Откъс от един от най-ценните свидетелски разкази за концлагера „Белене“, изданието е на фондация „Софийска платформа“ и „Сиела“

Предговор

Тази книга е една от първите – ако не и първата – за концлагера „Белене“. Издадена е през 1983 г. в Белгия, в емиграция. Нейният автор Недялко Гешев е роден на 5 септември 1928 г. в с. Момина баня, днес Хисаря, в семейство на селски стопанин. На 11 април 1951 г. баща му и големият му брат са арестувани и въдворени в ТВО „Белене“. Няколко месеца по-късно, като войник, Недялко и няколко други момчета, с мисъл за съдбата на семействата си, за селските бунтове и сраженията на горяни със сили на режима, замислят конспирация, но са издадени от агент, арестувани са и са осъдени – Недялко Гешев на 8 години затвор. Първоначално е в затвора в Шумен, тогава Коларовград. През юни 1952 г. с други млади политически затворници е преместен в ТВО „Белене“. Историята му в концлагера е разказана в книгата.

След един неуспешен опит за бягство от концлагера през 1953 г., през 1956 г. Недялко Гешев успява да избяга, да прекоси България и да премине южната граница. След месеци на разпити и неизвестност в емигрантски лагер в Гърция пристига в Белгия през 1957 г. През първите години е строителен и фабричен работник, а после учи индустриална химия и работи в лаборатория за синтез на полимери. Той среща бъдещата си съпруга по време на изложението „Expo 58“ в Брюксел, сключва брак и има двама сина: Димитър и Виктор. Димитър завършва физика в Брюкселския университет, а Виктор изучава биология.

Още с пристигането си в Белгия Недялко Гешев става активен участник в емигрантската организация на д-р Г. М. Димитров – Български национален комитет, и в младежката ѝ секция. Взима участие като техен представител в работата на Събранието на поробените европейски народи и на Международния селски съюз. След смъртта на д-р Г. М. Димитров и създаването на Българското освободително движение – организацията на земеделците емигранти в Европа – е неин член. Сътрудничи на емигрантското списание „Освобождение“ и на вестник „Младежка борба“ и публикува статии за концлагера „Белене“. През 1983 г. издава тази книга в Брюксел. Отново идва в България за първи път през май 1991 г.

Тази книга е един от най-ценните свидетелски разкази за концлагера „Белене“. Поради своята младост тогава и устойчивата си психика Недялко Гешев помни и предава много вярно фактите, обстоятелствата, хронологията на събитията. Но книгата е ценна не само като документ. Непретенциозният, неподправен и естествен разказ има качествата на епос не само заради драматичните обстоятелства на концлагера и невероятната съдба на автора си.

Недялко Гешев пише за мотивите на двете си бягства от концлагера: „Не се чувствувах виновен за нищо. Бях жертва на една тирания и не можех да се примиря с мисълта, че ще трябва да престоя цели осем години по лагери и затвори“.

Виталността и смелостта, с които Недялко Гешев се отнася към живота, определят и литературния му стил. Потъващият под дунавските води остров, космическият студ и понтонната лодка на наказаните – все сцени с библейска наситеност.

Същата лаконична експресивност имат и последните думи на книгата, изричащи чувствата му на беглец към свободния свят през 1956 г., но и една вечна хъшовска надежда и болка за поробения народ: „Затварям очи. Сега, когато пиша тези редове, аз се виждам отново сред непроходимите Родопи, с изранени от дългия път крака. И пред мен е границата – свободата. Под робство оставаше моят народ, целият български народ. От десетилетия насам той влачи този хомот и се надява. Той се надява! Както продължавах да вярвам и аз, както продължават да вярват всички онези, които един ден или една нощ са прекосили границата като мен, за да търсят свободата и за да кажат на света истината за моя народ“.

В книгата си Недялко Гешев отделя много внимание на другарството. За него то е от особена важност. И в книгата, и в кореспонденцията си със съзатворници той често споменава загиналите си другари.

Това издание на книгата се дължи също на едно приятелство. През 2024 г., няколко години след смъртта на Недялко Гешев, една негова близка приятелка белгийка, Евелин Карлие, се свърза с фондация „Софийска платформа“, за да посети лагера „Белене“. И го направи заедно с племенницата на Недялко Гешев – Ивана Гешева, племенника му Неделчо Гешев и съпругата му Стоянка.

Оказа се, че Евелин Карлие е колежка, съседка и близка семейна приятелка на Недялко Гешев, който е и кръстник на нейната дъщеря. Евелин говори добре български, научила го заради намеренията на Недялко Гешев да я заведе някой ден в родната си Хисаря. Това нейно посещение в България даде идеята спомените на Недялко Гешев да бъдат отново издадени. В реализацията на тази идея принос имат: Димитри Гешев, Евелин Карлие, екипът на фондация „Софийска платформа“ и специално Деница Виделова, Борислав Скочев и издателство „Сиела“.

Борислав Скочев, Борислав Димитров (Пенков), фондация „Софийска платформа“

„Белене – островът на забравените“, Недялко Гешев, дизайнер на корицата Дамян Дамянов, издават фондация „Софийска платформа“ и „Сиела“, 2026 г.

Убийството на Видул Попов

Легнахме да спим, но сънят не идваше. Спомените от миналото ни вълнуваха. Като на филмова лента преминаваха ученическите го­дини, образите на приятели и приятелки, роден дом, близки и роднини, дивните средногорски красоти.

Една ужасна картина бе залегнала в паметта ми. Образът на един приятел от ученическите години, с когото бяхме неразделни, съселя­ни, съученици и съидейници, не ме напускаше: Видул Хр. Попов, кой­то бе екзекутиран една година преди да ме арестуват.

Роден през 1929 г. в бедно семейство, отраснал в китното подбалканско с. Момина баня (бивша Карловска околия), Видул от малък проявяваше буен характер и непреклонна воля. В гимназията се вклю­чи активно в борбата на българските селяни. С Видул бяхме нераздел­ни другари в Хисарската, Карловската и Сопотската гимназия, където учехме от 1945 до 1949 г.

Като ученик той беше добър и не търпеше подлостите на ремсистите. През тези години не членуваше официално в ЗМС, но дружеше изключително със земсисти, особено в Карлово и Сопот. В Карлово живеехме в една квартира. Един ден донесе куп книги, които прочете на един дъх. Първата беше: „По кървавите следи на Ал. Стамболийски“. Докато не я прочете, не отвори учебник. Бърчеше чело, прехап­ваше устни и свиваше ръка в юмрук; стане, разходи се и пак се зачита. Спира и казва твърдо: „Отсега нататък съм земсист! Ако всички ста­нат като мен, Земеделският съюз ще докаже как се води борба против диктатурата! Нима селяните ще бъдат вечно третирани като добитък, без да знаят почивка, без да зачитат труда им? Сега посегнаха и на зе­мята им!“. После Видул прочете брошурата „Борба за земя“ от Райко Даскалов, след това „Принципите на БЗНС“. Когато върна книгите, откъдето ги беше взел, донесе друга една, пак от Стамболийски: „По­литически партии или съсловни организации“, която прочете два пъти.
Често разисквахме по всички тези въпроси, свързани с идеите на БЗНС и бъдещата борба, за ролята на младежта в борбата.

Към края на 1947 г. трябваше да го изключат от Карловската гимназия заради опозиционните му изказвания и [съпротивата му срещу] принудително записване в ДСНМ. През декември 1947 г. дойдоха в гимназията от околийския комитет на РМС двама представители – единият на име Ангел Грошев, другият не си спомням. Прекъснаха урока по химия и говориха около 10 минути на тема „Защо се създава ДСНМ и значението на тази организация“. След това раздадоха на всеки ученик по един формуляр декларация, която трябваше да попълним и подпишем, че ставаме членове на ДСНМ. Който откаже, да си прави добре сметката. Няма да продължи учението си.

На следващата година отново бяхме заедно с Видул, но сега в Сопотската гимназия, тъй като и аз бях в същото положение. Няколко месеца по-късно Видул стана прицелна точка на някои преподаватели и активисти на ДСНМ.

На едно събрание в класа той зададе следния въпрос: „Има ли политически затворници в СССР и колко са те?“. Докладчикът бе сма­ян от този въпрос. Но отговори, че в СССР няма политически затворници и че това не са въпроси за разискване сега. Видул стана и заяви, че докладчикът лъже. Той цитира цифрата 12 милиона поли­тически затворници в сибирските концентрационни лагери, мини и обекти. Докладчикът се изчерви, разтрепери се от злоба и се закани да го изхвърли от гимназията. Това принуди Видул да напусне и Со­потската гимназия и да отиде в Калоферската. Там бил отново между бившите млади земсисти. Един ден той и някои от приятелите му били арестувани. Изключиха ги завинаги от всички гимназии за „противо­народна пропаганда“.

Видул се върна на село, за да помага на родителите си. През пролетта на 1950 г. отишъл войник в Оряхово. В казармата бил отличен строевак и стрелец, за което получил петдневна отпуска. Той ми писа за получената награда и се надяваше скоро да я използува. През това време го командироваха в Белоградчик, където го гледали с пренебре­жение и ненавист от страна на „специалната служба“ (военната разузнавателна служба). Това направило живота му непоносим. Видул пристъпил към организиране на нелегална група в казармата.

През лятото получих друго писмо от него, в което ми изпрати една своя ученическа снимка. Молеше ме да му изкарам няколко екземпляра при същия фотограф, където се беше снимал преди една го­дина: да дам една на родителите му и една да запазя за себе си и оста­налите да му върна. Изпълних поръчката му, макар че доста ме учуди това му искане.

След две-три седмици получих друго писмо от него, в което ми благодареше за снимките. Сега разбрах, че няма скоро да се видим; едва ли щял да използува отпуската, дадена му като награда. Това беше последното му писмо.

Както разбрах по-късно от родителите му, през лятото на 1950 г. Видул бил заподозрян, че организира група. Следен бил и изчакали заговорниците да минат към действие. Взели оръжие и решили да ми­нат границата.

Тук сведенията са различни: според едни – трима разбиват склада с муниции и бягат, а граничарите ги обграждат, води се сражение, те свършват мунициите си и ги залавят, според други – предадени били в момента, в който разбивали склада!

Изправени са пред военен съд, Видул е главният обвиняем. Осъ­ден е на смърт заедно с още един от Пловдивско. Третият войник е осъден на доживотен затвор. Едно момче от с. Войнягово, Карловско, от същия полк, което присъствувало на процеса (съдени пред целия полк), ми разказа следното:
На процеса Видул беше главният подсъдим. Той не говореше много, а само се потеше и бършеше челото си с кърпичка, като отговаряше с „да“ или „не“. Когато произнесоха смъртната присъда, той изглеждаше спокоен. Само каза:
– Вие никога не ще успеете да унищожите българския народ нито със смъртни присъди, нито със затвори и лагери! Вие забранихте Зе­меделския съюз, но той ще стане още по-силен и ще доведе борбата до победен край!

След процеса никой нищо не чу за съдбата му, докато още бях на село. Баща му ходи във Врачанския затвор, носи дрехи и храна, но напразно! От затвора му отговорили: „Няма такъв затворник!“. Оттам отива в София, където получава същия отговор. В Министерството на правосъдието (каква ирония!) му дават същия отговор. През 1978 г. научих, че майка му още го очаквала, тъй като не са получили смъртен акт или потвърждение за екзекуцията му.

Три години след смъртната му присъда видях в Белене един затворник, дошъл от Врачанския затвор, който ми разказа следната покъртителна история:
„Беше към края на октомври или началото на ноември 1950 г. В следственото отделение чаках да бъда съден и аз заедно с други при­ятели. В същото отделение се намираха и осъдените на смърт за по­литически деяния затворници. Бях сам в килия и времето минаваше бавно. Всеки път, когато чуех шум в коридора, заставах до вратата и гледах през шпионката.

Когато изкарваха осъдените на смърт до умивалнята и клозета, те имаха тежки вериги на краката. Срещу моята килия, малко по-навътре, излизаше едно младо момче във военна униформа, без колан и ботуши. На единия му крак имаше окачена верига, която той мяташе през рамо.

При него не ходеха нито надзиратели, нито никой от администрацията. Яденето му носеха затворници. Когато надзирател се прибли­жаваше, той го заплашваше с веригата си. По-късно научих, че мла­дежът бил от Карловско, осъден на смърт в Белоградчик. Една вечер, беше към 22 часа, лампите в коридора светеха както винаги и цареше зловеща тишина. Чу се тропот от стъпките на много хора, решетките в коридора се отвориха.

Аз застанах до вратата и наблюдавах всичко през шпионката. Бях се превърнал на слух и зрение. Потръпвах, косата ми настръхваше при мисълта, че могат да дойдат и за мене. Пръв вървеше началникът на затвора, злобен и отвратителен. След него пристъпваха плахо политическият началник и други двама цивилни, които не познавах; един старши надзирател, дежурният по етаж и още едно лице. Спряха се пред вратата на осъденото на смърт войниче.
Вратата се отвори, чух звън от тежка верига, разтърсена на пода, и няколко откъслечни думи: „Убийци! За мене ли идвате?“.
Групата пред вратата се отдръпна. Няколко секунди след това началникът каза нещо и подаде ня­каква хартия. Ставаше дума за отмяна на присъдата. Настъпи отново тишина, но за кратко време, вероятно докато осъденият прочете тек­ста. „Вие ме лъжете! Дошли сте да ме убивате“… Ново съвещание и накрая осъденият излезе заедно с глутницата, без да се съпротивлява, с преметната на рамото верига. Желязната решетка отново се затвори. Настъпи отново потискаща тишина.
Дълго след това не можах да заспя. Управата си беше послужила с измама.“

За да го измъкнат по-безшумно от отделението, те го излъгали, че е помилван на доживотен затвор. От наказателното го свалят в карцера, под предлог да откачат веригата му. Когато младежът разбрал измамата, започнал да вика и се съпротивлявал най-отчаяно! За да избегнат шума и врявата в затвора, палачите го убиват с търнокоп. Каква жестока смърт: удар по главата, кръвта бликва, багри сте­ните и циментовия под, тялото се олюлява и пада със страшна сила на бетона. После конвулсии и смъртен хлад вдървява окървавения труп.
Така завърши животът на моя приятел Видул.
Той беше красив, среден на ръст, с хубаво телосложение на ат­лет, с къдрава коса; под челото му се извиваха две черни вежди и кестеняви очи, които гледаха кротко. Беше винаги засмян. Той загина в разцвета на своята младост, жертва на развилнялата се комунистическа полицейщина.

Започна новата 1955 г. Животът на острова беше все така мъчителен, побоища от страна на администрацията над затворниците, някой пронизан с куршум, друг гние в наказателното отделение. Бригадите, поставени под строг режим, започнаха да излизат отново на работа – на най-тежката и изтощителна работа.

Ширеха се епидемии: бронхит, пневмония, туберкулоза, бъбреч­ни заболявания, сърдечни и други болести. От жълтеница страдаха много затворници. През лятото ни газеше дизентерия, разпространя­вана от насекоми, мухи, плъхове, мишки и др. Въпреки големите уси­лия на лекарите (също затворници) медицинската помощ беше слаба, липсваха лекарства. Особено първите две-три години болните биваха лекувани единствено с аспирин или с получени от семействата лекар­ства. Една обикновена стая служеше за лекарски кабинет. Пред нея всяка сутрин десетки, дори стотици болни се редяха за преглед. Само хората с висока температура и с отворени рани получаваха разреше­ние за почивка.
Почивката, предписана от лекаря, невинаги беше уважавана от дежурните надзиратели. Особено мръсен в това отношение беше Йон­ко, когото всички лагеристи наричаха „д-р Йонко“.

След проверката и след заминаването на всички бригади по работните обекти той събираше всички болни, едни изпращаше в кухня­та, други да чистят двора или да секат дърва.
В случай че болните надминават определения брой, то ранените и оперираните преди две-три седмици бяха длъжни да показват раните си на дежурния надзирател и чак след неговото одобрение болният можеше да почива.

На Първи обект през 1952–53 г. лекар беше един осъден за криминални деяния, който се държеше много лошо с нас. Политическите затворници просто умираха като кучета, едно, защото беше некадърен, и второ, защото ни мразеше. Измежду политическите имаше добри лекари и специалисти, но най-често тях не ги допускаха да упражня­ват професията си.

През последните години: 1954–55, на Втори обект имаше много добри специалисти като д-р Петър Дертлиев, специалист по вътреш­ни болести, д-р Никола Грозев, хирург, д-р Албански, д-р Маринов и друг, които изпълняваха най-съвестно професията си, но те често би­ваха наказвани заради отрицателното си отношение към администра­цията. Те страдаха не само физически, но и морално, защото виждаха как се руши животът на хиляди хора, как загиват най-добрите синове на България.

Колко затворници получиха спукване на язви или апандисит и умираха поради лошите условия? През 1954 г. построиха малка лечебница с операционна за спешни случаи. Стерилизиране на оскъдния хирургически материал, състоящ се само от няколко хирургически ножа, няколко щипки и ножици, се вършеше в една тенджера. Дори бинтовете за превръзки не достигаха и всеки път се налагаше да ги перат, стерилизират и употребяват отново. Един ден се спука язвата на един 25–26-годишен младеж от Ломския край на име Марко Ива­нов. Още не привършила операцията, нещастният Марко започва да повръща и шевът се пукна. Д-р Димитров, един много добър хирург, отвори отново стомаха му, почисти вътрешностите и едва след шест часа и половина труд завърши операцията. Младежът през цялото време викаше от болки. Местната упойка не действувала повече и ле­карят е работил върху неупоено тяло. Благодарение на силната му на­тура, за да издържи сърцето. Дори и лекарят остана учуден от толкова голяма издръжливост.

Същото беше положението и по другите обекти. Спомням си, че в Шуменския затвор за лекар беше един ветеринарен доктор, същият, на когото ампутираха краката през зимата на 1954 г. от замръзване, на име д-р Найден Найденов…