„Имахме намерение да разкажем една история за отношението на властта в Унгария към малцинствата”, споделят режисьорът Корнел Мундруцо и продуцентът Виктория Петрани пред Яна Пункина. Филмът „Белият бог” е в програмата на София Филм Фест.
Унгария, не твърде различна от реалната, но все пак хипотетична. За да утвърди чистото родословие при кучетата, нов закон въвежда данък върху мелезите. 13-годишната Лили е оставена за кратко при баща си, който веднага решава да се отърве от кучето й – Хаген. Докато Лили търси Хаген из една враждебна и опасна Будапеща, в която всички хора изглежда са озверели, Хаген опознава живота на улицата и открива тъмната си страна. Попаднал в приют, Хаген повежда стотици разбеснели се кучета на бунт.
Вместо да ни разкаже просто една трогателна история за момиче и кучето му, „Белият бог” (Унгария –Германия –Швеция, 2014) рисува презрението на западния свят към малцинствата и намеква какво би могло да се случи, когато гневът на тези малцинства най-накрая избухне.
Представяте историята на Лили и Хаген по възможно най-страховития начин. Защо?
Корнел Мундруцо: Нашата басня не е нито детска приказка, нито изискана кутия бонбони, която да помогне на отегчените да изпаднат в мечтания. Макар и фикция, натуралистичните обстоятелства създават една почти документална атмосфера. И това е добре, защото ние нямахме и намерението да правим филм на ужасите.
Какво означава заглавието? Защо „Белият бог”?
Виктория Петрани: Няма раса или вид, които могат да си припишат правото да презират, потискат или дискриминират другите. Нито една институционална мярка не може да има силата на природния закон. Да си въобразяваме, че сме всемогъщи бели богове, е позорно престъпление срещу природния ред. Така че „Белият бог” е отражение на нашата образована, но понякога невежа цивилизация, склонна да съди и потиска тези, които нямат сила да се съпротивляват. Искахме публиката да се идентифицира с този проблем, хората да се замислят дали самите те не са всъщност Белият бог.
Как избрахте да разкажете тази история? До каква степен е свързана тя с романа „Позор” на Дж. М. Кутси, който посочвате като вдъхновение?
К. М.: Смятаме Кутси за един от най-универсалните и най-важни автори на нашето време. Трябваше да отида да разгледам един приют за кучета, защото правех постановка по „Позор”. В момента, в който пред мен се разкри гледката на тълпите невинни кучета, натикани зад решетките, очакващи смъртта си, отчаяните кучешки погледи ме накараха да се посветя на каузата им. От тогава страдам от чувство за вина, като съучастник, въпреки че накрая успяхме да намерим любящи семейства за всички кучета от приюта.
Ясно е, че филмът има политически подтекст.
В. П.: Винаги, когато имаш работа със сериозното напрежение в едно общество, дори да го представяш в съвсем различен образ, става дума за политика. „Белият бог” е приказка, филмът принадлежи на фантастичния свят, но има за цел да критикува обществените порядки. Имахме намерение да разкажем една история за отношението на властта в Унгария към малцинствата, да подскажем до какво би могло да доведе пренебрегването на техните нужди и особености и че те би трябвало да се взимат предвид. Интересно е, как колкото по-силно се стараехме да дадем преки описания на унгарската действителност, толкова по общочовешки се оказаха проблемите. Трагичните перипетии в историята изглежда са верен паралел на смъртния страх, който европейското общество изпитва към етническите, религиозните или дори културните малцинства във всяка от страните. Докато се оформя образът на смъртта, се затваря и порочният кръг.
Рядко се появява толкова бързо документалният making of филм. При вас той излезе почти едновременно с игралния. Като че сте бързали да декларирате, че събитията в „Белият бог” не са истина. Тревожехте ли се как ще бъде възприета жестокостта към животните във филма ви?
K. М.: Въпреки че това е най-вече една плашеща утопия, „Белият бог” е много реалистичен. Единствените „фалшиви” сцени във филма са кръвопролитията и жестокостите към кучето Хаген. Само те не са „наистина”. Атмосферата на отчуждение и безотговорният деспотизъм, който човеците във филма проявяват, карат шока от истинската трагедия, от загубата на всички традиционни ценности да избледнее.
Прави ми впечатление, че всички възрастни във филма са изненадващо коравосърдечни. Защо избрахте да ги представите така?
В. П.: Склонни сме да не забелязваме постоянните посегателства върху човешките права, особено върху правата на децата. Това е още един от симптомите на авторитарната власт. Състоянието на едно общество ясно се вижда по това как децата, старците, хората с увреждания са третирани. И дори по това как са третирани животните. Ако можем да изпитаме милост и съчувствие към имигрантите, преследваните, слабите, болните, етническите малцинства, а също и към животните, ще можем да покажем нежност и разбиране и към децата си и останалите беззащитни членове на обществото.
К. М.: Щеше да е безнадеждно начинание без помощта на нашия екип от първокласни дресьори. Създаде се йерархия в голямата група, при която 50-те кучета на водещия треньор контролираха поведението на всички останали. Беше добре за нас да наблюдаваме работата им, особено уменията и ефективността на треньорите. Беше незабравимо преживяване за всички ни.
Поразителна е сцената с огромната глутница кучета, която тича през безлюдната Будапеща. Имах чувството, че някой от вас я е сънувал. Как се роди този образ?
К. М.: Киното е отборна работа. Ключ към успешното сътрудничество е общата представа. Така че, за да ви отговорим, трябва да попитаме целия екип.
Работите ли вече по нов проект?
В. П.: Финализираме два сценария. Още една „приказка” за нашата страна и епоха и адаптация по „Ледената” трилогия на Владимир Сорокин, за която успяхме да получим правата.
Корнел Мундруцо е роден през 1975 г. в Будапеща. През 1998 г. завършва режисура и актьорско майсторство в Унгарската филмова академия. Автор е на отличени с награди късометражни и документални филми. През 2000 г. създава експерименталната драма „Желая това и нищо повече”. С „Приятни дни” печели не само похвалите на международната критика, но и множество награди, сред които и приза за най-добър филм в международния конкурс на 7-ия СФФ, както и номинация за Европейската филмова награда ’02 за откритие на годината. За „Делта” е награден с приза на ФИПРЕССИ в Кан. През 2010 г. „Нежният син – проектът Франкенщайн” също е селектиран в конкурсната програма на Кан, а през 2014 г. „Белият бог” спечели главната наградата в секцията „Особен поглед”.
Филмът „Белият бог” може да се гледа на 10 март от 18 ч. в кино „Люмиер”, на 14 март от 18 ч. в Cinema City Mall of Sofia, на 19 март в Cine Grand –18.30 ч.; 20 март в Културен център G8 – 18.15 ч.; и в Културния център на СУ – 20 ч.; на 25 март в G8 – 20.30 ч.; в Кино Одеон на 22 март от 18 ч. и на 24 март от 18.30 ч; в Euro Cinema на 21 март – 20.45 ч. и на 26 март от 20.45 ч.
