Разговор с един от най-удивителните съвременни канадски автори на песни Бен Каплан – едновременно трубадур, мъдрец и знаменитост в Ютюб, непосредствено преди концертите му в София и Пловдив
Едно от дълго отлаганите гостувания в рамките на концертната серия „Аларма Пънк Джаз“ (насрочено първоначално за март 2020 г., когато светът бе връхлетян от първата вълна на пандемията) е на път най-после да се осъществи. И то в двоен размер. Бен Каплан от Халифакс (провинция Нова Скотия, Канада) вече повече от месец е в Европа. Когато между последните дати – София (7 декември) и Солун (9 декември) отпадна истанбулският му концерт, маршрутът за 8 декември веднага бе пренасочен към Пловдив. За музиката на Бен Каплан може да се каже много, но навярно най-характерното в нея е разпознаваемата комбинация от глас с впечатляващ диапазон, поезия на границата между мрака в човешката история и вътрешната светлина, която всички ние, дори най-проклетите от нас, носим, и мелодични линии, почерпили както от американската фолк традиция, така и от източноевропейската клезмер музика, джипси суинга и театрално-кабаретните форми. В текстовете му се мяркат несретници, имигранти, огорчени от живота стари хора, циници, мечтатели, прокълнати поети. Еднакво впечатляващ и на клавишите, и на струните, и сам на сцената, и с група, Бен Каплан идва със специална програма от нови версии на класически песни от първите си три албума (събрани в плочата Recollection, която излезе официално на 15 октомври т.г.), но и с цяла торба неочакваности, с които да провокира въображението ни. На софийския концерт на 7 декември в клуб *Mixtape 5* в 21.15 часа преди него на сцената ще излязат доста подходящите жанрово Dead Man’s Hat в дуо вариант (Ража ел-Мадхун – глас и китара, и Илиана Георгиева – чело и клавишни). В Пловдив специалното шоу за 8 декември в „Би Боп Кафе“ е ранен концерт от 19 часа, в който като съорганизатори се включват и местните музикални активисти „Пост Култура“.
Бен, нека да започнем с това, с което ни изненадахте, идвайки в Европа за това турне – албум с нови версии на познати ваши песни (и то какви!)…
Решението взех няколко месеца след началото на пандемията, давайки си сметка, че ще отнеме известно време, докато успея да се върна към това, върху което бях работил до този момент. Бях започнал работа по друг материал, но тъй като не живея в един и същи град с повечето музиканти, с които свиря, не беше възможно да продължа. И тъй като в този толкова подходящ момент за работа по нов творчески проект се оказах разделен и изолиран от останалите в групата, сметнах, че това е добра възможност да прегледам досегашното си творчество и да отделя време за тези акустични „преображения“ и преосмисляния на старите си песни и да дам на хората нещо като акустичен концертен албум.
Коя от песните беше най-сложна за въплъщаване в нова форма?
Определено Down To The River. Тази песен беше трудна за повторно записване, защото окончателната ѝ съвършена версия живее в Ютюб – това е записът в парка отпреди повече от десет години, който беше и първото ми популярно видео, към днешна дата има над 11 милиона гледания. Исках да имам и официален запис, който да е уловил нещо от онази магия – на живата версия в парка. Песента, разбира се, се е променила и развила. Днес често я свиря с група и някои мелодични линии просто са заседнали в ухото ми… Така че беше интересно предизвикателство: да се опитам да намеря средния път, опитвайки се да задържа магията на акустичната солова версия, но позволявайки ѝ също така да израсне.
С какви други предизвикателства се наложи да се борите от март 2020 г., за когато беше предвидено първоначално турнето ви, досега?
Мисля, че най-голямото предизвикателство беше надиграването с времето – кой е най-добрият период за това турне. Защото след като турнето падна през март 2020 г., ние веднага го пренасрочихме за декември същата година. Смятахме тогава, че шест месеца са достатъчно време всичко да премине, но открихме междувременно, че нещата отново се влошават… Да, беше игра на нерви да направим оптимален план как да действаме, докато светът продължаваше да тъне в хаос.
Тогава трябваше да е турне с голяма група. Сега идвате сам, но от това концертите изобщо не губят – просто изживяването е различно.
За мен това е наистина прекрасна възможност да се завърна към соловите си турнета, каквито не бях правил от 7–8 години. Различно е от пътуването с група, да. Дава ти по-голяма близост с публиката, а и повече гъвкавост – по-свободен си на сцената и можеш на момента да избереш коя песен да изсвириш. Дава ти непосредствеността на по-директното общуване, която наистина ценя.
В новия албум Recollection повечето версии на песни са по-лирични. Сякаш се смирявате и дълбаете в човешката душа, свирейки на една по-тънка струна. Доколко това беше съзнателно решение и доколко е резултат от общата атмосфера, в която всички живеем през последните две години?
Понеже вече имам някои версии, които улавят онова живо, енергично, театрално, бомбастично звучене, за мен беше интересна идеята да пресъздам по-тихата, по-интимната, по-интроспективната страна на същите тези песни. И вместо да се опитвам да повторя пърформанса, който бих направил на живо, мислейки си и за това, че албумът е много различна арт форма, различна медия, различен начин да преживееш нещата, се опитах да запиша песните така, че да могат да бъдат слушани и докато си приготвяте вечерята или пък правите други по-тихи и по-лични неща.
Албумът завършва с една песен, която няма предишна официална версия – съвсем като по поръчка за българските дати (7 и 8 декември) – „студентската песен“…
Да, това е песен, която написах преди 10–12 години, но така и не влезе в нито един от досегашните ми албуми – основно защото като стилистика е малко по-различна от другите ми песни. Досега не я бях записвал официално, но винаги е била много популярна на концертите ми, а и в Ютюб, накрая сметнах, че е дошло времето да запиша и официална версия.
Имате и една друга песен, която се появи миналия декември и която също можем да наречем много различна от останалите. Тя е коледна класика, но в много неочакван аранжимент…
Тази песен я записах всъщност преди пандемията, но видя бял свят по време на самата пандемия. Това беше просто идея, която ми даде един мой приятел – цигуларят във видеото Доналд МакЛенан: той ми показа как би звучала една минорна версия на „Свята нощ“, аранжирана в джаз мануш стилистика: суинг, джипси джаз и т.н. Сама по себе си идеята е много интересна, но също така, докато я записвахме, усетих силата на тази песен в нейната минорна преработка. И бях много въодушевен от самия опит да работя с нещо, което имаше сякаш „по-голям от живота“, божествен подход към целия този мрак наоколо… Почувствах, че трябва да го направя, и съм много щастлив от този проект, без съмнение.
На турнето в Европа пътувате и с клавир, и с китара. Кой от двата инструмента е водещият?
Бих казал: и двата. Концертите ми на това турне са наистина най-близко до 50 на 50 китара и пиано. Когато съм си в къщи и пиша песни, по-често се озовавам зад пианото или кийборда, но не по-малко обичам китарата. И двата инструмента са еднакво важни за мен.
А вдъхновенията за историите, които разказвате във вашите песни? Ето, понеже споменахме Down To The River, сещам се, че там имаше и едно изключително убедително намигане към Дилън Томас.
Чета много поезия и търся вдъхновение от думите на велики поети. И да – rage against the dying of the light („вий срещу смъртта на светлината“, превод Александър Шурбанов – б.а.) е съвсем точeн цитат от Дилън Томас, но основното за мен, когато пиша текста на дадена песен, е да се опитам да открия универсалното в него. Не обичам да пиша тестове, които ще са актуални само за ден или за седмица, или за година, а такива, които звучат така, сякаш винаги ги е имало. Това, разбира се, прави процеса на писане доста тежък… Но нека кажа, че съм почти алергичен към думи като „телефон“ или „имейл“, или разни други технологични неща в песните, защото с тези думи те стават прекалено съвременни. Интересуват ме по-скоро песните, които звучат така, сякаш са тук отдавна и завинаги. Разбира се, има и изключения от правилото, но най-често това е целта ми, когато се захващам да напиша песен.
Тук се сещам за песента, в която лирическият герой е предупреждаван от по-възрастните да се пази от непознати (Stranger). Звучи като съвет, който би ми дала баба ми, но откривам и нова актуалност спрямо днешните пандемични реалности.
Да, в тази песен си представям светогледа на човек, роден например в края на XIX век, на някой, който е живял отдавна, в свят, който вече си е отишъл. Срещал съм много свои по-възрастни роднини и въобще стари хора, които носят един вид мрак и огорчение в начина, по който гледат на света, но които въпреки това все още намират начин да пеят или да откриват радостта. Та, тази песен за мен е като изследване на такова световъзприятие, според което макар всичко да е мрак, мизерия и горчивина, все още е останало и време, в което да пеем.
А новите песни? Тези, които още не сме чули?
През този период на пандемия писането на песни при мен беше повлияно от достатъчното време, което имах да седна и да размишлявам. Това беше възможност да навляза по-надълбоко и просто да пиша така, сякаш никой не ме слуша. Много от най-новите си песни още не съм ги свирил пред публика, защото са все още на ниво откриване и ювелирно изглаждане на пукнатините. В тези песни размишлявам много за… неща като преданост, копнеж, разбити сърца, за такива работи и за това как е построена истината в нашето общество – доста размишлявам за значението на самата идея за истина.
Различна ли ви се струва Европа днес, ако я сравним с Европа преди 2020 г.? И как бихте сравнили турнетата от вашата и от нашата страна на Атлантика?
Това е въпрос, на който трудно може да се отговори, защото разликата е все още нещо непосредствено, което преживяваме. Да го облека в думи ми се струва доста сложно. Много е лесно да кажеш: „Тук и тук хората са по-топли, или по-студени, или по-приятелски настроени…“ Това е прекалено генерализиране. Най-вярното нещо, което мога да кажа, е, че чувствам определен вид наивност в северноамериканската култура по отношение на очакванията, че всичко ще бъде наред непрекъснато. И хората там обикновено са шокирани и изненадани, когато не получат това, които искат и очакват. А в Европа – и то колкото по на Изток отивам, усещам все по-силна нагласа у хората към света като към хаотично и трудно място, където най-неочакваното нещо е всичко да бъде наред, толкова неочаквано, че им пречи да се зарадват истински, когато нещата наистина поемат в правилната посока. Но това, разбира се, са обобщения.
Кой беше най-странният момент от това европейско турне досега?
Това е седмото или осмото ми турне в Европа, така че се чувствам добре запознат с много от местата, където съм бил, а и с хората там. Но онзи ден се разхождах в Източен Берлин, в района на Чекпойнт Чарли, и попаднах на огромна демонстрация – парад с коли и знамена със символи, които бяха едновременно доста крайнодесни, антимигрантски и антиваксърски. Почувствах се много шокиран. Не изненадан, а доста шокиран… Интересно е, когато се изправиш пред различни паралелни реалности, които си съществуват едновременно. Защото аз иначе си живея в моя специфичен балон. Свиря концерти почти всяка вечер и освен работниците по бензиностанциите, срещам основно хора след концертите ми, които са много конкретна извадка. Не единствено фенове на моята музика, а по-скоро на музиката изобщо. Има и такива, които просто искат да слушат музика на живо – ваксинирали са се, защото това е единственият начин да влязат. И макар все още да е рисковано, за тях е важно да отидат да слушат музика на живо. Да, доста специфична е извадката от хора, с която обикновено контактувам.
А когато не сте на турне? У дома в Халифакс? Там общувате ли с работници по бензиностанциите?
Ха-ха, да, със служители по бензиностанциите в Халифкас, но да кажем, че у дома кръгът от хора, с които контактувам, е малко по-разнопосочен. Но дори в Халифакс социалните ми контакти клонят в определена посока – към левичарски и анархистки кръгове, към артисти и бохеми, които сами си пекат хляб, и т.н. Мисля, че в живота е съвсем естествено да бъдем въвлечени в общество от хора, с които можем да се разбираме. Не е като да нямам приятели и извън тези кръгове, но да кажем, че най-честите ми взаимодействия са с определена извадка от обществото.
Кой беше първият момент след началото на пандемията, в който се почувствахте наистина щастлив на концерт на живо с публика?
Всъщност имах едно турне по канадското атлантическо крайбрежие – по Източния бряг, през септември миналата година. Беше доста преди повечето от музикантите да започнат да се завръщат към концертния живот. Но случаите на КОВИД в тази част на Канада бяха доста малко и всичко беше започнало да се отваря и да се завръща към нормалността – поне за два месеца, докато не дойде следващата вълна и не затвори хората отново по домовете им. Но от първите концерти на това турне ми е останало чувството на напомняне какъв щастливец съм, че мога да правя това, което правя. Изпитах наистина голяма благодарност, че мога отново да свиря за хората. И мисля, че днес усещането ми за късмет и чувството ми на благодарност са много по-силни, отколкото бяха преди.
Спомняте ли си някой конкретен момент от предишното ви гостуване в България преди няколко години?
Спомням си, да. Свирихме в клуб „Строежа“ и бяхме настанени в един хотел на съседната пресечка, който за мен беше най-хубавият хотел в целия ми живот. От пода до тавана, от прозорците до банята… стаята ми беше по-голяма от апартамента, в който живея. Помня цялото това усещане за ексцентричен лукс… А когато на сутринта след прекрасната закуска излязохме, попаднахме директно на фолклорен фестивал. Обичам българката фолклорна музика, смятам я за невероятна. Но да изляза просто така на улицата и да видя всички тези традиционни инструменти, танци, носии беше удивително изживяване. Вече познавах донякъде българската народна музика и някои традиции, но никога не си бях представял, че попадайки в голям урбанизиран град като София, ще имам възможността да видя всичко това на живо. Така че, да – помня предишното си идване в София като много, много специално изживяване.
Като отворихме дума за традиционната музика, в песните ви има доста мелодични линии, аранжименти и въобще инструментален привкус, който говори за сериозна свързаност с културата на вашите предци.
Със сигурност се чувствам доста свързан с моята култура. Произхождам от еврейско семейство и се чувствам силно свързан с еврейската култура. Предците ми са напуснали Полша между 80-те години на XIX век и 1905 г. заради погромите и революцията. И за мен днес са изключително важни тези завръщания в Източна Европа. Предците ми са избягали от Европа, за да се спасят – защото съседите им са били избити. А идвайки днес тук, за мен е важно да усетя шепота от тяхната музика – да я преосмисля, смесвайки я с други традиции, като създавам нещо ново, което да е същевременно и част от нещо старо.
Да се върнем накрая пак към „музиката извън времето“ – тя ли е начинът да бъдем по-малко консуматори и повече живи хора днес?
Мисля, че точно в момента живеем в една такава „култура на незабавността“, в която всяко появило желание трябва да бъде задоволено незабавно. Искаш да говориш с някого и веднага го правиш, искаш да купиш нещо – поглеждаш телефона си и веднага го купуваш през Амазон или друга платформа. Мисля, че тази „култура на незабавността“ отнема радостта от самия живот. И смятам, че да трябва да чакаш за нещо или да се потрудиш малко, за го получиш, ни позволява да присъстваме в собствения си живот по различен начин.
