласове на пътниците и следя с едно рядко усърдие, как всичко това се отдалечава, глъхне и все пак живее в пролетния въздух. Струва ми се, че целият простор над мене и около мене е една верига от знайни и незнайни гласове, един непресъхващ извор на любов и безсмъртие. И изведнъж си задавам странен за настроението ми въпрос:
– Има ли всъщност тишина в природата?
Напрягам слух да го изпразня и да я доловя, но не ми се отдава. Колкото повече навлизам със слуха си в простора, толкова повече ме засрещат кръстосаните гласове на благословения живот. Там дето има слънце, зелени ниви и чисти пътища – там животът е вечен и достига до човека само като звук, като ликуващ глас, като искряща стъпка на падаща роса, като тих плясък на птичи криле.
В гласовете на птиците има оная жива чистота, която е начало на поезията и в която е внедрен невнедримият Творец на видимата и невидима вселена. А в човешките гласове, които ту се приближават, ту отдалечават, се крие връзката между земята и небето и чрез която връзка мъдростта е слязла между човеците. Мисля си, че ако човекът беше ням и птиците нямаше да пеят, тъй като нямаше да има нужда от поезия, от творческо слово, от светъл, истински живот.
– Има ли тишина? И сам ли съм в полето, та си задавам тоя нелеп въпрос?
Пътища и хора, ниви и животинки, простор и птици – всичко това е преди всичко звук – гласове и то толкова различни гласове, колкото са искрите на слънчевите лъчи. Може ли човек да остане сам, когато от неговото сърце е излязла поезията, най-широката врата към мъдростта? Ако поезията ни разгръща красотата и ни къпе с милост и обич, то мъдростта ни въвежда в истината и свободата и ни тласка към висините на духа. Как може да остане сам този, който е ревнив към истината и борец за свободата?
В природата всичко е еднакво – и голямото и малкото. Еднакво по предназначение, но не и по обем и сила. Сядам под сянката на близко дърво. Кое е по-голямо – това, под което седя, или това, което виждам в далечината? Дървото, под сянката на което седя, е живо, то шумоли, приема лъчите като мляко и не обръща никакво внимание на разните паразити, които пъплят по кората му. Далечното дърво е като сянка, откроява се на хоризонта не в плът, а в цветове и аз го виждам като мечта, като видение. Тогава, кое е по-голямо, това ли, което виждаме, усещаме и пипаме, или онова което искаме да видим?
Защо тогава има противници на мечтите и илюзиите. Ами, ако в тях наистина е заключен истинският живот на човешката душа? Ако всичко това, което смятаме, че е далеч от нас, е вътре в нас като светлина, като капчици кръв?…
*
Любовта, доколкото съм способен да обичам, ми е причинила много повече радости, отколкото знанието, с което си изкарвам хляба…

Един сън

От всичко най-хубавото е утрото. В неговите оросени светлини човек се чувства чист и необременен. Събужда се рано, излиза на двора и чака избухването на слънцето, едно избухване, което носи радост по цялата земя.
В радневския двор има една стара скамейка. Тя е сложена под стрехата на къщата и гледа към градинката, в която най-разточителното цвете е кичестият картоф. Белите му цветове са като памучни топки, които утринната въздишка леко поклаща. Аз седя на тая стара скамейка, гледам разтапящите се синини на изток и не ми се иска да мисля за ужасите на Световната война. Всички искат и чакат нейния край, но той се бави, не бърза. А войната е безмилостна, тя разтваря стръвни, кръвожадни уста и гълта не отделни хора, а цели народи…
Дъщеря ми Поляна и тя се е събудила рано. Слиза по каменните стълби на къщата, дохожда и сяда при мене. Прегръща с две ръце лявата ми ръка, обляга главата си на рамото ми и въздъхва със сънена въздишка.
– Защо си се събудила толкова рано? – питам я аз.
– Сънувах един особен, ясен сън. Една вътрешна радост ме събуди и съм развълнувана. Докато съм жива, няма да го забравя. Искам да ти го разкажа.
Поляна, която току-що е свършила гимназия, започва да разказва съня си, някак си задъхано, сякаш образите на съновидението са извън нейната мярка за света:
– Сънувам, че ние не сме в София, а някъде другаде, не и в Раднево. На едно открито, широко място се е насъбрал много народ. Мама, Сълза, Зойка и аз сме между множеството, само тебе те няма. Всички хора, пък и ние, гледаме към небето, което е мрачно, страховито. Хората се страхуват от земетресение, очакват трусове и свършека на света. Гледам мрачното небе и си мисля, че то всеки миг може да падне върху главите ни и да ни смаже. Но в тоя миг мракът се разкъсва и изгрява луната кърваво червена. Вътре в самата луна се вижда една хубава къщичка. Неочаквано от изток и запад на небето се очертават два светли квадрата. Сред тях избухват светлини със седемте цвята на дъгата. Източният квадрат е по-голям. Множеството наблюдава това знамение със затаен дъх. Изведнъж от къщичката излиза един ангел, светъл и хубав, спуща се надолу и хвърля мира на земята. Всички хора се развеселяват и почват да говорят, че след два месеца ще има мир, който ще дойде от изток. Ние, изплашени от мрачното небе, решаваме да дойдем при тебе, и заедно – всички – да умрем. Но, щом ангелът хвърли мира на земята, аз пристъпих към мама, Зойка и Сълза облечена в съвсем нови дрехи. И всички много се зарадвахме.
Помилвах я по страните, успокоих я, като й казах, че всичко скоро и надобре ще се свърши. През целия ден всички бяхме някак си в добро настроение. На другия ден, аз се завърнах във Велико Търново, където бях евакуиран като чиновник в Дирекция „Храноизнос“.
Една седмица по-късно получавам писмо от Полянка със следното съдържание: „Татко, аз сънувах онзи сън повторно. Новото в него е, че и ти беше с нас. Виждам на небето да стои Марс с отпуснат меч, а от двете му страни Иисус Христос и Света Богородица. Иисус Христос е като дете. Ти и аз започваме да плачем и да молим Бога за мир. Той ни посочва с ръка да си вървим дома, а аз ти казах, до два месеца ще има мир и ние ще се съберем пак всички заедно.“
Последната бомбардировка над София е на Великден. След това настъпват дните на надеждата, на мира…
*
Майка ми почина на 16 юни 1929 година в Бургас[18]. Петнадесет години по-късно аз съм евакуиран във Велико Търново. Децата ми са големи, и войната ни е разделила, но аз и сега се чувствам като пълен сирак.
– Мила мамо, не ме оставяй! Бди над децата ми. Толкова жестоко е времето, че сам мъчно ще мога да ги опазя. Ти си замина от тоя свят сляпа, но сега там ти виждаш всичко. Погледни към мене. Виждаш ли побелелите ми коси и насълзените ми очи? Кажи, мамо, дълго ли ще страдаме или в живота няма нищо друго освен страдание и ужас?
*
Царевец е безлюден. Денят е паднал в бездната на Янтра и около мен се надигат плахите сенки на някогашните стари български нощи. Светлините на Търново приличат на малък млечен път, толкова е тъмна юнската нощ. Никой не ме гледа и, без да искам, се разнежвам към децата си:
– Мили, рожби мои, какво ви дадох, с каква надежда ви пуснах в света? Никога не казвайте: „Татко, ти си много беден!“ Очите ми са препълнени със сълзи, сърцето ми прелива от милост, а мислите ми са Божии птички, които летят над вас и около вас. Никога не се изпречвайте срещу други хора, нито поглеждайте с гладни очи чуждия хляб. Аз непрекъснато моля Бога да ви пази от злоба, завист и злина.

Скица

Моят познат от село Р. отдавна живее в столицата. Обича да върви по средата на улицата с ръце на кръста, за да я чувства като път, разделил на две равнината.
Плътните сенки на високите сгради се препречват на погледа му, и той никога не може правилно и ясно да си представи, какво има в тия „затвори“. Вътрешният живот в тия надиплени един върху друг домове му е съвсем чужд, нито го привлича, нито се стреми да му подражава, макар че и сам той живее от дълги години на петия етаж.
Влиза в кафенето, оглежда се, ала не спира поглед на ничия маса. Избърсва с пръсти запотеното си чело и на нищо не се учудва, дори и на „патологичните“ шапки на жените. Кафенето за него е нещо като завет, под който са се подслонили двукраките овце, в очакване на бурята. Един от посетителите става да си върви, той става, изпреварва дори и прислужника и грабва освободения стол. Гледа един миг в една точка и изведнъж повлича стола и сяда до голямата стъклена витрина, в която се оглежда широката и шумна улица.
Поръчва си кафе и, преди да го е изпил, заплаща на прислужника цената му, като забелязва:
– Момче, я си прибери парите, че да ми е мирна главата! Хора сме, всичко става. Току виж, едно земетресение и всички сме се разбягали, без да платим.
Моят познат се усмихва шеговито на собствените си думи, намига с едното око и, както седи удобно на стола, раздвижва се, неволно се понадига и с особен поглед изпраща неприлично бързащият автомобил.
– Трябва да е министерски. Кого ли ще смачка!
Изсвирва стражарска свирка, всички се надигат да видят, какво се е случило, а той – в тоя момент – се обляга на стола и шумно сърба кафето си. В топлата глътка на подсладената черна вода той чувства, че човек не само от кости и месо, а и от нещо друго е съставен, което го кара напрегнато да се заглежда в пръстите, с които държи чашата.
– Я, гледай, как са се разлюляли пръстите ми!
Изпива до дъно кафето си, обърсва с длан устните си и остава с леко отворени уста. Срещу него сяда една пъстропола жена, мята крак върху крак, поръчва си меланж и бърза да запали цигара с дългите си начервени пръсти.
– И това ако е жена, здраве му кажи!
След малко при жената дохожда млад господин и сяда съвсем близо до нея. Той извръща глава и някак си притеснено въздъхва:
– Трябва да е някой хаймана! – казва на себе си и напуща кафенето сърдит.

Само за човека

Посредствените хора правят всичко възможно, след като не могат да творят, да направляват твореца. Те са толкова увлечени и настойчиви в тая си донякъде насилническа мисия, че и на ум не им дохожда  да надникнат в културната история на човечеството, в която всичко е творецът: поет, мъдрец, откривател, строител, светец и… истински човек.
Напразни усилия! Дори и тоя им стремеж да направляват творчеството да се превърне в масова идеология, пак усилията им ще отидат напразно. Лъч не се лови в мрежа, нито се гаси с вода. Творецът не може да бъде направляван, защото самата същина на творчеството лежи в направляващата му сила. Не може камък, предназначен да стане крайъгълен, да се сложи върху покрив.
Например, за какви неща писателят пише?
– Само за човека – за ония скрити и непознати сили, за оная сърдечна интимност, която дава очарование на живота и смисъл на човешкия труд.
За това, което се вижда от всички е напълно излишно да се пише, тъй като то задържа нещата, не ги тласка напред и не подхранва въображението на човека. Как би могъл един писател да се докосне до истината, ако той не надникне в тайната, подсъзнателна лаборатория на отделната човешка личност?
Тази тайна за писателя е нещо като аксиома за учения. Тя не се доказва, а само се приема, защото всичко говори за нейното безспорно съществуване. За нея можем само да кажем: Тъй е! Писателят вижда, прониква с прозрения, разкрива, предрича и сродява човек с човека. В обикновения живот всяка личност си има свой живот и свързването на личност с друга личност става трудно. Именно тези мъчнотии създават разните конфликти. Ала това свързване става най-безболезнено и без никаква задръжка само в изкуството. В неговите страници всеки казва: – Това съм аз!
От своя страна това признание означава, че най-великото и най-същественото в човека е онова, за което той не се досеща във всекидневния си, претоварен с грижи живот.
*
Обичам да диря истината. И много се радвам, когато я откривам в сърцето си. Но тая моя радост не се предизвиква от суетна гордост, а от умилението в очите ми, че любовта ми към човека все повече и повече се разраства…

Един отговор

Много често слушам да казват за творчеството ми:
– Въздишки по старото хубаво време! Той нека остави тези така мили и забавни неща и нека ни даде съвременността върху грубия, но реален живот на народните маси. И т.н.
Със смирено сърце се мъча и искам да разбера смисъла на това, което е едно изискване към моето творчество. И ми се струва, че аз никога не съм бил друг в творбите си освен съвременен писател. С всяко свое произведение аз съм отговорил на нещо. Крив ли съм, че не са го видели и че не са намерили себе си в него?
Но с това тук се повдига един много важен въпрос. Може ли миналото да се отрича като излишно, отживяло и къде се къса нишката, която го свързва с настоящето? Ако миналото е било живот на други хора – на нашите бащи и деди, които също като нас са били деца и млади и зрели, кое е онова, което ги прави излишни?
Интересно ще бъде да се направи едно сравнение между радостта на едно дете отпреди Освобождението, когато получава подарък един молив, и радостта на едно дете от съвременността, което получава подарък една автоматична писалка. Може ли втората радост да бъде по-голяма от първата? И не е ли възможно, съвременното дете, което познава и други чудеса на техниката, да се радва много по-малко от първото? В първия случай радостта е много по-чиста, по-дълбока и свързва по-здраво. Тогава, как би внушил един писател на читателите си чувството на радост в неговата пълнота?
Писателят и да иска, не може да държи сметка за това, което човекът непременно изисква и то като проява на безкористна любов. Именно това „необходимо“, което не ощетява никого, тъй като то се дава на човека от всички доброволно.
Добрата книга ни увлича, лошата книга ни отегчава. Кое е това, което прави книгата лоша, обратно, кое я прави добра? В една стая има огледало и електрически полилей. Лампите на полилея горят и се отразяват в огледалото. Ако ти си в стаята, коя светлина ще привлече окото ти – тази ли от лампите, или тази, което се отразява в огледалото? И защо отбягваме да гледаме право в слънцето, а се любуваме с такава детска радост на отражението му?
Прекарваш цял ден на полето. Любуваш се на природните хубости, дишаш чистия въздух и усещаш слънцето върху снагата си. Но, кога се събужда възторгът ти, когато го съзерцаваш с физическите си очи, или когато го съзерцаваш с духовните си очи. Това, което виждаме, за да го усетим вътре в самите нас, трябва да се преобрази, да стане отражение на нещо, най-вече на една вътрешна потреба. Именно свързана с отделните отражения в едно цяло и участва дейно в създаване на живата вселена на изкуството.
Художник рисува едно дърво или една къща. Приликата е поразителна, дори не липсва и забравената детска играчка на отворения прозорец, ала картината е лоша, не привлича, не буди никакъв възторг. Как да обясним това? Само с това, че художникът е затворил душата си и не е вдъхнал живот на обекта, който е пред очите му, за да се отрази вътре в него. Докато да достигне до решението да нарисува дървото или къщата, той сигурно между това е преживял много неща – видял е много други дървета, най-разнообразни къщи и т.н. тези негови наблюдения непременно са дали и своите отражения. Къде и как тези отражения са отразени в картината? Именно тази бедност, това формално отношение към творческия процес прави творбата лоша, неприемлива, досадна.
Великото произведение се ражда само от безбройните отражения на душата, защото само така то завладява времето и става храна на вътрешния живот на човека. Днес слушам музикална творба от Бетовен, в която долавям вътре в себе си копнежите му по радостта. Друг ден и в друг час, същото това произведение ме вълнува и пробужда в мене борческия дух. След няколко дни пък, като долавям познатия мотив, сърцето ми трепва и с дълбока нежност започва да търси около себе си обич. И т.н. Ако Бетовен не бе създал творбата си от вътрешния блясък на творческите отражения, които включват всички мигове от неговия живот, всички трепети на сърцето му, те нямаше да бъдат велики…
Един творец разказва една случка. Трима души го слушат. И тримата се заливат в смях. На другия ден един от тримата се опитва пред други трима да разкаже същата случка. Разказът вял, сух, никой от тримата не се смее. Разказвачът е принуден да забележи: „Вчера беше много смешно. Аз не успявам да ви разкажа, тъй както трябва!“… Той не е успял, защото не носи в себе си отраженията. Творецът вижда хората, характерните им движения, нюансира говора им, включва в тях и всичко онова, което ще ги допълни, изясни и оживотвори, като слива две, три и повече наблюдения и по този начин той сполучва да накара слушателите да усетят творчески случката. Другият, който се опитва да преразкаже случката, тръгва само по главните черти на самата случка, която всъщност е толкова незначителна, колкото са незначителни и излишни всички умъртвени неща.
Ето един малък пример:
– Познаваш ли господин Х.?
– Кой? Онзи ли, който преглъща и когато не яде и не пие. Познавам го, как може да не го познавам? Само че едно не мога да разбера: думите ли си преглъща или игла се е забола в гърлото му? Горкият г-н Х.! Не му трябваше да се жени – сам се обърка човекът!
Така следва да отговори творческата личност. А нетворческата ще избърза да каже:
– Да, познавам го. Той ми е съсед. Ожени се за сестрата на моя приятел В. Тя има апартамент.
В този случай могат да се изброят всички неща, които той има, всичките му познати и роднини и пак няма да получим ясна представа за самия човек. Но, за да характеризираш един човек, трябва да го носиш вътре в себе си, което не значи, че ти си като него, а че неговата тайна ти е позната, че ти си се докоснал някак си до онова, което го прави представител на мнозина други човеци. Само така творението се населява и то става общежитие, а не се подражава, защото в последния случай – случката си остава случка – формална схема на живот.
От една добра книга читателят получава нещо повече от впечатление и това имено „нещо“ е, което го кара да харесва и да се увлича от живота в изкуството…[19]
*
Вярата в Бога лежи в основата на всички мои мисли и чувства. Тя е, която ме е накарала да виждам родната земя като слънчев и любвеобилен край. Тя е, която е изпълнила всичките клетки на сърцето ми с любов към народа. И чрез нейните светлини с милост и драгост човека.
Тръгна ли на път или пък се заловя на работа, Бог е моето упование и закрила и вдъхновение. Отворя ли очи, нищо друго не виждам освен Неговата светлина – най-голямата творческа благодат, от която са се родили всички природни хубости. Има нещо в чистотата на небето, в свежите струи на въздуха в ширните плодни полета и в далечното дълбоко мълчание на планините. Всичко това е толкова безкрайно, че за да се вмести в човешкото сърце, се е превърнало в капчици кръв – удари и стъпки на надеждата.

Човекът

Един странен човек върви из пътищата на света. Той е млад, но младостта му носи годините на вечността и непобедимата сила на словото. Има много забавни, скъпоценни и пищни неща, но Той не ги забелязва, погледът Му е пълен с милост към човека. Върви и не се обръща назад да види, как дълбоко се отпечатват стъпките му върху земната твърд. Слънцето се радва и от умиление пада на колене и целува босите му нозе. Вятърът тича след него, докосва се до дългата му дреха и хълца от благодарност. Цветът на маслината се рони от дъха му, а безплодната смокиня изсъхва от погледа Му. Словото Му разпростира благодатни облаци върху племена и народи…
От всички краища на земята се надигат тълпи, дебнат стъпките му и искат да видят лицето Му, да чуят спасителното слово. Тия, които веднъж са яли от изобилието и сладостта на благословените пет хляба, протягат ръце и със сълзи на очи Го молят да не ги оставя. Той ги е нахранил изобилно с хляба на живота, напоил ги е с жива вода и се отдалечава от тях, тръгва по неспокойните вълни на езерото. И колкото повече множеството разширява зеници да задържи божествената Му осанка, толкова повече Той става невидим.
Сън ли е този Скитник? Може би това е мираж в пустинята на останалите без хляб и вода? Не, нито е сън, нито мираж, а един човек – Човекът – върви из пътищата и всички виждат с очи, чувстват със сърцата си оставените от Него дълбоки следи. И задъхани гласове викат:
– Кажи и, кой си Ти и защо си дошъл на света? Да ни освободиш ли, или да ни погубиш с измама пред лицето на Всемогъщия Бог?
Той се възкачва на планината и им казва:
– Дето ви е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви[20]… Не съдете, за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени и, с каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери![21]
Тълпите шумят, не искат да останат сами. Той го благославя и се отдалечава в светлините на Правдата и Истината.  Изоставени, те се чувстват като пълни сираци и тръгват навсякъде да Го търсят. Едни покриват нозете си с рани от бързане да Го настигнат, други изгарят на слънце, трети умират от жажда в пустинята. Немощни, болни, отрудени и поробени спират до брега на бистър поток, виждат Нетленния образ, отразен в кристалните води и падат ничком от умиление. Един прокажен протяга ръце към Него и вика:
– Видях те насън и не понесох укора на Твоите очи. Виновен съм. Не ме изоставяй, помилвай ме!
Снажен мъж притиска запалената си страна до камък и цял се разтърсва от ридания:
– Викам Те, но Ти мълчиш, не откликваш на моя зов. С очите си видях, как възвърна живота в четиридневната човешка мърша, и пак ме хвърляш във вълчите зъби на съмнението. Магьосник ли Си, или Си господар на вселената, източник на силата?
А друг, на когото погледът гълта праха на пустинята, стои прав, сочи далечините и раздира дрехата си:
– Сине човешки откъде идеш? И защо минаваш през нашата земя? Не знаеш ли, че камъните са наши, в тях са застинали сърцата ни? Не виждаш ли, че правото е на наша страна? Ти не искаш нищо, защото имаш всичко, а ние искаме всичко, защото нямаме нищо!…
Водите на потока се засилват и шумят. Разстоянието между Сина Човешки и тълпите се скъсява. Пръските на водата обливат лицата на всички и те виждат, как нозете Му, подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени, тръгват на път през селища, долини и планини…
Един от тия, които нямат обич в сърцето си, се хвърля във водите на потока, минава на другия бряг и като убиец започва да Го дебне. Мисълта на погибелния син е сух, запален бурен, вие пламъците си, обгаря всичко и разнася нажежено зловоние. Ръцете Му, гъвкави като змии, грабват остър нож и със зловещ удар го забиват в каменистата земя. Ножът се забива върху света. Покрай разпаления сребролюбец минават единадесет души с наведени глави, с насълзени очи и със сърца готови за смъртна жертва. Дванадесетият, този, който е забил ножа в сърцето на земята, пълзи като змия и с неистов глас вика на единадесетте:
– Вие сте безумци! Защо изоставяте всички блага на земята, за да следвате Оня, Който ви награждава само с глад, бедност, страдания и презрение?
– Иуда, ти си болен! Ний ще Го помолим да те изцери.
– Не, не искам! Аз имам земята, тя ми принадлежи с всичкото си сребро и злато. Не искам небето, което е жалка сянка от дъха на земята. Кълна се, че и Него ще сваля в праха и ще предам тялото му на червеите!…
Светкавица от изток, гръм от запад. Замята се тресе и тъй се навежда, сякаш захвърля в бездната погибелния син.
Един вик пронизва сърцата на тълпите.
Кръвожадният вик на сребролюбеца Иуда покрива света и става съдба на милиони…

Реферат

Иван Харизанов[22] е интересна личност и забавен събеседник. Висок, едър, с очила, но с едно здраво око, той е повече разсеян, отколкото съзерцателен. В него има нещо детско, но не толкова невинно, за да не събужда подозрение в подозрителните. Той е един от най-ярките възрастни представители на българската съвременна интелигенция, на неспокойния кръг културници, които искат да направляват чрез насилие времето и историята на българския народ.
Иван Харизанов има желание да знае всичко, що се отнася до живите идеи на съвременността, но „всичкото“ е толкова огромно, че той една обгръща с едното си око миражната му сянка. Той е политик, социолог, „идеолог на принудата“, революционер, своеобразен социалист, приятел на комунизма и неуморим обяснител и защитник на всичко ново. Той е като едно кълбо, което само се разнищва, но никога само не може да се навива. Но политикът у него преобладава, и тая негова слабост – кариеристична суета – го кара да има и известно благосклонно отношение към творците на духа.
Художникът карикатурист Илия Бешков и аз сме едни от неговите познати, към които той има приятелско разположение. Харизанов обича да беседва с нас, но само в кафене „Цар Освободител“, когато е дошъл след определения час на дадената среща с някой познат, близък или клиент. Забравих да кажа, че по професия той е адвокат.
Един ден той ни казва, че желае да ни прочете един реферат, за да ни посочи, какви трябва да бъдат новите насоки в българското изкуство изобщо. Условието му е, че само ние двамата ще слушаме реферата му. Определяме денят, часът и мястото. Неточният Харизанов за наша изненада се явява навреме. Сядаме на странична маса в сладкарница „Цар Освободител“ и тримата срещаме усмихнатите си погледи. Харизанов си поръчва кафе, предварително взема лъжичка сода, запалва цигара и ни предупреждава: „Само ще слушате. Няма да ми възразявате. Друг път ще спорим!“
Ние се съгласяваме. Харизанов изважда малки листчета, откъснати от джобно тефтерче и започва тихо, с леки задръжки в речта си, да ни обяснява, какво трябва да рисува художникът, и какво трябва да пише писателят. И т.н. Мъчно може да се предаде този наивен реферат, тъй като всичките му мисли бяха някакъв синтез на това, което се пишеше из вестници и списания, за новите насоки на българското творчество. Съвременник и приятел на Яворова, той беше твърде много изостанал от литературата и затова нашироко си послужи с общите фрази, с типичните обобщения, на политическия човек, който е свикнал да мисли, че всяко начало се води от политиката с „ляв уклон“ и с лице към народа. Ала когато той пристъпи да ни запознае със средата, сред която е изживял творчески младините си, аз извадих моят бележник и записах следното:
„Ние бяхме доста внушителна група от идеалисти, които искахме да оцветим творчески тогавашния живот. Но отпосле всички идеалисти станаха: къщовници, харамии, женкари, скрити пияници, партизани и разни други. Те заживяха спрямо идеите си един фалшив живот – станаха някак си „идейни мъченици“. И като вулгарни партизани се срамуваха от приятелите си. Само на чашка ще отвори клапата на миналото, ще се разкае, ще ме насърчи да продължа поне аз да следвам честно идеалния път, а на другия ден ще дойде и най-вулгарно ще ми разтури събранието.
Всички бяхме насочени към европейската цивилизация – чужд климат, чужд критерий за нещата. Макар че бяхме материалисти в идеите си, в личния си живот останахме метафизици – чело с два рога.
От нашата група идеалисти най-интересната личност бе Рачев – социалдемократ. Разпален социалист, а се влюбва като гимназист. Първото му любовно писмо е от 37 страници голям формат. Избраницата е студентка. Страниците на писмото са изпъстрени с цитати от Некрасов, Добролюбов, Писаревски. Рачев чака отговор, но няма отклик. Той става неспокоен, дохожда у дома и се доверява на жена ми, като я  моли да срещне любимата му и да я пита, защо се бави и не отговаря на писмото му. Жена ми, писателката Екатерина Ненчева, едно чувствително и състрадателно сърце, отива и се среща с нея, и когато й заговорва за любовта на Рачева, тя отговаря рязко:
Аз не съм дошла за любов, а да се уча!“ Тази развръзка бе окончателна, неочаквана и съкрушителна за Рачева. Той се отпусна, удари го на пиянство, тръгна по жени, зарази се с венерическа болест и пропадна. След изцеряването си завърза любовни сношения с една слугиня, която стана бременна от него. Той признава зачеването, но скъсва връзките си с нея. Започва да пие по 30 ракии и изведнъж се сепва, ужасява се от себе си и отива в Рилския манастир да стане калугер. Слага расо и калимявка и проявява голям интерес към Библията. Цял ден рови, търси, монасите го следят. Изпада в изкушение, иска да задигне ценен документ, да го продаде и да забогатее. Хващат го и го изгонват. А беше даровит, говореше увлекателно, афористично и бе желан и любим събеседник на всяка студентска група. Декламираше стихотворения по жилетка и то с артистичен патос. През Балканската война Рачев попада в Червения кръст и после отива в хранителен пункт с две безпътни жени. Щабът се научава и го вика на обяснение Той отива, явява се пред началствата, взема позата на Демостен, замайва ги с ораторския си дар и разведрява строгите им лица. Те го задържат и му дават възможност да развие пункта…
Слугинята ражда детето. Той прибира майката с детето и ги подържа. Слугинята е респектирана от него и не иска да се жени. Той започва да отделя всеки ден по един час за детето, като сам го носи в детската градина. Това смекчава сърцето на слугинята, тя го послушва и се оженва за железничаря П.
Детето расте и става на 15 години. Рачев дохожда в Пловдив, където аз съм прокурор и иска от нас да му помогнем да се ожени. Но кандидатката пуши. Отиваме на разходка в градината и той ми казва:
– Не обичам жена да пуши. Все едно аз да се явя пред нея дантела да плета!
Признава ми, че се е срещнал с нея и й го казал, а тя го изругала: „Магаре!“
– Ясно е, че нито аз съм магаре, нито тя. Невъзможна жена! Защо така дръзко отговаря, липсва й възпитание.
Започвам да споря с него. Ала напразно – с Рачев мъчно се излизаше на глава. Той беше вития в спора. А случката стана така. Поканиха ни на гости. Той приказва такива забавни, интересни, остроумни неща, че „пушачката“ се влюби в него. И въпреки тая любов женитбата не стана…
Заема се да настани детето си в пловдивското сиропиталище. Отиваме заедно при председателя на сиропиталището. Той говори, застъпих се и аз, но онзи не се съгласява да приеме детето. Тогава Рачев се разчувства:
– Идвам при вас като баща. Спасете ме! А съм виновен, помогнете ми да изкупя грешката си. Да, аз съм виновен! – приключи с разтреперан глас изповедта си Рачев.
Сполучи. Приеха детето. То порасна и майката на Рачев го осинови. По това време той заболя от язва. При все това пие по 6 халби бира на едно сядане. Язвата се подлюти, хвана го перитонит и умря…“
Тук Харизанов бърчи челото си и въздъхна:
– И мойта язва скоро ще ме свлече в гроба! – и добавя: Ето, такива хора – типове – са интересни за писателя. Животът на Рачев е твърде интересен за един роман. Аз с удоволствие бих чел подобен роман. Каква амплитуда на живот. Идеалист, оратор, артист, влюбен, развратник, наивник и симпатяга! Да, Рачев бе интересна личност. Толкова години оттогава той продължава да е жив в очите ми.. Всички ние някак си избледняхме – живяхме на дребно и живите от нас още продължават да живеят на дребно. Например от моя живот роман не става, мойта линия на живот е крива, нестабилна, никъде не се чупи, а само леко се огъва… Петканов, напиши роман върху живота на Рачева…“
Аз си позволявам малка шега:
– Добре, ще се опитам, но тогава, какво ще стане с реферата ти, с тъй жарките ти препоръки за новия човек, за смело прогресивно творчество?
Иван Харизанов добродушно се усмихва, събаря пепел от угасналата цигара върху жилетката си и забелязва:
– Дяволи, пак ме изядохте! С вас мъчно човек се оправя. Вие и двамата сте интересни хора, вас талантът ви спасява!…
Иван Харизанов изведнъж става, сбогува се небрежно с нас, с широка, нестабилна крачка излиза пред вратата на сладкарницата и някак си боязливо поглежда слънчевото небе със здравото си око…
*
Човек, докато живее, в много неща вярва и на различни сили служи. Но най-великата вяра е вярата в благодатната творческа сила на народа, а най-великата служба е служба към родината. Народ и родина – върху тях човек изгражда светът и чрез тях се проявява, милостта на Бога, с която се определя и безкрайността на вселената. Човек, докато не стане представител на даден народ, докато не се укрепи с нравствеността на народа, той не може да се изправи с лице към света и да стане пионер на свободата. Без народ няма копнеж за свобода. А без родина няма надежда за правда и справедливост. Родината е онова място, където човек расте и се осъществява като нравствена и творческа личност. Никой не би могъл да приеме света за своя родина, ако той не се е издигнел чрез любовта към родината на своя народ.
Само така човек излиза от утробата на безлюбието и влиза с открито лице в сърцето на любовта – в творческото безсмъртие…

[1] Светилен – песнопение, което се пее на Утренята, съдържа моление за просвещение свише – на Кръстовден, и на богослужението в дните сряда и петък.
[2] Древният химн „Тиха светлина“ (с вероятно авторство на св. Софроний Йерусалимски, 6 в.) е част от  Вечернята; чете се или се пее преди вечерния прокимен за съответния ден. Химнът изразява благодарността на молещите се в храма да се озоват за пореден път пред Светлината на света – Иисус Христос, именно когато настава вечерта.   
[3] Мат. 4:16. „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина.“ Препратка към пророчеството на пр. Исаия.
[4] Семейството на К. Петканов е живяло в апартамент на ул. „Оборище“ N 79 до средата на 1941 г., след което се премества на ул. „Герлово“ N 13, което става постоянният му дом.
[5] Можем да отнесем този фрагмент към 1939 г. и бихме могли да го четем като Константин-Петкановото „светът от вчера“, по знаменитата формула на Стефан Цвайг. Впрочем с такова усещане за радикален срив завършва и „Път през годините“ на К. Константинов.
[6] Тук К. Петканов смесва текста на двата куплета. Всъщност дословният текст на популярната градска песен е:
Там далеч, във планината
в царството на вечния сняг,
еделвайс цъфти усамотен (2)
сред дивния вълшебен мир (2)

Пътник нивга не минава,
пред теб любим и нежен цвят
Еделвайс, защо цъфтиш кажи (2)
на никого ненужен ти (2)
[7] Братът Димитър Попниколов Петканов е роден в с. Каваклия, учи в Одрин, завършва Цариградската духовна семинария, участва в Илинденско-Преображенското въстание, живее в Бургас; архиерейски наместник, свещеноиконом на храм „Св. св. Кирил и Методий“ от 1925 г. до смъртта си през 1962 г. Написал е няколко стихосбирки („В преддверието на храма“, издадена в Бургас, „Под сянката на Кръста“, „Тракийски песни“, „Поетичен минейник“, либрето за опера „Индже войвода“), както и прозаични текстове. За Константин Петканов о. Димитрий е духовен и морален авторитет, чието „просветено мнение“ той изисква и очаква през целия си живот.
[8] Откровение 1:15
[9] Притчи Соломонови 18:2
[10] Притчи Соломонови 16:12
[11] Еклисиаст 11:7
[12] Притчи Соломонови 16:23
[13] И тук е изразена категоричната антифашистка позиция на К. Петканов (един антифашизъм в християнско-европейски дух), който често е влизал в контраст в края на 30-те и началото на 40-те години с „неутралността“ или дори „прогерманската“ ориентация на толкова много активни български писатели от този период.
[14] Родното тракийско село Каваклия, близо до Лозенград, сякаш най-чувствено описано в книгата му „Белите извори“ (1946), както и в посмъртно издаденият ръкопис „Детски години“, наречен от Петканов „По пътя на словото“. Омайната Тракийска равнина, родното село, бащиният дом присъстват видимо и невидимо и са движещият дух в цялото творчество на К. Петканов.  
[15] Мат. 18:3
[16] Яни Попов (1876-1945), член на ВМРО от 1897, четник на Лазар Маджаров, осъден от Одринския съд за революционна дейност на 101 г. затвор, сам определен за войвода на Лозенграската революционна област (по-точно за селата южно от Лозенград, около Каваклия); участва с четата си в Илинденско-Преображенското въстание (К. Петканов, чиято сестра е женена за войводата, ще опише тези събития в спомените си „Бунт в равнината“); участва в създаването на Организацията на тракийските българи, в Балканската и Междусъюзническата войни; поет – автор е на стихосбирката „Странджанска гусла“, където е поместена и прочутата песен „Ясен месец веч изгрява“, превърнала се в химн в прослава на героиката на тракийските и странджанските българи.
[17] Дирекция „Храноизнос“ (където след двегодишен период без работа, К. Петканов е назначен за уредник на списанието на ведомството), през януари 1944 г. е евакуирана в Търново, където заминава и той. В писмо до брат си пише: „Тук съм добре. Имам хубава квартира, хазяите са много мили хора. Хазяйката, възрастна жена, ми каза, че щом съм пристигнал у тях и тя почувствала, че в къщата и влязло спокойствието и вярата. Готвеха се да се изселват в Трявна, но  се отказаха. Днес, четвъртък, имам литературно четене в читалищния салон. Четенето ще водя аз. Не можах да остана незабелязан в Търново.“ (цит. по „Думи за Константин Петканов“, Сл. Коларов)
[18] „Майка ми бе висока, стройна, но слаба жена, с открито чело, почти без вежди, с кафява мека коса, кадифени очи, чисто лице и с чудна усмивка на устните. Тя беше неграмотна, но с бистра памет, остро наблюдение и свободен, образен и шеговит изказ. Тя беше късогледа, но забелязваше всичко у хората и това й даваше сила да говори мъдро, да бъде пряма и изобличителна. … Без мама Елена, аз нямаше да възлюбя народната песен, мъдрото и образно слово и да навляза в творческата стихия. Като първи милувки на прекрасното, поетично и образно слово за мене са дивните стихове на следната народна песен:
– Я ми е драго, сину ле,
млада войвода да станеш,
отбор дружина да сбереш,
като тебе юнаци.
Тънко шишене да носиш,
чифте пищови на кръста
и остра сабя френгия.
– Мале ле, мила мале ле,
Я ми мило, мале ле,
бащино ми имане,
бащини ми говеда
и росните му ливади,
хамбари жълта пшеница!
– Сине Стояне, Стояне,
Орли ти яли говеда,
гъгрици – жълта пшеница,
га ти се име не чуе,
не чуе и не прочуе –
млада войвода да станеш!…  (Из „По пътя на словото“)
[19] Ето как  през март 1946 г. пред в. „Ден“ Петканов провижда писателското си битие: „Нямам определени планове. У мен  има само едно желание да се освободя от неписателските си залисии, за да мога да посветя остатъка от живота си в защита на обикновения човек чрез силата и внушенията на художественото слово. Искам да проникна в дълбочините на народното сърце и мъдрост, за да мога да представя българския народ в истинската му светлина. Той е мъченически народ, а мъченици стават само онези, които носят в себе си истинската светлина – Бога. Нищо от това, че мнозина не вярват, че и в училището учители се мъчат да заместят слънчевата светлина със светлината на газовата лампа. Не ги осъждам, защото  зная, че искрено мислят, че гонейки Бога, гонят робството. Но робство ли е вярата, любовта? Може ли да се нарече светът на милостта робски? В началото казах, че нямам планове, но всичко горно все пак е един план. Моето слово ще продължава и занапред да дири истината, да брани свободата, да служи на народа и да го предпазва от робство. В мирния труд и в любовта виждам светлото бъдеще на българина.“ (цит. по „К. Петканов. Опасно знание. Публицистика 1944-1948“, съставител Пл. Дойнов, С., 2014 г.)
[20] Мат. 6:21
[21] Мат. 7:1-2
[22] Иван Харизанов (1885-1947) – един от теоретиците на българския политически либерализъм, при неговото първоначално заявяване; юрист, журналист, политик; четник на ВМОРО, участва във войните, членува в Радикалдемократическата и Демократическата партия, народен представител в 21 и 22 НС, член на ръководството на „Звено“, в управителното тяло на Македонския научен институт, председател на Върховната стопанска камара; съпруг на поетесата Екатерина Ненчева, чичо на Димитър Димов (с изключително влияние върху интелектуалното му израстване).  Като един от основателите на списание „Балкански преглед“ К. Петканов пише за него In memoriam. Ето един фрагмент: „Буден и диалектичен ум, отзивчиво сърце и всестранна любознателност – ето най-характерното у Харизанова. Един пионер в българската общественост, който имаше склонността да вижда всички неща в светлината на прогресивните идеи. … Бавен във вървежа си, небрежен по отношение на здравето си, винаги закъсняващ за срещите си, той изкупваше всичко това с искреността и сърдечността на чувствата си, които така просто и непринудено умееше да изразява. Той, който не бягаше и от най-острите борби в страната и който си служеше с перото като с най-мощно оръжие, имаше известна слабост към хората на изкуството, прощаваше им не само островърхите хрумвания и шеги, но и дързостта им понякога да не се съгласяват с неговите идеи и разбирания за живота и изкуството.“ Описаната в Бележника на Петканов среща в писателското кафене на бул. „Цар Освободител“ и последвалият разказ за идеалиста Рачев, са липсващата вътрешна част, всъщност предадена с многоточие от текста му-спомен за Ив. Харизанов в „Балкански преглед“ ( кн.7, септември 1947 г.). „… Харизанов чете, приказва и дава обяснения цял час. Ние слушаме като хора, които искат да проумеят една индивидуалност, да открият едно сърце, което има любов към българското изкуство.“