Това се случи през едно далечно лято преди четиресет години. Лятото между подготвителния и осми клас в Английската. Изкарах го при баба ми и дядо ми на село. Настаних се в пристройката до голямата къща. Пристройката се състоеше от две одайчета. В предното, по-голямото, баба ми беше окачила по стените снопчета от билки. Тук беше и пещта, в която на Великден тя печеше козунаците. В ъгъла, като облечен в броня, свален от коня и побит до кръста в земята войник, проблясваше с широкия си гръден кош медната пръскачка на дядо. Когато дойдеше времето за пръскане на лозите, той сипваше вътре разтвор от син камък, пъхаше ръцете си в брезентовите ремъци, повдигаше я на раменете си и тръгваше към лозето.
От тавана на моето, по-малкото одайче още стърчаха вкопани в мазилката куките за люлката, на която прабабите ми са люляли майка ми и вуйчо ми като бебета и са им пели онези песни, които аз никога няма да чуя. Тук, в това одайче, бяха изгаснали прабабите ми. Тук, на старото желязно легло, на което сега спях аз.
Бях си взел томче с избрани разкази на Хемингуей на английски и ден след ден учех наизуст „Съвсем кратък разказ”, „Индианско селище”, „Снеговете на Килиманджаро”, „Котка в дъжда”… Когато ми омръзнеше да чета, се пъхах в килера на голямата къща, където имаше един скрин със заключено от дядо ми чекмедже. Но аз бях открил ключа от чекмеджето. Вътре дядо държеше някакви големи шарени облигации, отрова за мишки, дори имаше малко пистолетче с кутийка с патрони.
В останалата част от деня скиторех из големия двор.
По това време дядо купи четиресет пилета. Държахме ги отделно от старите кокошки и петела, в специално заградено с мрежа пространство. Берях коприва, кълцах я със сатъра на дръвника, сетне запарвах с вряла вода една кофа с ярма, изсипвах вътре копривата и влизах при пилетата да ги нахраня. Лека-полека мой любимец стана едно бяло петле. Един ден взех петлето и го занесох под ореха. Вързах крака му за едно забито в земята колче и продължих да го отглеждам самостоятелно. Хранех го два пъти повече от другите пилета. То наедря много бързо, перата му започнаха да лъскат, гребенът му порасна и стана кръв-червен, никое от останалите пилета не можеше да се мери с него.
Един ден реших да го върна при тях в заграденото с мрежа пространство. Развързах крака му от връвта, взех го в ръце и го пуснах над мрежата при събратята му.
Когато моето петле се приземи долу, около него се образува празен кръг. Това трая кратко. Сетне другите започнаха да го кълват. Кълваха го целия ден, до тъмно, и го превърнаха в кървава дрипа. На другия ден, сутринта, още щом се съмна, изтичах да видя какво става. Моето петле лежеше в ъгъла и беше неузнаваемо. Едва помръдваше. Гребенът му беше разкъсан и почернял, по тялото му зееха започнали да почерняват дупки. Скоро петлето трепна два-три пъти с крака и умря.
Когато дядо се зае да приготви сутрешната храна на пилетата, аз се завъртях около него. Занесохме кофата с ярмата и копривата в заграденото с мрежа пространство, внимателно затворихме вратичката да не излезе някое пиле, аз насипах равномерно ярмата в двете коруби, а през това време пилетата се катереха по ръцете ми. Дядо стоеше прав до мен и наблюдаваше пилетата. Видя умрялото пиле в ъгъла. Отиде до него. Подритна го с обутия си в галош крак.
– Вземи да го погребеш – каза ми.
– Добре – казах аз.
