Откъс от новото издание на „Белене. Сказание за концлагерна България“ на Стефан Бочев
Книга, изпълнена с много болка, но и с надежда за несломимата сила на духа. Тя е живо свидетелство за българските концлагери през 50-те години на XX век, но и всевечна история за човека, поставен на изпитание. Разказ, изпълнен с тънка ирония и любов към живота.
„Трябва ли да се пише за всичката тая ужасия и дивотия на концлагерите в следдеветосептемврийска България? Кому е нужно това?… Защо да е необходимо да се знае историята, да я познаваме добре във всичките ѝ страни – и тъмните, и светлите? Ами че защото както отделният човек, така и всеки народ, за да поумнее, трябва да разбере сам себе си – да извади поука от действията и бездействията си, от грешките и безумията на своя изминат път… Правенето на истината обществено достояние е като обществена изповед и разкаяние. А без разкаяние – какво ти опрощение на греха?“, пише Стефан Бочев.
Стефан Бочев (1910–2002) е български дипломат, писател и публицист. Завършва право в Швейцария. През есента на 1934 г. става кореспондент на „Вашингтон пост“ за Женева. До есента на 1933 г. е единственият български акредитиран журналист в Обществото на народите в Женева. Участва в един от големите митинги на николапетковистите през октомври 1946 г. в София, скандирайки „Долу червеният фашизъм“. Арестуван е от Държавна сигурност на 13 май 1949 г. и е откаран в лагера „Богданов дол“ край Перник. След това прекарва няколко години в лагера „Белене“. Освободен е през август 1953 г. След 10 ноември 1989 г. издава няколко книги, сред които „Автопортретът ми като журналист и дипломат“ (Фондация „Комунитас“, 2009), „Архиванов“ (Фондация „Комунитас“, 2009) и др.
„Белене. Сказание за концлагерна България“, Стефан Бочев, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г.
Копаем си гроба в лунна среднощ
Та – не бях сам. Двама бяхме с този Христо Христов Хаджихристов. Прочее, най-напред две думи за него.
Кой е той – кой, собствено, беше той: защото него вече отдавна го няма. Но, не: бързам да успокоя читателите, които може би вече въздишат – не си остави той костите на Острова. Нито пък и аз – както виждате, де. Но хай да не преварваме събитията.
Един не може да бъде по-непричом български гражданин беше този Христо –„Хаджийката“, както му викаха на лагера. Кротък, добродушен един рижокос младеж, Христо имал – късмета ли, злощастието ли, но във всеки случай… съдбата да се роди син на Христо Хаджихристов, собственик на фабричката за гумени изделия в Световрачене, край София. Фабричката успешна, прилежният и грижлив баща пратил момчето си в „Роберт колеж“ в Цариград – на англосаксонско възпитание. И се научил Христо там на добър английски език; и да смуче луличка; и да мълчи уместно и прецежда немного думи през рижите мустаци; през които пък навикнал – и го той доста изпраксал тоя занаят – да прецежда през казаните мустаци значителни количества уиски с лед. Един вид: английски маниери. Тъй че като настал Великият 9.IX.1944 г. и дошла в София английска военна мисия, начело с двама автентични британски прецеждачи на уиски с лед през рижи мустаци, кого да им аташират от наша страна, питали се във Външно министерство, кого? Ха, ами тъкмо тоя Христо Христов Хаджихристов, робертколежанеца: че той, освен другото, ами и ловджия, и рибар е! Тъкмо да им помага на господата генерали Бозуел и Блънт да си уплътняват времето. Че нали тъй и тъй в Междусъюзническата контролна комисия в София за тях руснаците работа много-много не им оставят…
По този начин наш Христо – бъдещият островитянски „Хаджийката“– попаднал офицер аташиран от Военно министерство към казаната английска мисия. И с двамата английски специалисти по прецеждане на уиски през мустаци Христо наш се разбрал, не може да бъде по-добре: допаднали си – рижи мустаците и на всичките трима; специалността им (уискито) – същата; степента на специализираност както качествено, тъй и количествено – висока; лула пушат и те, и той; пристрастени към рибарлъка и лова – и тримата; мълчаливост – еднаква и не можеща да бъде по-голяма. Тъй че – в пълно и бездумно разбирателство – се понесли те към родните гори и поля, реки и езера. Като, моля, забележете: Христо е на тази работа МОБИЛИЗИРАН, тоест повикан е специално за нея, и е специално за нея пратен от самото Военно министерство! Тъй че той не „се разхожда с тия английски генерали“, защото тъй му е кефнало. Ами – защото е пратен там – служебно! – да върши това. И го вършил. И друго не вършил. И след всеки лов и риболов рапортувал – както се полага, де: служба е.
Добре, ама като влязъл в сила есента на 1947 г. Мирният договор от Париж, февруари 1947 г. – защото се насъбрали през август на същата година нужният изискуем минимум ратификации; и като си обрали чуковете комай веднага – какво ще кибичат повече, работа тука за тях тъй и няма – двамата английски прецеждачи на уиски през рижи мустаци; дошли сега във Военното в София други хора – решени тия „да изловят чуждите шпиони и агенти“. Та, хоп – лапата им върху злополучния наш Христо робертколежанец, прецеждач на уиски през мустаци и мълчалив ловец и риболовец: казвай за твоята шпионска дейност! И бият ли, бият: предварително: тъй, за насърчение.
Вижда Христо: недоразумение. Ама ха се опита да припомни, че той с никакви генерали „не се е събирал“, ами при тях от самото Военно министерство, мобилизиран, го е пратило, боят се удвоявал: „Остави ти тия работи, ами – признавай!“. Пък той как да „признае“, като директорът на „Роберт колеж“, старият д-р Бляк, на колежаните си им давал на изпроводяк една-едничка мъдрост: за да се никога в живота си не объркват, никога в живота си да се не отклоняват от истината. Само че сега тука, как да се не обърка той, като единственото му спасение от пребиването от бой се явявало да почне да „признава“ небивалици, тоест – тъкмо да се отклони от истината! Тъй че в края на краищата той се вече наистина объркал: и направо се шашардисал, че и чалдисал – приказва вече само несвързани работи…
Такъв го бяха и докарали на Острова. Няколко седмици тъй се носеше; шашардисан, с празна консервна кутия, висяща от превързаната през кръста връв; кутията тенекиена дрънка, той на всеки опит да се поговори смислено с него, изсипва несвързан брътвеж… Бяхме го вече отписали. Трябва да си призная, че за окончателно побъркан го смятах вече и аз. С тия едни само кожа и кости остатъчни телеса, прозиращи през „дрехите“ му парцаливи, с тая тенекийка, клатушкаща се от канапа на кръста му както копанката от въженцето на някой францискански монах, Христо Христов Хаджихристов имаше вид на някой вече окончателно откъснал се от „мира сего“…
Но все пак, постепенно Христо се донейде възстанови. И сега на каналите той, макар и да си ходеше все още доста запуснат, бе се вече общо взето върнал при акъла си. Един благ, че сладък човек, мисълта му все за ловуване, за рибарлък… Често си мечтаехме с него как „един ден ще се върнем на Острова“. Ама – с палатка и спални чували. И ще се устроим край някое заливче. И ще хвърляме, ще хвърляме въдиците. Христо ме уверяваше, че щял да ме научи на всяко хвърляне по риба да вадя…
Нея вечер, както ни беше станало обичай, изостанахме в опашката на завръщащата се от работа обратно към „обекта“ чета. Пътеката лъкатушеше недалече от стената на високо избуялата царевица: на прибиране тъй вървяхме – съвсем без строй, провлачила се четата на няколко стотин метра, а нашата заприказвана двойка все последни. Когато току притича милиционер: „Стой! Стой, ще стрелям!“. И ни поведе: „арестувани при опит за бягство!“…
Така и влязохме в „обекта“: ние двамата вече отделени от четата. Сега не мога да си спомня къде ни държаха. Но към десет часа вечерта, когато всички отдавна вече си бяха легнали, вардещият ни милиционер – беше друг, не оня от връщането в лагера – ни откара татък, в полето. Спря ни на около 200 м от „обекта“ и ни нареди „да копаем гроба си“. Май че не беше сам? Като че ли беше още някой там. Който – той – нареди това, пък остави милиционера да ни варди…
Откъде се намерихме с лопати, не мога каза. Може да са били тия, с които се върнахме от работа? Ама – заловихме се да копаем. Като, ех, не може се каза, че бързахме: кой ли ще бърза да си изкопае гроба! Но работата спореше: оня льосов чернозем на дунавските блата, влажен, без каквито и да било камъни, се режеше на филии – то просто да ти е удоволствие. (Тъй да се рече, де – с оглед на обстоятелствата…).
Копаех почти само аз. „Хаджийката“ около мене все се вайка. Мисля, че милиционерът ще да е бил седнал достатъчно далеко от нас, за да не дочува това, което говорех на Христо.
– Виж какво – мъчех се да го накарам да се овладее, – най-вероятно няма нищо да има, няма да ни застрелят. Но-о, какво да се прави: ако ще ни застрелят, ще ни застрелят. Недей поне да им доставяме допълнителното удоволствие да ни гледат как се вайкаме! – Бях напълно поел „ръководството“. Защото Христо, вече а-ха, се смъкваше наземи. Това ми спокойствие може би беше просто от липсата на въображение у мене, може би от дух на противоречие: да не приемам, да бъде и мое държането на другия. Но така беше: ни за миг не си представях, че ни застрелват, че падаме в изкопаната от нас яма…
Къде единадесет и половина или среднощ ни подкараха обратно към „обекта“. Помня само, че по това време беше почнало да ми става вече зловещо и на мене. Стъпили на дъното на тая дълбока вече два метра черна, влажна яма, с ония, белнали се като кости, дебели и стигащи надълбоко корени от камъша – които там се намираха навред и на големи дълбочини – с над главите ни плъзгащата се между сребърните крила на облаците сякаш забързана луна, положението ни ставаше все по-малко весело…
Милиционерът ни прекара зад помещенията. И ни доведе пред неголяма постройка, където ни изправи да чакаме: за разпит…
Дълго останахме тука. „Хаджийката“ все се вайка, напълно изгубил самообладание, аз пак го успокоявах – както одеве, при копането: казвах си, че в ДС-то той ще да е бил подложен на мъчения такива, каквито аз не зная, и които може би са причината за този вече непреодолим панически страх у него. Самият аз обаче наистина бях спокоен: просто, виках си, нека да изчакаме събитията, че после да реагираме. Пък и сега вече, върнати тука, далеч от оная яма, струваше ми се за ясно, че с „гробовете“ беше ни се разминало: ако изобщо е било то сериозно, де…
Кога ни изпратиха да вървим да си легнем? Кой нареди това? Не си спомням. Та, работата свърши така: ни разпит има, ни каквито и да било други последствия… Но остана ни, все пак, един хубав, красив спомен. Че какво? Може да е страшно, ама е и красиво да си копаеш гроба в самотно поле през лунна среднощ, лопатата ти да се препъва в ония дълги, дебели, бели, коленчати корени на камъша, загатващи за близкото вероятно бъдеще на твоите собствени кости. А луната да бърза горе, сякаш съдба затичана…
С „Хаджийката“ се виждахме доста пъти – години след като ни пуснаха от лагерите. Беше отишъл да стане домакин-счетоводител в рибарска кооперация ли, бригада ли, при Тутракан. И там се беше окончателно пропил. Запозна ме веднъж – в бозаджийницата на ул. „Алабин“ ъгъла с ул. „Цар Самуил“ в София – с жена си: или, по-точно – с една проста, но очевидно добра женица от оня край, от Тутраканско, с която живеел. После пък, някое време подир това, идва тя – сама: да ме моли да му въздействувам, та белки спре да пие. После идва тя – за лекарства. После за още нещо – то беше след 1960 г.: да съм го настанил на някаква преводаческа работа. Което се и опитах: защото Христо владееше английски на много високо равнище далеч не само благодарение на робертколежанското си образование: двете му години постоянна практика, аташиран към двамата английски генерали от Съюзническата контролна комисия, бяха го направили просто да МИСЛИ на английски език, по английски маниер. Обаче въпреки това – не вървеше: не можеше повече този мил човек да се залови упорито за никаква работа, нещо вътре в него беше окончателно прекършено. Пък и страдаше вече от тежка язва на стомаха, която постоянно се влошаваше от непрестанното негово пиене и смучене на луличката. И пак имахме съвещания в бозаджийницата на ул. „Алабин“; и пак обещания; и пак нищо не излезе. Свърши – там в Тутраканско, този похабен живот, този проигран млад българин. Още един…
Каква роля е изиграло в съдбата на Христо затварянето му в лагера на о. Персин? Какъв е преди това делът на „друженето“ му с генералите Бозуел и Блънт? Или пък съдбата му се е предопределяла още когато са го пращали да следва в „Роберт колеж“? И впрочем отгде се беше взело това негово пиене?
Съдбата ни е като корените дълбоки на камъша в дунавския льос: върви ѝ търси дълбокото дъно, от което иде. Ако си нямаш работа, де. Но тъй или инак, това бе съдбата на Христо Христов Хаджихристов, сина на собственика на фабричката за каучукови изделия в Световрачене, съдбата на този благ, сърдечен младеж с рижите мустаци, затъпкваната луличка и малкото думи. Винаги ще си спомням с носталгия за нашите мечти за „палатка край малкото заливче и ние двамата с въдиците, с които вадим „риба след риба“…
