0
851

Белият негър
Боб Дилън

TDimova

Самият Боб Дилън казва за себе си, когато се описва в своята автобиография: имиджът ми е не толкова на певец и на създател на песни, колкото на обществена опасност. Не обича да го наричат поет.

Дори не може да се определи какъв точно е той – обществена опасност, поет, музикант, певец, изразител на протестното движение на 60-те, глас на свободния и неконюнктурен човек, скитник, битник, хипар, католик. Къде започва следващият му образ и къде свършва предишният? Гласът на Франсоа Вийон отеква в неговите безумни улици, препъва се в загубените пури на Бертолт Брехт и в празните бутилки на Брендън Биън… минава през тихия огън на Майлс Дейвис, над камбаните на Уилям Блейк – така изброява имената на 17 певци и поети, които галят сетивата му. Темите, сюжетите, образите му са все от улица „Пустота”:

Под прозорците стои Офелия.
Виж, за нея се безпокоя.
Днеска навършва двайсет и две, а
вече е стара мома.
Романтика в смъртта намира
и носи желязно бельо.
Професията е нейна религия,
грехът й – липсата на живот.
И приковани са й очите
към дъгата на Ной, ала тя
прекарва времето си в надничане
към улица „Пустота”. (превод Теменуга Маринова)

Защо присъждането на Нобеловата награда за литература предизвика такава бурна негативна, а дори и саркастични реакции не само у нас, но и по света? Защо започнаха да валят заглавия от рода на Литературният свят скърби, Литературата остана с празни ръце, Музикант, а не писател, Един лош ден за литературата и т.н.?

Мъчех се да вникна в гнева на тези хора, да проумея аргументите им, да видя този „гаф” през техните очи. Струва ми се, че най-значимата им теза е, че Боб Дилън е прочут като музикант, а наградата е за литература, че тук границите се размиват, че това са два съвсем различни жанра, че литературата има своя територия, която е непристъпна.

Хрумна ми, че Новият завет в същността си е литературен разказ, четири литературни разказа за един и същи Човек, впоследствие тези разкази се превръщат в Евангелие, литературата излиза извън собствените си рамки и територия, извън своята неприкосновеност и се превръща във Вяра. Но съм сигурна, че ако Евангелията не бяха толкова прекрасни текстове от чисто литературна гледна точка, те не биха завладели света. Всъщност голямата литература е винаги нещо повече от литература, тя винаги надхвърля и разчупва рамките и определенията.

Така и думите на Боб Дилън излязоха извън собствените си рамки като текстове на песни, а песните му излязоха извън музикалната си обвивка и се превърнаха в начин на мислене, на живот, на поведение. Талантът на Боб Дилън е толкова огромен, че далеч надхвърля таланта му на поет или таланта му на певец, или силата му на реформатор. Дилън е пророк на цяло едно поколение и на цяла една епоха. Именно пророк, а не гуру. Гуруто е ментор, а пророкът е изобличител и вдъхновител. Никак не е пресилено ако се каже, че личността на Боб Дилън е оказала влияние на всичко, което се случва в света и в душите на хората от преломната епоха на 60-те години до днес.

Едва ли има друг съвременен творец, който да е оказал толкова силно въздействие на съвременниците си, особено на съвременниците си, живеещи в тоталитарния хлад. Повече от Бийтълс, повече от всички велики рок групи, които слушахме тогава.

Да слушаш Боб Дилън и да знаеш песните му наизуст беше знак за принадлежност към друго място и друго време, беше поведенчески акт, който отричаше и не приемаше двуличието и безличието на живота около нас.

Да слушаш Боб Дилън и да дрънкаш песните му на китара, и да ги припяваш по пейките на свечеряване, и да пушиш цигари, означаваше да си хипи. Да си хипи – означаваше да не се съобразяваш с конюнктурата на номенклатурата. Да не си отличник, да не ходиш в изрядна униформа, да имаш по-дълга коса от тази, която ти разрешават, да носиш нестандартни дрехи, които се отличават от дрехите на отличниците и комсомолските секретари, да имаш кръгли тъмни очила и така нататък, и така нататък. Човек, който е бил хипи в младежките си години, остава хипи за цял живот. Който е обикнал Боб Дилън в най-ранната си младост, продължава да го обича до края на живота си. Можеш винаги да кажеш дали един човек е бил хипи, или не. Можеш да го кажеш дори по това как се облича – дори след 40 години. Можеш да го кажеш по поведението му – дали е целесъобразно, лицемерно, конюнктурно, в крайна сметка глуповато. А поведението на едно хипи никога не можеше да е глуповато – каквото и да прави, дори и само да мълчи.

Ето към това ни подтикваше тогава Боб Дилън и песните му, и текстовете му, и поведението му, и снимките му, и интервютата му, и концертите му, доколкото можехме въобще да ги гледаме и слушаме. Не успявахме да ги гледаме, но вкусът и енергията им достигаха до нас и се вливаха в кръвта ни по незнайни пътища. Песните му имаха силата да минават през Желязната завеса. Имат и до днес силата да вълнуват и да вдъхновяват. Тези монотонни песни, без никакви ефекти. Такава лишена от ефекти е и поезията му. Всъщност при Боб Дилън поезия, музика и личност са едно цяло.

Да, необичаен е носителят на тазгодишната Нобелова награда. И само толкова. В никакъв случай той не стои по-долу от най-добрите досегашни лауреати. Имената на мнозина досега сме научавали едва след присъждане на наградата. А Боб Дилън е популярен и обичан повече от половин век. Да, той е популярен повече като певец. Но така е от древни времена, поезията е най-напред песен – като се започне от псалмопевеца свети пророк Давид и се стигне до руския бард Владимир Висоцки. Днес ние само можем да съжаляваме, че не са запазени мелодиите, с които цар Давид е пеел своите божествени псалми.

У нас е малко известно, че голяма част от по-късните песни на Боб Дилън са религиозни химни, тоест псалми. Вярно, че те не са най-популярните в творчеството му, но и ранните му протестни песни са също в някакъв смисъл псалми. Защото провокират и вдъхновяват за правда. Протестът и борбата не са само политическа проява. Дилъновият протест е много по-дълбок и по-духовен. Дилън протестира против свещената простота, която кара онази фанатичка да хвърля дърва в огъня на кладата. Дилън протестира против невежеството, което кара мнозина да напират да се сдобият с парченце от въжето на обесения, защото носи щастие и късмет. Поезията на Дилън е за слънцето, затулено зад облаци. Дилън пее своята поезия, защото иска посланията му да достигнат до хиляди уши и души.

Струва ми се, че подценяването, което мнозина изразиха към поезията на  Боб Дилън се дължи на една проста и повърхностна асоциация – това, че повечето текстове на песни са елементарни, нехудожествени и банални. Друга причина е, че у нас поезията на Боб Дилън не е издавана – има една единствена книга от поредицата „Поети с китара” от 1984 г. Книгата съдържа прекрасни стихове в много добър превод. Не само у нас удостояването предизвика разнопосочни коментари. Ироничната листа на Би Би Си с бъдещи нобелисти само откроява името на Боб Дилън над всички, включени в нея.

Нобелът на Дилън не идва ненадейно. През 2000 г. той е удостоен от шведския крал Карл ХVІ с наградата Полар мюзик, през 2007 г е удостоен с Принца на Астурия, през 2012 г. получи от Барак Обама президентския Медал на свободата, обявен е за личност на годината през 2015 г. за благотворителен и художествен принос към обществото.

Когато кралица Елизабет ІІ през 1965 г. удостоява Бийтълс с Ордена на Британската империя, този акт предизвиква обществен скандал. Необичайно е. Както и Нобелът на Дилън. Но той го заслужава, защото целият му живот е посветен на това – да разчупва обичайното.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияУловени отражения
Следваща статияУбежище за нашите меланхолии