Начало Книги Изборът Белият слон
Изборът

Белият слон

3109
Димитър Бочев © Площад Славейков

Общуването с изгнаниците помага не само да усетим духа на поколенията, но и да пренапишем идеологическата гротеска, представяна като национален идеал. Разбира се, за да кажем цялата истина, не бива да пропускаме не само емигрантите, но и най-вече онези, които, както казва Бочев, „пред очите ни са творили приживе история, които са творили и сътворили история и със смъртта си“. Заедно с него да се върнем към времето на деветосептемврийския преврат, за да изтрием патината на забравата от хилядите жертви и, разбира се, от имената на 88 мъченици, изключени от Съюза на писателите още на 14 ноември 1944 г., много от които заплащат с живота си или с продължителни страдания гражданските си позиции, такива като Фани и Чавдар Мутафови, Димитър Шишманов, Михаил Арнаудов…
После идват вътрешните емигранти, а немалко от тях са дълбоко свързани с творческата философия на Бочев – той неведнъж напомня в книгите си за Константин Павлов, Иван Радев, Николай Кънчев, Христо Фотев, Георги Мишев, Цветан Стоянов… Огромно място в своеобразния храм на противопоставянето на догмата има мъченикът и пророкът Георги Марков, чийто най-проникновен тълкувател е безкрайно близкият му приятел Димитър Бочев.

Георги Цанков

„Белият слон“, Димитър Бочев, издателство „Захарий Стоянов“, 2023 г.
 

I

Всички нещастия идват от обстоятелството, че онова, което е в тебе, пред тебе го няма. Що благородници и благородства само в мене са побрани, а пред мене – пустош. Живее, живее Христос в мене – по-убедително, отколкото във всички евангелия и стенописи, по-недвусмислено и от мене самия в мене живее, а пред мене не живее. Животът му в мене е по-достоверен и от Възкресението, защото там Той само е възкръсвал, а в мене не е умирал изобщо. Ако успея, ако само смогна веднъж да пренеса тази убедителност от мене извън мене, ако сколасам някак си от субективна в обективна да я превърна, да я претворя от вяра във факт, целият ми живот, целият всемир ще се подреди и нареди подобаващо, а така все неподреден и ненареден си остава. И принц Хамлет живее в мене, и Фауст, и Дон Кихот, и Альоша Карамазов, и манастирският идиот Мунчо, и манастирският му идиотизъм, но пред мене, пред мене не живеят – ни с тежките си мъки, ни с оскъдните си радости; ни с чувство, ни с мисъл; ни с духа, ни с плътта си. Онова, което е пред тебе, пък в тебе го няма, и така това имане и нямане, това непрекъснато живеене и неживеене в тебе и извън тебе те вмаймунява – скачаш от мисъл на мисъл, от терзание на терзание скачаш като маймуната от клон на клон – добре че клони и маймуни дал Господ чак до края на света, от хомо до сапиенса чак. Скачаш си така от короната на дървото към майката земя, към собственото си очовечаване скачаш, а постигнеш ли го веднъж, стъпиш ли най-после от четири на два крака, вместо чаканите радости, то само нечакани нерадости ти носи, разделя щастливото маймунско единство на свят в тебе и свят извън тебе, на тебе и не-тебе го разделя, физически, анатомически те разполовява. И докато цялата останала земна твар си живее монолитно в съзвучие със себе си, ти изведнъж на себе си преставаш да приличаш, от Аз в Не-аз се превръщаш, при което Не-азът ти е точно толкова личен, собствен и твой, колкото и Аз-ът ти. И си крачиш така – Аз и Не-аз – немил-недраг от люлката към гроба, разединен и разполовен, надве разрязан. И немил, и недраг; и мил, и драг; и живеещ, и неживеещ си крачиш, питайки се кой ли всемогъщ злотворец е присъдил и отсъдил така, така е разпоредил, че докато по рождение дърво и камък, звяр и риба си живеят отвеки веков довеки веков еднозначни, еднородни и себесъщи, ти още с раждането си заживяваш против себе си, саморазпределяш се на звяр и риба, на дърво, на камък и на Дух Божий; биографията ти се саморазпада, звярът, който си, и материята, която си, и Богът, който си, не могат да се обединят в личността ти и да заживеят в нея като в дядовата ръкавичка, сбогуват се завинаги един с друг – и с тебе завинаги се сбогуват, за да тръгне всеки по свои си неведоми пътища. Никой не те пита и никой не иска да те знае, докато ти все така безпомощно се опитваш да сбереш себе си ведно, да се самоповикаш от дебрите на космоса, да се самовъзпроизведеш от елементите на мирозданието, отново да се превърнеш в единния и монолитен Димитър Бочев, който си бил като четириного.

Себевиках се ден след ден и нощ след нощ аз – глас не ми остана. Във всички земни и във всички извънземни посоки се себевиках и себетърсех. И Шекспир ме себевикаше и себетърсеше, и Достоевски, и Сервантес, и Гьоте, и Вазов, и бащица Асен с духа, и Ая – с плътта си. Бях решен с тяхна помощ една по една да намеря и сбера всичките си съставки, за да се самовъзпроизведа. Смогна ли, значи съм се себепостигнал, значи Азът веднъж завинаги е надмогнал Не-аза, значи Димитър Бочев в огледалото и другият, нефизическият, метафизическият и невидим Димитър Бочев са един и същ – цялата ми плът и целия ми дух да разровиш и преровиш, до последната клетка, до последното атомче да ме разложиш, все Димитър Бочев ще откриеш. Димитър Бочев, Димитър Бочев все и нищо друго, нищо несъществено, нищо немое, никакъв неблагороден примес, който да обременява приобщаването ми към Всевишния. Димитър Бочев открай докрай, цял-целеничък Димитър Бочев – не дърво и не камък, не звяр и не риба и дори не Хамлет, Фауст, Дон Кихот, Альоша Карамазов и разните му манастирски идиоти и идиотизми, не плътта на Ая и не духа на Бащицата. Помогнат ли ми да се себеоткрия, те са си свършили работата, изпълнили са предназначението си и аз ще ги прогоня от себе си, от битие и съзнание ще ги евакуирам, сам на себе си стоковед ще стана и ще ги изпиша в разход – да не мътят с присъствието си самоличността ми. Те са коварни и притворни – ще ти помогнат да се себеповикаш, но себеоткриеш ли се веднъж, въпрос след въпрос, съмнение след съмнение, тревога след тревога ще те накарат отново да се себезагубиш в дебрите на цивилизация и култура, в подмолите на собствената си недостатъчност да потънеш безвъзвратно. Не ги ща аз такива помощници. Впрочем искам ги, но само защото, колкото и тежко да е с тях, без тях е още по-тежко. Ела, зло, че без тебе по-зло! Ето защо ги искам, но ги искам само донякъде и довреме, докато се поокопитя, докато се посбера и посъставя, докато узная кой съм и кой не съм, а после – за яката и марш в небитието! Себеоткрия ли се веднъж, с лека ръка ще прогоня себеоткривателите си. Защото ще съм си Аз, а Аз ли си, ти си Бог, богоравен по сила и величие, по автентичност ненадминат. Ето защо ще попремета в душата си, в съзнанието си ще поразчистя – за да мога и битието си най-после да стъкмя. Ще поразместя кое-що в себе си, кое-що от себе си ще изхвърля, колкото и да ме боли – личност иначе не се става, не се стига до Бога иначе. А аз тъкмо натам съм се запътил. Но пътят към Бога все през човека минава, не можеш, не можеш да стигнеш до Всевишния, без първо през себе си да минеш – колкото и сбутан, колкото и незначителен да си, само ти си Негов образ и подобие на земята – други себеподобни Той няма. Ето защо не може току-така на път към Бога човека да прескочиш, пък бил той и негово нищожество димитър бочев. Няма, няма да се себепрескоча аз – ни на път от земята към небето, ни по обратния път. Който прескача човека, той Бога прескача, Неговото най-висше творение оскърбява. Като всеки от нас, и Бог е сътвореното от него – Димитър Бочев е. Бог го е създал с любов и мъдрост – моя задача е само с любов и мъдрост да го пресъздам и така да стана съпричастен Богу. Време ми е: половин век за едно себепознание стига. Няма да съдържам нищо, нищичко, което не съм аз, а всичко, което съм аз, ще съдържам открай докрай. Себе си, само себе си ще съдържам аз, в първия себесъдържащ се, в първия себесъщ, в първия самосътворил се човек ще се превърна. Но дотогава ще минат още много юри, креди и мезозои, още много палеолити и неолити ще се изтъркалят дотогава, още много вечности самотният ми глас ще броди из всемира, за да търси и сбира елементите на разпиляната ми личност. А през всичкото това време и безвремие аз все така няма да зная кой съм и кой не съм и името на това незнаене все болка ще бъде.

Чудех се защо Първосъздателят е избрал такава негодна суровина за първосъздаването ми като плътта – и до днес се чудя. Че по-неподходящо убежище за Божието от людската плът има ли! Защо не ме е сътворил от една по-качествена, по-съвършена, по-неподатлива на греха, по-устойчива пред съблазните дяволови субстанция от слабата ми плът, която носи порока в себе си още преди зачатието? Та нали ако не бяха от плът и кост, Адам и Ева и до ден днешен щяха да си живуркат безгрижно в рая, на безгрижието на рая щяхме да се радваме и ние, техните потомци, вместо да гинем във видимите и невидими отрови на тази неуютна земя. Тогава само радостни и ведри богове щеше да има, вместо да се кичи с трънен венец, Богочовекът само наслади щеше да изживява с приземяването си, на наслади, а не на мъки, достойни наследници щеше да ни направи. В негодната първична субстанция, в дефектите на градивния материал значи се крият първопричината и първоизточникът на людските ни неволи. Да не бяхме от плът, нямаше да ни боли – боли единствено плътта, докато душата само преповтаря и коригира изначалната плътска болка.

Недоумявах защо е така, а ставаше вече полунощ. Като отговор на всички недоумения в таванското ми жилище изневиделица нахлу Ая. Плътта, само плътта ѝ пристигна – дух тя нямаше, а душата ѝ беше толкова неугледна и смотана, че Ая никъде не я водеше със себе си…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора