Първата й стихосбирка „Начало и край” направи веднага впечатление с радикалния си изказ. Интервюто с нея слага началото на рубриката „Младежката лига”.
МЛАДЕЖКАТА ЛИГА
„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…
Митко Новков
Белослава Димитрова е родена на 2 април 1986 г. в София. Учила в 73 СОУ „Владислав Граматик”, в СУ „Св. Климент Охридски” завършва специалности „Немска филология” и „Журналистика”. Дебютните й публикации са в „Литературен вестник”, има такива също в списанията „Страница” и „Гранта”. В края на 2012 г. излезе първата й стихосбирка „Начало и край” в Университетското издателство на СУ. Книгата направи веднага впечатление с острия си, необичаен за разпространените по тукашните ширини масови представи за поезия, език, с радикалния си изказ, със смелостта да говори директно и дори ръбато понякога, без заобикалки и финтифлюшки. Истинско и храбро поетическо писане, не е за хора със слаби сърца. В момента работи като радиоводещ в радио БиНаР. Разговорът с нея се проведе с помощта на социалната мрежа Фейсбук – новите комуникации влизат активно и в естеството на журналистическата работа. Първият въпрос съвсем логично беше за книгата й и по-скоро за това защо един толкова млад човек решава да говори не само за началото, но и за края.
„Начало и край”. Да, твоето поетическо начало беше шеметно, но краят ме смущава – не го ли обявяваш малко прибързано този твой край? Какъв е всъщност този край?
Аз съм доста краен човек и затова тази ултимативност ми харесваше и ми харесва в първата ми книга. Казах си обаче, че не искам да напиша десет еднакви стихосбирки и след „Начало и край” си обещах да не пиша по този начин и на тези теми. След време се появи нещо друго, което ми се стори важно, и не можех да го забравя или отхвърля. Не исках да се въртя само около смъртта и отмирането. Исках по-ясно да видя провала на човешкото. И търсенето започна, избирах да чета все повече книги за природното, за средата. Още преди това бях посягала към трудове на Якоб фон Юкскюл и някои от неговите идеи вградих в стихотворения. Прочетох „Произход на видовете” на Дарвин, потърсих и публикации на неодарвинисти. Важно беше за мен наново да преразгледам възможностите на дивото. Да го превърна във вяра или по-скоро в нещо като смисъл, като шанс. Почти се зомбирах пред научнопопулярни филми за животинския свят. За да стигна до убеждението, че дивото, животинското, заложено в нас, ще ни спаси един ден, ако е възможен избор. То е генетичният код, матрицата върху която подобренията и стремежът за нещо повече нямат смисъл и това носи успокоение. Просто човечеството стигна прекалено далеч и ще трябва да се справи само с бездействието и скуката.
Сега ще изникне питането а Бог, накъде без Бог. А аз си припомням следното стихотворение от Ани Илков, спомням си също така за Чоран. Ето го стихотворението на Ани Илков:
Наденат
(Бележка за близките, закрепена върху вратата на хладилника с магнитна ягодка)
Нема Бог!
Нема богове вобще!
Но ше отида да вида
Не знам точно кога
надевам се
да се върна.
Стихотворението е от книгата му „Мала АЗиЯ на Душата” (Издателско ателие „Аб”, С. 2004 г.), която, между другото, завършва така: „А ако се окаже, че през цялото време Богът на българите е съществувал, тогава ще ви се разкрие и най-странният му план – желанието му да бъде оставен на мира от вас.” Та аз съм оставила Бог на мира и гледам към дивата природа. Така и ще се казва втората ми книга.
Надявам се тя да се получи, както го искам. Различно.
Това ли е най-важното за един млад човек – да бъде различен, да не се повтаря никога?
Мисля, че за всекиго е важно. Особено ако иска и се занимава с изкуство. Рутината убива. И също чувството за сигурност, че правиш нещо добре, че ти се получава.
Така е, да, но пък в непрекъснатото търсене на разнообразие дали пък човек не би се изтощил? Не би се изчерпил?
Аз мога да говоря единствено за себе си, само как при мен се случва. Ако се появи нещо, което да ме развълнува, го следвам. Разбира се, не се настройвам състезателно. Ако се случи, просто гледам да не изпусна усещането. Иска ми се да остана любопитна.
И какво трябва да бъде усещането, което не е за изпускане? Свръх интензивно? Свръх неординерно? Или трето, за което аз не се сещам?
И двата пъти – и при първата стихосбирка, и сега, разбрах от само себе си, че не трябва да изпускам това усещане. Най-вероятно ще ми се случи и нещо друго, трето… Усещането (идеята, темите, разказът) при мен са категорични, убедителни, настойчиви. Нещо, което в един момент се превръща в преследвач. Изважда ме почти от равновесие и едва тогава аз се решавам да го овладявам.
Затова ли пишеш – да се отскубнеш от преследвача?
За да се разделим после спокойни. За мен всичко приключва с това.
Пишеш, за да се справиш с някакви фрустрации, така ли? Ако да, това не е ли опасно? Вадиш ги навън, всички ги виждат…
Само искам тук да уточня, защото за мен е важно изрично да кажа: не ми се ще, а и нямам правото да говоря от името на МЛАДИТЕ ХОРА изобщо. Аз мога да споделя само моя начален опит в тази посока…
Естествено, това се разбира от само себе си!…
Според мен писането е изначално споделяне. Споделяне на нещо – на идея, на чувство, настроение, опит, натрупвания. Философия. Стига да има някой да те прочете. Ако тези неща, които споменах, не минават през теб, тоест не са истинни – защо пишеш? За да лъжеш и заблуждаваш ли?… За мен в писането също така не трябва да съществува свенливост или да те е страх, че си споделил твърде много. Тук такива граници не съществуват. И е жалко, ако прилагаш автоцензура, в такъв случай по-добре да се откажеш. В изкуството като цяло трябва да има воля за истина. Другото не ме интересува и го смятам само за упражнения по стил.
Тези ти думи ме обръщат към професионалното ти занимание – радиожурналистиката. Водеща си на предаването „Следобеден Бинар” по интернет радио БиНаР, част от Националното радио, и сега, като говориш за ТВОЕТО поетическо, ми се струва, че то до известна степен се препокрива и с твоето журналистическо битие. Така ли е или греша?
Там също водя някакви борби със себе си, с това, което ме заобикаля и не ми харесва. Опитвам се да изкарам на светло смислените според мен неща, да ги покажа на повече хора. Занимавам се като журналист основно с изкуство. Вълнува ме съдбата на четенето, не ми се ще да се появяват поколения, които не обичат и не се интересуват от литература. Четенето е най-важното. В тази битка съм абсолютно готова да го защитавам, да участвам. Защото знам, че мен лично четенето ме формира и спаси като личност. И продължава да е така, защото то е дейността, която за мен остава най-ценна.
Стигнахме до ценностите: какви са те във второто десетилетие на XXI век? Коя е най-важната дума за един млад човек днес? За моето поколение беше СВОБОДА, коя е за твоето?
Мисля, че и ние оставаме там с вас при свободата. През неслучването й, недостигането й, фасадното живеене, което се пропи и в нас. Страшно е нелепо, но ако сме докрай откровени, тук има свобода само да си тръгнеш и повече да не се върнеш. Това е и много, и нищо. Защото ти е останал един-единствен избор, по-скоро изход. Другото е борба, борба до лудост…
До лудост казваш… Сещам се, имаше преди време един филм, в него и за лудост ставаше въпрос, за това кой е виновен и какво да се прави… Перестроечен филм – „Лесно ли е да си млад?”, сниман в Латвийската ССР от Юрий Подниекс. Та да попитам и аз – лесно ли е днес да си млад човек в България? Да си млад поет в България?
За никого не е лесно. За нас, за теб, за другите… Доста е тъжно, но почти всеки води не точно живота, който си е представял или искал, отново ако бъда докрай откровена…
Но това възможно ли е изобщо – на 100 процента да живееш, както си искал? Не е ли някакъв младежки максимализъм?
Не, не, изобщо не, доста са ни занижени критериите…
Не разбирам…
Искам да кажа, че доста са ни занижени критериите за представите и очакванията. Няма никакъв младежки ентусиазъм или максимализъм тук… Вярвам в думите, написани от Иво Андрич в „Знаци край пътя”: „Песимизмът в служба на живота”…
Значи надежда всяка тука оставете?… Не звучи ведро…
Напротив, нали по-горе казах за борбата, за личните битки, за опита да промениш нещо – голямо или малко. Или поне себе си… Просто все пак стоим с широко отворени очи и не може да си позволим да бъдем неясно позитивни и оптимисти. „Наследството ни е страшно” изрича в едно интервю Константин Павлов.
А нашето поколение, вашите бащи и майки? Как ни виждат тези ваши широко отворени очи?
Помним хората и ги търсим постоянно и сега, както и вие някога, предполагам… Но не ми се ще да се делим. Това много лошо влияе на всички ни, това постоянно деление по някакъв признак. Защото накрая се оказва, че нищо не може да ни обедини.
Не, не, аз имах предвид съвсем друго, не разделение, по-скоро обратното, за общите ни неща те питах, за местата, времената, платформите, на които се събираме и които можем да предадем и ти или друг да приемете и продължите. Има ли такива общи места изобщо? Хора, идеи, творби, мечти, сънища, ако щеш?
Да, разбира се, че да. И те пак са през опита да се разберем, да заговорим другия до нас. Ценностите винаги ще останат едни, в това няма съмнение. Писателите, поетите, художниците, режисьорите, срещите с изкуството и различните му проявления… Разговорът като цяло, да се научим да се изслушваме. Припомням си отново думи на Константин Павлов: „Освен това имам чувството, че сега никой не слуша – всички говорят. Обидно ми е да се надвиквам”. Вярно, още липсват основни неща, но все пак има път. Процесите, които се задвижват от лятото насам, го доказват. Гражданските протести, общата мисъл за справедливост. Стига да не се „надвикваме”. И пак се сетих за „свободата”…
Написа я с кавички…
Защото тук все още има нещо „робско”…
Къде тук? Около нас? Вътре в нас?
Навсякъде. За пореден път ще си помогна с Константин Павлов, той казва следното: „Не става дума за голяма универсална или абстрактна свобода. Чувството за свобода идва винаги, когато преодоляваш някакво робство. Не е задължително да робуваш на държава, власт или политика. Роб си, дори ако си под властта на собствените си предразсъдъци. Онова, което застрашава собственото чувство за свобода, е самата личност”.
Много е важно да имаш учители, бих искала да добавя, дори ако не ти се предлагат такива…
Признавам, че цитираш поет, от чиито стихове аз самият съм се учил. Той ли е твоят учител? От него ли се учиш? Има ли други?
Да, аз също го признавам за себе си. Но има, разбира се, и други. Някои ще изредя: Ани Илков, Иван Методиев, Борис Христов, Силвия Чолева, Георги Рупчев, Иван Цанев, Иван Теофилов, Екатерина Йосифова… Като искам да отбележа, че не спирам да търся.
А от младите, тези, които по възраст са близо до теб. Кой/кои от тях са ти близки и по светоусещане?
Авторите на Нова поезия и проза на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”. Стоян Ненов, Александър Христов, Надежда Дерменджиева и Зорница Гъркова. Поредицата събра деветима млади писатели, които издадоха първите си книги благодарение на инициативата на директора на Университетското издателство – Димитър Радичков. С тях започнахме нещо, с което поемаме и отговорност. Сред поетите Галина Николова, Кирил Василев, Владислав Христов, Иван Христов, Калоян Игнатовски, Яна Букова…
Изреждаш толкова имена, че не мога да се въздържа да не те попитам: Какво мислиш за българската литература, каквато е в този момент, когато водим нашия разговор?
Трудно ми е да кажа, защото на литературата (както и на историята) също й трябва време. Но ми е интересно да я наблюдавам. А най-важното е, че българският читател все по-често избира българската литература. След време кое ще остане?… Определено това ми е още по-интересно, кое ще устои във времето… Но е още много рано, засега само наблюдавам…
Благодаря ти, Белослава, за този разговор!
Благодаря и на теб, Митко, че разговаряхме!
