Николай Искъров, нероденият в Бургас бургаски поет, рано-рано тръгнал си от белия свят, на широката публика е известен най-вече със стихотворението си „Искам да съм негър”. Прозрачно е защо: Пламен Ставрев, роденият в Бургас бургаски бард, също рано-рано поел оттатък, написа по него страхотна музика, грабваща те на мига. Но и стихотворението си го бива – и то много, ама наистина много:
Искам да съм негър, негър в Алабама.
Негър, негър, негър в щата Алабама.
Само че не мога – беше бяла мама,
татко гузно каза: „Във рода ни няма…”
Бяло, бяло семе в костите ми дреме –
в героично време, в братята по племе.
Щур късмет извадих – беличка държава,
Беличка държава, звездочела врява.
С една само дума – „гузно”, с един само образ – „бяло семе в костите ми дреме”, Николай Искъров обрисува цялата убога ситуация на родения в социалистическата държава човек, комуто така е дотегнало от маршовете на скок към светлото бъдеще, че е готов да бъде дори най-презреният в един от може би най-робовладелски и сегрегационно настроените американски щати. В днешното време на Black Lives Matter (BLM) стихотворение като „Искам да съм негър” вероятно би си навлякло гнева на отявлените радикали. Както и на защитниците на политическата коректност. Прочее, последното се е случвало, Румен Леонидов се оплаква: „Изкарах 24 часа в изолатора на Фейсбук заради това, че публикувах знаковото стихотворение на поета Николай Искъров „Искам да съм негър, негър в Алабама“. Бог отдавна му е простил, но фейсът отказва и ме наказва”. Но моята цел с този текст е не да явявам понякога абсурдните с корекциите си речеви „коректности”, а да възвърна паметта за един поет, когото обикновено не вписват в първите редици на българската изящна словесност. А не бива. Не бива, защото стихотворения като например:
БАЛАДА ЗА КУЧЕТА – 1962
Помня: въздухът мокър лепнеше по косите ни.
Те вървяха покорно – доверчиви и сити.
Покрай селото сгушено, в долчинката престъргана
от бодили изсъхнали, се озърнаха първите.
Те не лаеха, вярвайте, а стопаните мълком
о железния прът ги завързваха дълго,
и по косъма галеха под звъна на синджирите,
и ръмеше отгоре ни, без да мисли за спиране.
После пуснаха тока – като удар премина –
оттогава те мразя, електричество синьо!
Сред кълбото неистово на секундата къса
ти, приятелю мой, как успя да се скъсаш
и езика настъпвайки, да се втурнеш към хълма,
но те чакаха горе със двуцевките пълни.
Ах, душата ми детска полетя, без да пита,
да догони живота сред звъна на сачмите,
под дъжда безпощаден от горящо олово –
по-далече от мене и със тебе отново!
Аз разбрах: свободата в тази дълга минута
(още малко, момчето ми!) тук наблизо се лута…
И прегърнати двете, полетяха душите ни.
Беше кратко и хубаво – иска ли питане.
е сред най-добрите образци на българската поезия. А може би и не само сред българската. Нарежда се според мен до едни от много високите, небостъргачно високите естетически викове на потрес и протест срещу посегателствата спрямо свободата, извършвани от тоталитарната държава, от безсмислената и произволна жестокост на всеки ред, претендиращ за съвършена антисептичност. Много добре зная каква празнина отваря в детското сърце тази античувствена безпощадност, с която се избиваха дворните кучета: моят първи любимец, Балкан, бе застрелян хладнокръвно, когато бях някъде на 4-5 годинки, и след това с дни плаках за отнетия ми приятел. А баща ми мълчаливо и със сълзи в очите скърцаше със зъби. И после псуваше – дълго, грозно и безсилно…
Да реша, че е важно да си спомним Николай Искъров ме подтикна красивото томче „Скитникът на моята душа”, оформено от художничката Невена Ангелова, излязло под щемпела на бургаското издателство „Знаци” (2020). Томчето съдържа всички негови стихотворения, 126 на брой, разпределени в 10 раздела: „Освен ако животът е чудесен”, „В черупката на детството”, „Вселената – привидно глуха”, „Най-съвършената жена”, „Странствания”, „Към залеза – със издължени сенки”, „Защо на мен прилича този”, „Недраги, клети и немили”, „Молитва за спасение”, „Перца на ангел”. И показва какъв поет сме изгубили с ранната му смърт. Николай си отиде нелепо на 23 август 2001 г. в катастрофа край с. Обзор на път от Бургас за Варна. Заедно с него загива и съпругата му Красимира Денева. Двама матроси от базата в Атия, които качва на стоп от Сарафово, се отървават по чудо, след като колата му се врязва в автоцистерна, пълна с керосин, движеща се в насрещното платно. Когато загива, роденият в горнооряховското село Крушето на 28 юни 1951 г. поет, е прокурор в Районната прокуратура в Бургас. В професионалната си практика се беше нагледал на много неща, разказваше невероятни истории, почти чутовни, за продължаващи с десетилетия съдебни дела между близки роднини. Оттам вероятно и прецизното му за българския характер наблюдение: „Българинът ходи на баяч, чакръкчия, знахар, врачка, докато разбере, че е безнадеждно болен. Тогава търси лекар, тоест когато нищо не може да се направи. Съветва се с юрист, след като правният му интерес е загубен завинаги”.
За бургаското поетическо общество Николай Искъров беше и е от изключително значение, тъй като задава една друга перспектива на крайморската изящна словесност. Днес, когато се каже „бургаски поет”, в съзнанието изниква веднага Христо Фотев и понякога неговата ученичка и последователка Петя Дубарова. Могъщата фигура на автора на „Господи, колко си хубава” наистина увличаше (и продължава да увлича) мнозина поклонници на писането в морския град. Дори трима поети от моето поколение – Петьо Пейчев (който също почина безобразно млад), Росен Друмев (в момента според мен един от най-силните български поетически гласове) и Иван Сухиванов (талантлив поет и критик), бяха измислили за тази поголовна лирическа имитация специален глагол – „фоткане”. Е, Николай Искъров не „фоткаше”. Никога не е „фоткал“. Както отбелязва Румен Леонидов на гърба на томчето: „Друг на мястото на Искъров би останал в магнетичното поле на Фотев, би се превърнал в негов подражател, но поетичният му характер се оказа по-силен от притегателната мощ на магьосника Фотев”. В това определение се крие и разликата между двамата: Христо Фотев наистина омагьосва със своята поезия, тя е като заклинание, което щом го чуеш – обладан си. Николай Искъров не иска да бъде магьосник, той разказва простичко, разбираемо, обикновено. Виждам го пред очите си: седнал на столчето в стаичката на Дружеството на писателите, държи цигарата и разправя:
Всяка неделя
Дали защото почва празник:
едните ще нахранят други…
И щурат се със поглед празен
жени, наричани съпруги.
Възторжено се буди дворът.
Врабци към слънцето се стрелват.
И по-червен е от октомври
викът пресипнал на петела.
Трогателно тенорче, жарко…
Мъжествен стон, но всъщност – пѝтомен;
озъртат се смутено ярките
и с човки чоплят пясък ситен…
Стопанката ще ги огледа –
дръвникът-гилотина пламва.
Нима на зрънцето последно
обреченият тъй се радва?
Захвърля брадвата женицата –
ръцете си къде да дене?
Започва танц сега езически
на птицата обезглавена…
Ах, колко дълго се умира!
Главата е така далече!
И нищо, нищо не разбира,
а ти разбираш ли, човече?
Но екзалтираното тяло
търкаля се, лети из двора –
не знай: зад облачето бяло
земя и бог за него спорят.
И гасне пламъчето лудо…
И се върти окото жадно…
И чака да се случи чудо –
нагоре вперено и ядно…
Всъщност Николай Искъров и Христо Фотев, които бяха приятели, строят съвсем различни естетически стратегии за мястото на поета в живота и в света: Христо Фотев настоява, че поетът е особено същество, почти не от този свят, демиург, който гради смислите у/за другите и по някакъв начин оправдава съществуването им, за което те трябва да са му изключително благодарни, че той е снизходил до тях; Николай Искъров вижда поета като бяла врана – същество различно, което обаче не снизхожда с/в своето различие, а е по-скоро обречено на прокуждане, остракиране, неприемане. Черните врани прогонват бялата врана, кълват я и я погубват. Затова и дъждът има такова същностно място в неговата поезия: той мокри, просмуква се, подгизва те – бялата врана се превръща в мокра кокошка. За Христо Фотев поетът е висш порядък, за Николай Искъров поетът е отстранен (не)порядък; фигура, която е повече маргинална, отколкото център на света. Затова при него писането на стихове не е нещо, което априори те възвисява над другите, изцяло напротив – писането на стихове те отчуждава от тях. И дори може да те въвлече в беда вместо очакваните адмирации и лаврови венци:
Сили за молитва
Каквото да направя – друго –
ще е лъжа от днес нататък.
Ще е на дявола услуга –
позорна за живота кратък.
Подреждам думи върху листа.
Играя си със този огън.
Бездарно, казваш, оптимисте.
Убий ме – по-добре не мога!
Възторгът празен ми додея.
Свири тържествено, оркестър!
Намерих в себе си злодея –
добро момче. На път се сресва.
Влетя във топлата ми къща,
в очите ми без срам се вгледа,
брои ми хапките, преглъща…
Сполай ти, поданико беден.
Сега ела със мен до края.
Сам този жребий си отсъди.
Въжето – според обичая –
насапунисано ще бъде.
Най-сетне! Ето го площада.
Гъмжи. Жужи. Какъв ли празник?
И върху струпаната клада
пак този обосял развратник!
Над моите пламтящи устни
въпие уличната глъчка…
Една женица ще се спусне –
дано не ти! – със наръч съчки.
Разбира се, римите ще се сторят на днешните поети сякаш извадени от нафталина. Само че – ако се вгледат внимателно, ще открият колко майсторски, колко виртуозно, колко музикално борави Николай Искъров с думите, как го слушат те и вълшебно звучат изпод пръстите му. И е прав Марин Бодаков, когато препоръчва: „Младите хора на България трябва да имат достъп до силните имена на съвременната българска литература”. Трябва да имат достъп, за да проумеят, че красотата на словото е онова, което прави живеенето красиво и осмислено, а не словото на омразата, не думите на ненавистта и на откъртените павета. Защото, както казва Николай Искъров в стихотворението „Барабанът”:
Но кух е барабанът, ви казвам, и недейте
очаква да ви вдигне гръмовният му бас!
Да, недейте чака да ви вдигне барабанът, въздигнете се сами…