„Аура“, галерия „Райко Алексиев“ – СБХ, 9–30 юли 2021 г., куратор Кирил Василев, автори: Валентина Шарра, Десислава Досева, Благица Здравковска, Антон Цанев, Мартиан Табаков, Никола Цветанов, Светослава Атанасова, Елена Аначкова, Петър Петров, Елина Симеонова, Яна Караманджукова, Христо Антонов, Галя Благоева, Светлин Демирев, Христина Дренска-Тита.
Белият куб стана черна кутия. Промени се не само пространственото разпределение и експозиционното представяне на изкуство, но изложбата „Аура“ промени и самия предмет на изкуството.
Преградата и реалният отвор в галерия „Райко Алексиев“ сложиха на нов ред релацията изкуство–публика.
В изложбата „Аура“ е зададено авторът и неговото произведение да се сменят всеки ден или то/те са динамична структура, променяща се както пространствено, така и времево. Единствената статична страна е тази на зрителя. Не че той също не се сменя, но той е константен точно като позиция. В обичайното разбиране за галерийно пространство в една изложба дистинкцията изкуство–зрител е в обратен ред. Зрителите, публиката се движи от едно произведение към друго, но самото произведение е статично и застопорено към стена или под. Другата разлика от подразбиращата се галерийна експозиция е в гледната точка. В познатата среда зрителят е свободен да избира гледната си точка, посоката и височината на погледа, но също приближаването към или отдалечаването от самия предмет на изкуство. В някои случаи експонирането на съвременно изкуство дори допуска тактилни усещания като допир на повърхност за текстура, влажност, сухота, мирис и други сетива.
Какво се забелязва веднага в изложбата „Аура“? Тук тази свобода е ограничена. Окулярът на отвора, който е единствената възможност за съзерцание на обекта, има определени параметри като ъгъл и дистанция. Пред единствения възможен отвор зрителят е поставен в положение на категориална не-свобода. Инстинктивно тялото или окото се съпротивляват на тази не-свобода, опитват се да проникнат или да променят зрителното поле, но то остава едно и също. Реалността на това ограничение води до извода, че възприемането на което и да е произведение в пространството на „Аура“ е зависимо от собственото ни знание и допустимост за границите (и илюзиите) на свободата. Свободата на интерпретация на обекта е поставена в кръглата рамка на не-свободното движение на субекта. Зрителният ъгъл на възприемане на предмета на изкуство (тук е без значение какъв е този предмет, какво показва и какво означава) предопределя и оценъчното отношение към това изкуство и създава проблематично поле от възможни нагласи.
Времевото ограничение от само един ден за показ на всяка скулптура например не позволява на зрителя да се връща на следващия ден, за да си доизясни или да види нещо различно, да до-разбере или до-върши мисъл и въпрос. Траейки кратко и в конкретен миг, отделното произведение се трансформира в паметта на зрителя от пространствен обект в моментна снимка на пространствена, или не, композиция. Така скулптурата напуска триизмерността си и се претворява в оплоскостен спомен на мимолетно преживяване.
Ако мислим отвора, преградата, разделеното и отделено пространство, в което е поставено произведението на изкуството, като структура от елементи, изграждащи цялостна композиция, то може да се окаже, че самият обект, стоящ в т.нар. „бял куб“ – произведението на изкуството, скулптурата – на следващия ден след показа си се минимализира от обект в ефимерен отпечатък на такъв. Няма как да не усетим, че като част от съществуващите компоненти на цялото, видимостта на обекта и визуалният спомен за него не само намаляват, но сякаш и унищожават значимостта на произведението. И не само – в невъзможността да се преодолее граничността между скулптура и зрител авторът на дадена скулптура също се смалява, изгубва своята властова и законодателна позиция, която (след Кант) дължим по презумпция на твореца, създаващ изкуство.
И все пак, равновесието се запазва. Със смаляването на едното се извършва обратното – увеличение и издигнатост на другия участник – зрителя. Той, зрителят (дори и за кратко време) е единственият, който със съзерцанието си и гледането на конкретен обект на изкуството вече е Виждащият, Наблюдаващият, Съзерцаващият. Той се конституира като Твореца, който с движението на очите и с мисълта си дава съществуване на този обект. Във „Видимото и невидимото” Морис Мерло-Понти казва, че „Светът е това, което възприемам, но неговата абсолютна близост, веднага щом я проверя и изразя, също се превръща необяснимо в неизличимо разстояние“.[1]
Окото на гледащия през отвора в „Аура“ е не само физиологичен инструмент на зрението, но се превръща в онтологичен уред за измерване на съществуващото произведение като такова. Защото ТО съществува, докато го гледаме. В мига, в който не го гледаме, ТО не съществува. Това е причината да определя експозиционното пространство не на „бял куб“, а на „черна кутия“, дори камера обскура. Без отвора (бленда) и погледа (визьора) СВЕТЪТ все едно го няма, невидим е, а оттам и несъществуващ – „частни светове са „светове“ само за своя притежател, те не са светът“.[2] Единствено актът на взора през отвора и ограниченията, наложени от неговата диафрагма, създават реалност на видимото, те създават битието на обекта. Същия порядък всъщност възпроизвежда фотографският процес, при който, както казва Сюзан Зонтаг, сюрреалността на фотографията е единствената реалност, която удостоверява реалността.
Ако се върнем към изначалния смисъл на формообразуването на съществуващото в Библията, словото е това, което, именувайки един предмет, ражда неговото самостоятелно битие. В „Аура“ погледът е този, който се равнопоставя на словото. Погледът дава и основанието, и съществуването на едно произведение. Без погледа, ако затворим отвора, без окото, произведението там „заспива“ в нищото, то вече е не-видимо в тъмнината на „черната кутия“. „Словото ражда битие“ – казва Цочо Бояджиев в „Ренесансът на XII век“. В XXI век ще кажем – окото ражда съществуване. Това е илюзията на човека, че и той е създател. В изложбата „Аура“ се чува смях. Бог се смее на играта ни на богове.
„Аура“ е опит за йерархизиране на съществуващото по вертикала, но постмодерният ни свят е оплоскостен, хоризонтът е тънка линия. Днес ние бягаме от, а не удържаме съществуването.
В изложбата „Аура“, в енергийната верига зрител–око–отвор–пространство–скулптура единственото постоянно и сигурно са отворът и стената, която носи този отвор, а от двете страни на тази граница всичко е с променлива стойност. След всекидневната промяна на обекта и динамиката на зрителя (публиката се сменя, но онтологичната същност на гледащия се запазва) това, което дава възможност за последваща реалност (и съществуване) на една скулптура, е техническата протеза на фотографското ѝ възпроизводство. Аурата на всеки един обект в „белия куб“ остава всъщност затворена в „черната кутия“, а гледането на последователните произведения се превръща в екзерсис по история на изкуството, или „визуализирайки визуалното, да предлага упражнения по визуалност“.[3] Това е и причината само някои от представените скулптури да имат по-силно визуално присъствие в момента на тяхното гледане, но и във фотографското им копие. Такива се оказват минималистичните скулптури, самодостатъчните и отчуждените, онези обекти, които не дават, но и не взимат нищо от гледащия ги субект. Парадоксално е, че композиции или форми, които си поставят за задача да разкажат някаква история, попадат в облака от визуално празнодумство. Наративът е излишен. Скулптурата, която събира началото и края в себе си, стои монументално, проявява се като артефакт, внушава самостойното си съществуване като черен обелиск сред пустинята на галерийното пространство.
С радикалното преобръщане на позиция, пространство и обект-субектни отношения донякъде се преобръща и центърът на тежестта в „Аура“. Конкретни работи, конкретни автори не само губят тежестта си, но стават и ирелевантни към собственото си представяне като понятие. В „Аура“ представителното произведение на изкуството е едно – самата „Аура“.
Аура има самата изложба, идеята на изложбата заедно с нейното осъществяване, проециране и съществуване. Всекидневните смени на различни произведения са само атрибути с различна протяжност, времева характеристика и променлива структура. Те са като част от цялостна кинетична скулптура.
Финалната изложба от фотографии на тези отделни части само потвърждава невъзможността да се открие аурата на късовете от цялото. Защото различните фотографски възпроизвеждания на експонираните скулптури са всъщност една и съща фотография с единствените постоянни и сигурни отвор и стена, която носи този отвор, а разликата е в променливите детайли в средата. „Аура“ не се изгуби, само се мултиплицира. И аурата не изчезна – само черната кутия прояви негатива и стана бяла и видима.
Изложбата „Аура“ визуално си възвърна класическата функция да имитира реалността.
[1] „Видимото и невидимото“, Морис Мерло-Понти, изд. „Критика и Хуманизъм“, 2000 г., стр.20.
[2] Пак там, стр. 21.
[3] „Фотографията като път(уване) към…“, Вяра Попова, изд. „Изток-Запад“, 2018 г., стр. 93.
