0
567

Белетристично
за пънка

AZahariev

Няма да стане. Дотогава, докато красивата жена насреща ми не се прибере вдясно. Вървим с нея един срещу друг по улицата, насочени сме и двамата направо, наведени подветрено от инерционното движение на крайниците си. Виждам я, че ще връхлети върху ми, подобно на жаба върху нагорещен тиган, казвам си, и се засмивам на метафората – имам време за това – стягам се и после тя пада.

Хората се разкрещяват, защото жената пада криво и се разбива в плочките. Не че се пребива и размазва. Достойнството й на жена се смачква. Не са очаквали да се сплеска така. Искали са красивата й глава да се блъсне в мен, в гърдите ми, да я притисна в изнемощелите си обятия, да я целуна по очите. Плачат. Не искат да е така. А аз исках просто да се разминем.

Тя само трябваше да се прибере и да мине вдясно. Можеше да се дръпне леко натам, да се отдръпне малко, за да ми остави и на мен място на тротоара. За да мога и аз да мина покрай нея, за да можем да се погледнем през рамо после, да я пожелая за миг, тя мен също, за да ни остане време и за други такива разминавания. Ако това беше станало, тя нямаше да падне на разбитите плочки.

Няма да стане, докато не се научим да се разминаваме! Невероятно е, но все още не съумяваме да се движим по улицата така, че да си я разделяме справедливо и да я оставяме същевременно обща. Ние се блъскаме един в друг по улиците си умишлено, демонстративно, стратегически!

Защо не искаме да се движим цивилизовано и да си правим път на улицата? Защо се движим по тротоарите на страната си като носорози сред бамбуците на Бенгалия? Какво премерваме през трудно поделимото явно общо пространство за движение?

Позволих си да започна този текст необичайно и, знам, агресивно, грозно, макар и в съвсем белетристичен стил, само че темата ми наистина е за нашата неспособност да се движим така, че да зачитаме другите. Сигурно ще ви си види глупаво и дори жалко, ала признавам, че много често не само наблюдавам разминаването по българските улици, но и експериментирам с него. И това, което ме смайва понякога, е поведението на жените. Особено на младите български жени. Сюрреалистичният разказ, с който тръгнах, е основан на опит. Изучавайки разминаването по българските тротоари, с времето установих, че много от младите жени в България се движат като захвърлени от някакъв катапулт, като запратени от прашка. Пътят на движението им сякаш е траектория, предначертаност, а не управлявано от волеви акт, разумно и контролирано извършвано придвижване, съобразено с релефа, плочките, условията и хората.

Хората. Те са нещо, с което съвременната успяла и уверена в себе си млада българска жена не иска да се занимава излишно дълго. Тя минава през хората силно, блъска се, блъска ги, ругае ги, псува, мрази, ненавижда ги. Защото хората пречат на младата жена. Пречкат й се. Вървят й в краката, стелят се в нозете й, разкалват прахта под обувките на нейната младост. Ако трябва да завие с колата си по някоя улица, младата жена вика през затворените прозорци на джипа в лицата на попадналите под гумите й хора да се пръждосат, да изчезнат, да си…

Да, изглежда несериозно това, с което ви занимавам този път. Блюдкаво е, но не е безобидно. Мисля, че проблем има и че той е точно във феномена на траекторията, в това, че се движим като насочени, изхвърлени, както казах в самото начало, вместо като насочили се. Проблемът е във вида на причастието ни. При нас то си остава страдателно.

Привидно непоколебима целенасоченост е тази от ходенето по улицата. Ако се спрях отделно на младите жени, то беше само за да бъда антикуртоазен. Работата е там, че праволинейността на движенията ни издава това, че е предизвикана от нещо външно, от прашката, а не от разума и волята ни.

Думите ми днес са абстрактни. Не защото не можех да напиша за къщите на някои в богатите квартали на София, за социологическите агенции с хубави къщи или за белота около Крим. Можех да напиша и за пеперудите, които се разлетяха в Народното събрание. За тази красива акция, разперена между дзенбудизма, пънка и банковите сметки на пънка. В наши дни пънкът си дойде на мястото. Стана патриотичен, зрял и банкерски пънк. Сега вече пънкът не е антисистемен, той е отговорен към дезинтегрирането на системата. Ето защо това негово нормализиране не минава без басово викане срещу системата, политическите партии на статуквото и стария пънк.

Можех да напиша за нещо от тези неща, но ми се пишеше повече за улиците, които не можем да си поделим заради размера на крачките си.

Няма да стане. Дотогова, докато не се научим да се разминаваме на улицата. Докато не започнем да разглеждаме другите поне като неща по и от улицата, които трябва не просто да се заобикалят, а и да се зачитат.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияШест задачи за Дон Исидоро Пароди
Следваща статияДипломатическата мисия
на Иван Шишманов в Киев