Ако човек чете внимателно „Бели нощи“, ще открие, че тази повест е част от един триалог, започнат с „Египетските нощи“ на Пушкин[1], продължен с „Невски проспект“ на Гогол и завършен с един от ранните текстове на „мечтателния“ Достоевски. Първите две произведения са писани по едно и също време, в средата на трийсетте години (Пушкин дори не успява да публикува повестта си и тя излиза посмъртно). Десетина години по-късно двадесет и седемгодишният Фьодор Михайлович ще потърси продължение на разговора. На същата възраст е и героят в книгата му; герой, който не без основание мнозина приемат като алтер его на автора. По-късно ще го открием и в други от книгите на Достоевски. А думите: той дълго ѝ говори за смешния човек, криещ се дори от дневната светлина; човек, страхлив и объркан, сякаш току-що е извършил престъпление, пазарувайки с фалшиви банкноти[2], ще срещнем и в по-късни творби. Има ги и в „Престъпление и наказание“, и в „Идиот“, и в „Юноша“… Оттам и първото основание да мразим Достоевски. Четем „Бели нощи“, ала никога не ни става ясно обича ли авторът своя герой, или му се подиграва. Като че ли – подобно на Сервантес – и той загадъчно се надсмива; вероятно защото тайно е влюбен в онова, което пародира. Още Бахтин е забелязал тази особена полифоничност в прозата на Достоевски. Гласовете се надбягват и докато усетиш откъде идва първият, вече се е появил вторият и го е изпреварил. После третият ще изпревари втория, а четвъртият – третия. А може би никой никого не изпреварва, а просто се срещат и продължават в общ поток. За да се получи композиция, която следва логиката на фугата. Само че нетренираният слух се обърква. Нещо повече, започва да се дразни. Но ако знаеше, че трите[3] бели нощи в повестта са трите части на една фуга и че последната трета нощ е репризата… Тогава всичко щеше да бъде по-ясно. И нямаше да има нужда да гадаем защо експозицията води към Гогол. Достатъчни ще са само три такта, за да усетим началото на „Майска нощ или удавница“: Беше чудна майска нощ. Такава, каквато може да се случи само докато сме млади, любезни читателю.
После тоналността се сменя и зазвучават гласове от „Невски проспект“[4] и от Фонтанка. „Объркана и объркваща секвенция“, би казал строгият и добре възпитан читател, чудейки се защо героят, страхувайки се от своята всеобемаща самота, подобно на Гоголевия нос, три дни и три нощи се шляе из улиците на Петербург… Четеш и не знаеш кого четеш. Защо му е на Николай Василиевич да се явява като призрак и да се подгавря с всичко? Защо му е да си шества така триумфално? И това е второто, далеч по-сериозно основание да бъде мразен Достоевски. Най-малкото, защото никой не може да си шества просто така….
А повестта още не е започнала. Все още повествованието го няма. Има (така започва книгата) само небе. Звездно и толкова светло, че погледнеш ли го, до края на живота си ще се чудиш защо такива капризни и сърдити хора могат да живеят под него. Взира се в небето самотната руска душа и с горест се пита защо светът се оттегли? Защо всички я изоставиха? Защо никой дори да се запознае с нея не ще?! Върви Душата между къщите и разговаря с тях. А ти се вслушваш в думите ѝ и разбираш как и защо е избухнала поредната война. Защото се воюва от сантименталност. Заради вярата на Руската душа в идеала. Той е любовта на живота ѝ и заради него си струва тя да умре. Защото (и без друго) всичко е толкова скучно. Пък и нали (макар и по своему) идеалът също я обича. Явява ѝ се на сън, а тя – вгледана в сянката му – създава в мечтите си цели романи.
В един от тях Настенка (героинята-протагонист на същия този Идеал) стои – забодена с карфица[5] – за сляпата си баба. Пришита е към нея, тъй както фантазията към реалността. Не е съвсем ясно защо са заедно и какво правят. Не е ясно дали карфицата ги свързва, или ги разделя. Най-вероятно ги събира, за да си четат Уолтър Скот и баладите му за доблестния рицар Айвънхоу. Или в очакване на Наемателя. Неизвестно при кого ще дойде той. При бабата? (Защото тя е господарят на къщата.) Или при внучката? Или при Самуел Бекет?! Но (така или иначе) всички го чакаме. Появи ли се, ще отидем заедно на опера. Ще гледаме „Севилският бръснар“[6] и ще бъдем щастливи (стр. 54). А може би (иска ли питане) ще сме нещастни, защото само така чувството не се похабява, а се съсредоточава (стр. 65)…
В търсене на правилния отговор (макар че няма въпрос) Наемателят също ще се забоде с карфица, за да намери „своя“ си ъгъл и/или за да се уподоби на онова насекомо[7], за което по-късно ще разкаже Кафка… защото е толкова непоносим щастливият човек (стр. 67)… или защото Настенка е толкова обикновена… и все говори, говори… каквато и глупост да ѝ дойде наум[8] (стр. 68).
Всъщност „Бели нощи“ (заедно с „Бедни хора“, „Двойник“, „Крокодил“, „Неточка Незванова“, „Малкият герой“, „Сънят на чичото“) е само началото. Към края на живота си, в ненаписаната втора част на „Братя Карамазови“ (и втората част на „Мъртви души“ я няма) Достоевски ще иска да разкаже как тихият и кротък полусветец Альоша се превръща в анархист и цареубиец. За да стане съвършено ясно, че иде ли реч за Фьодор Михайлович, нищо никому не е ясно.
Което е най-сериозното основание Достоевски да бъде мразен… и четен!
––––––––––––––––––––––
[1] И друг текст на Пушкин би могъл да вдъхнови „Бели нощи“ – шутовската поема „Домик в Коломне“.
[2] Текстът в италик е цитат от повестта.
[3] Макар че в повестта нощите са четири (последната нощ е своеобразен епилог, който трябва да отговори на въпроса: о, Боже, как ще свърши всичко това? Друг е въпросът, че отговорът и тогава не идва, затова има и втори епилог – „Утро“.
[4] Действието в повестта започва на „реалния“ „Невски проспект“. Който е не само реален, но и Гоголев.
[5] Този образ е измислен не от мен, а от Достоевски. И баба ми, като видя, че не може да ме следи, взе карфица и забоде роклята ми към своята (стр. 48).
[6] Филмът на Никита Михалков „Сибирският бръснар“ е чудесна алюзия към този детайл.
[7] Тук „насекомото“ е охлюв.
[8] Цитатът не е съвсем точен (в текста на Достоевски Настенка говори от първо лице).
На главната страница: Иля Глазунов, „Дъжд“, илюстрация към „Бели нощи“, 1970 г.
