„За първи път ми се случва да отида на фестивал като глас на куче и да си тръгна с мечка в ръка“ – пошегува се Бил Мъри, единствената холивудска звезда, присъстваща на церемонията на закриването на 68-ия международен кинофестивал в Берлин. Мъри прие наградата за най-добър режисьор вместо Уес Андерсън.
„Кучешкият остров“ е вторият анимационен филм на Андерсън, а разказаната в него история – напълно подходяща за политически фестивал като този. Кучетата в един японски град трябва да бъдат унищожени, затова са откарани на остров. Ситуацията дава възможност за разкриване на механизмите на гнила политическа система, в която защитниците на истината са обявени за чужди агенти и преследвани, а фактите – скривани от населението. Анимационните герои са озвучени от прочути актьори, сред които и Бил Мъри. Шегата на актьора и самият той обаче бяха напълно забравени само пет минути по-късно, когато шефът на журито, германският режисьор Том Тиквер, и директорът на фестивала Дитер Кослик обявиха носителя на Златна мечка: филмът „Не ме докосвай“ на румънската режисьорка Адина Пинтилие, копродукция между Румъния, Германия, Чехия, България (Агитпроп) и Франция.
38-годишната Пинтилие[1] е позната в киносредите от фестивалите на документално кино, от 2010 г. тя е кураторка на Международен фестивал на документалното кино в Букурещ. „Не ме докосвай“ е първият ѝ пълнометражен филм, работила е по него няколко години. В началото на фестивала председателят на журито Тим Тиквер, сам автор предимно на зрителски филми („Бягай, Лола“, „Парфюмът: историята на един убиец“, напоследък на сериала „Берлински Вавилон“) обяви, че се надява в конкурса да има „диви и неудобни филми“. Връчвайки Златната мечка накрая, пък каза, че журито е отличило филми, които „показват не само какво е киното днес, но какво ще бъде утре“.
„Не ме докосвай“ ли е киното на бъдещето? Германската критика бе истински смаяна. „Това е последният филм, за който предполагах, че ще спечели.“ – беше изречението, носещо се от уста на уста. Съвсем в началото на церемонията „Не ме докосвай“ взе и наградата за дебют, което можеше да се преглътне, но Златната мечка дойде като гръм от ясно небе. И за създателите също.
След прожекцията за пресата „Тагесцайтунг“ писа: „Половината от журналистите не издържаха на секс-сцените и излязоха от салона по-рано, които обаче останаха, дълго ръкопляскаха“. А след обявяването на наградата заглавието на „Велт“ гласеше: „За първи път печели не филм, а лабораторен опит“. Какво всъщност е „Не ме докосвай“? Беше наречен „хибридно кино“, „смес между документално и игрално“, „киноесе“, а самата Пинтилие го определи като „лабораторен опит“. Героинята Лаура е на 50 години и казва, че досега 90% от нея искат да се скрие, а 10% се противопоставят. И тя ще се опита оттук нататък да даде воля на тези десет процента. Лаура страда от невъзможността за физическо докосване, всеки допир ѝ причинява болка. Търси начин за разкрепостяване. Терапията ѝ включва срещи с различни хора, които нямат проблеми при изживяването на своята сексуалност, не се боят от излагането на телесността си пред очите на другите. „Уроци по освобождаване“ ѝ дават мъж с атрофия на мускулите, транссексуален … изобщо хора, за които общоприетото мнение е, че са проблемни. Оказва се, че дори при човека с увреждания на тялото сексуалността е също толкова емоционална и удовлетворяваща, както и при напълно здравите хора. Режисьорката ни го показва заедно с партньорката му, отдадени на удоволствието в клуб за садо-мазо наслади. Проблемът са не те, различните, а нашето „нормално“ възприемане на съществуването им.
Със своите 125 минути „Не ме докосвай“ е твърде дълъг и по някакъв начин представлява изпитание за зрителското търпение. За мен недомислено стои и това, че героите говорят на английски, който за повечето е чужд език. Интимността включва не само тялото, но и езика, а чуждият език рядко носи най-съкровеното. Разваленият английски е универсален напоследък, но не отваря вратите към душата, по-скоро ги затваря. Безсюжетността не е нещо ново за киното, но посланието вероятно нямаше да пострада, ако екранното действие бе споено в разказ. Безспорно постижение е операторската работа: дори и заредените с порнография сцени не изглеждат порнографски, в излагането на голотата няма комерсиалност нито за част от секундата. Повечето сцени са разположени в бяла среда, което носи нежност и мекота. Но като зрител бих се запитала с кого бих желала да гледам заедно този филм? С партньор, с родител, с пораснало дете? Не знам. Вероятно сама. „Не ме докосвай“ прелива от любов, но също както героинята и зрителят трябва да има куража да се поддаде на онези проценти в себе си, които са обратното на свенливостта, за да остане в залата до финалния епизод. Без да е предмет на филма, но все пак взимайки повод от него, питам: ако се лишим от своя свян, не отнемаме ли и прелестта на загадката, с която е обвита интимността? Едно нещо не може да се отрече на Адина Пинтилие и това е нейната радикалност и отстояването на правото на собствен глас. Или както писа „Шпигел“: „Щом зрителите напускат залата, тъй като филмът се приближава прекалено много до тях, значи Берлинале е на прав път“.
Специалната награда на журито бе връчена на полякинята Малгожата Шумовска за филма „Лице“. Преди три години Шумовска взе наградата за режисура с „Тяло“, показван и у нас. „Лице“ разказва историята на младежа Яцек, работник на строежа на най-голямата статуя на Христос в света, която трябва да надвиши тази в Рио де Жанейро. Но претърпява злополука. Животът му е спасен, обаче вече има ново лице. Макар че е честван като национален герой, Яцек се сблъсква с враждебността на хората, дори и на собственото си семейство. „Лице“ предлага остра сатира на съвременна Полша, като на мушката е лицемерието на Католическата църква. Наградата може да се разбира и като протегната ръка от страна на фестивала към творците в Полша, които все по-често се оплакват от опити за затваряне на устата. А и филмът много напомня на творбите от времето на соца, когато киното говореше на езопов език.
Най-цялостно майсторски за мен беше мексиканският „Музей“, който получи Сребърна мечка за сценария на Мануел Алкала и Алфонсо Руизплациос, вторият е и режисьор.
Сюжетът се опира на действителен случай: през 1985 г. от Националния музей в Мексико-сити са откраднати ценни предмети. Във филма крадците са вечните студенти Хуан и Уилсън. Оказва се обаче, че предметите от наследството на маите са непродаваеми, защото са единствени в света, което прави цената им практически равна на нула. В „Музей“ има напрежение, остроумен диалог, прекрасни актьори, разгръща се картина на Мексико, а конкретната случка води до вечното разсъждение за смисъла и безсмислието на човешкото съществуване, за активността, която стига до … нищо, за пропиляването на енергията или използването ѝ… за какво? Героите не знаят, но търсят отговорите.
Не може да не се отбележи, че тази година в конкурса бяха включени повече несполучили, отколкото успешни като художествена реализация филми. Да, събрани на едно място, те потвърждаваха реномето на Берлинале като политически фестивал и сякаш представяха каталог на световната мъка. Но повечето не бяха с онази киноподплънка, която да ги направи достойни за включване в състезанието на фестивал от категория А. Домакините бяха количествено доста добре представени – от 19 продукции 4 бяха техни. Останаха неотличени при председател на журито германец, което натъжи журналистите. Може би с право, тъй като имаше немски филми, които можеха и да си тръгнат с награда.
В официалната програма, но извън конкурса най-дълбок и многопластов се оказа документалният „Елдорадо“ на режисьора Маркус Имхоф. 77-годишният швейцарец има в биографията си Сребърна мечка от 1981 г. и номинация за Оскар с предишни филми. „Елдорадо“ проследява съдбата на мигрантите, които пристигат от Африка по море до италианския бряг. Посрещнати изключително любезно, хората биват изпращани в лагер, където стоят до 15 месеца, чакайки да им се удовлетворят молбите за статут на политически емигранти. Това почти никога не се случва. Африканците нямат право да останат легално повече в Европа, затова остават нелегално. Държавата е слаба, мафията – силна и ги поглъща като черноработници. Мъжете работят на доматените полета, жените проституират. Преработените на консерви домати се изпращат обратно в Африка, за да бъдат продадени на роднините на европейските роби. „Всеки път, когато ядем спагети, ние подпомагаме робството“ – каза на пресконференцията режисьорът. След Италия проучването му продължава в Швейцария. Служител в имиграционната служба казва, че не си спомня досега някой от Африка да е получил разрешение за пребиваване. Но въпреки отказа всички остават. Като най-нископлатени работници обгрижват възрастни или болни хора. Швейцария предлага помощ от 3000 франка на всеки, който доброволно реши да се върне. Имхоф показва един такъв доброволец, който се връща в Судан с намерението да си купи три крави и да започне нов живот. Изпълнява го. Тъкмо купува кравите и ЕС приема решение, с което европейски фирми могат да продават без мито млякото си в Африка. Човекът с кравите отново е сред най-бедните и няма изглед някога да се оттласне от социалното дъно. „Елдорадо“ се отличава от досегашните филми за миграционната вълна, които стигаха единствено до съжаление към прииждащите към Европа. Имхоф критикува т.нар. Дъблинско споразумение и търси корените на злото в „икономическото колониализиране“ на Африка от страна на европейските фирми. В същото време не твърди, че Старият континент трябва да се затвори в себе си. Повод за това му дава паралелно разказаната история от детството му: по време на Втората световна война родителите му приемат в Швейцария италианското дете-бежанец Джована. Но по силата на закон Джована трябва да бъде върната в Италия, където умира 14-годишна от недохранване. Личният елемент в „Елдорадо“ звучи сантиментално, но създава ново ниво на разказа: мигрантите от Африка не са просто безплатна трудова сила, те са хора, на които европейските политици са длъжници и затова трябва да се погрижат да не умират от глад в родните си страни.
В официалната програма във филмите извън конкурса бе включен и филмът на Милко Лазаров „Áга“[2], копродукция България, Германия, Франция, което доказва правилото, че зад всеки филм на Берлинале стои един продуцент от страните, които се движат на първа скорост. Безспорно голям успех за български режисьор да мине по червения килим и да се поклони пред публиката в пълната зала на Берлинале паласт. Филмът би се вписал и в конкурса, досега не чух разумно обяснение защо е извън.
Качествата на „Áга“ за мен до голяма степен се превръщат в негови недостатъци. Ще се опитам да обясня защо. „Áга“ е красив, много красив филм. В тази красота обаче основната грижа сякаш е била разположението на героя в кадъра, неговото естетически изчислено преминаване от ляво вдясно и обратно, отколкото разглеждането му като човешко същество. В първите 40 минути, освен че се любуваме на ослепителните пейзажи насред леда и снега някъде далеч на Север, виждаме и героите Нанук и Седна по време на техните всекидневни занимания, осигуряващи им препитание. Вероятно това е връзката с първообраза – героя Нанук от „Нанук от Севера“ на Роберт Флаерти. Ако обаче през 1922 г. документалното запечатване на бита на ескимосите е било революционно за тогавашния зрител, днес е пропиляване на екранно време, в което нищо не става. Тази част в „Áга“ наподобява повече мултимедийно представяне на занаяти в етнографски музей, информативната и емоционалната ѝ стойност за филма е твърде ниска. Диалогът е илюстративен, не е същностен за героите, функцията му не е да разработи характери, а да сведе до знанието на зрителите сведения кои са тези хора и къде се намират. Но и така научаваме много малко за тях: двамата са останали в юртата, където животът вече не е такъв, какъвто е бил по-рано, синът им понякога ги навестява, но не и дъщерята, тя работи в диамантената мина и е изгонена от бащата. Защо? Бащата казва, че най-важното е семейството да се държи цяло, но не иска да потърси дъщерята. Защо? Изобщо филмът поражда много защо-та, но тъй като отговорът най-често е „защото така“, най-добре ще е изобщо да се откажем от въпросите. Може би от тези подробности просто няма нужда, тъй като те биха спрели ясното сюжетно развитие. И така – Седна страда от някаква болест и няколко кадъра по-късно умира. Преди това обаче виждаме на тялото ѝ рана – рана със същата форма има и намереният в леда мъртъв заек. Хора и животни измират поради една и съща причина? Не се знае. Важна е формата на раната, а не защо я има.
След това филмът набира скорост, напрежението се усилва, зрителят съчувства на Нанук, усеща се въвлечен в драмата. Нанук тръгва да търси дъщеря си. Следва епизод с елен, убит от камион на пътя. Това е може би най-грозният момент във филма. И най-въздействащият. Има своето драматургично оправдание. И макар да не е новаторски (животни, закачени на кран, сме виждали много в киното), той има смисъл, носи болката на героя, пропит е с безнадеждност, казва много: природосъобразният етап от живота на Нанук си е отишъл, започва нещо ново, което поради своята неизвестност изглежда да е страшно. Малко след това Нанук вече е до диамантената мина, там, където работи дъщеря му. Ако приемем, че пейзажите в тундрата край юртата бяха красиви, защото това беше „прекрасният предишен свят“ или „доброто старо време“, или може би майката земя в цялата нейна естествена прелест, а кадрите с диамантената мина, символизиращи новото време на техниката, нечовешките действия, които унищожават природата и водят към гибел, би трябвало визуално между двете места на действие да има съществена разлика. Има я, но трудно бих могла да определя първото място като хубаво, а второто като лошо. Цветовете се променят: безкрайното бяло става набраздено сиво. Но диамантената мина сама по себе си е също красива, само че това е друг вид красота. Земята е набраздена от човешката ръка и това творение продължава да изглежда мощно, могъщо, внушително и поради всичко това също така прекрасно. Просто по-различен начин протичат линиите в тази „нова“ геометрия, вече няма хоризонтала, а конус. Бялото спокойствие е заменено с боботенето на машините, но човек полудява еднакво както от тишина, така и от много силен шум. Дали това ще е непоносимо за Нанук? Не се разбира. Той среща дъщеря си, простил ѝ е. И тя очевидно също. По лицето ѝ се спускат сълзи, които не знаем дали са от тъга, или от радост. Звучи мелодраматична музика в холивудски стил. Семейството е спасено, точно както е искал бащата. „Странна форма на съветска мелодраматичност“ пише в една от критиките. Далеч по-благосклонна е рецензентката на „Тагесшпигел“, впечатлена от операторската работа, тя тълкува филма, като „на Север човек не е властник, а детайл от пейзажа“. „На финала са смъртта, събуждането за нещо ново и музиката“ – казва тя и допълва, че това е мелодраматичното адажио от Петата симфония на Малер.
Струва ми се, че тоталното подчинение на красивия, живописен кадър и изборът на финалната музика превръщат „Áга“ от драма в мелодрама и това олекотява филма.
Предполагам, че и „Не ме докосвай“, и „Áга“ ще имат дълъг фестивален живот. Румънският филм ще продължи да провокира и да дразни, да цепи публика и критика, „Áга“ ще среща повече почитатели, отколкото отрицатели: кой не обича да гледа красиви картини?
От трите продукции с български елемент в тях моите предпочитания са за „Червено, твърде червено“ на Божина Панайотова[3]. Филмът е френска продукция, но с българска тема. Беше представен в документалната секция на програма „Панорама“ на фестивала. Първи пълнометражен филм на авторката, която 8-годишна напуска България с родителите си, след което учи кино във Франция. В сравнение с предните два филма в официалната програма този е направо технически мърляв. Заснет е с камерата на телефон и камерата на скайп. Но пък предлага изумителна искреност и неподправеност. И тук, както в „Не ме докосвай“ става дума за разголването на най-интимното, но докато във филма на Пинтилие съкровеното е тялото, Панайотова се опитва да измъкне в буквален смисъл душата на героите си. Нещата стават още по-сложни, когато се разбира, че всъщност това са душите на родителите ѝ. Дебютантката иска да разбере истината за времето на комунизма в България, време, за което е получавала твърде оскъдни сведения дори от родителите си. Пред очите ни тя издевателства над тях, кара ги да търсят досиетата си. Оказва се, че майка ѝ има такова на агент. Постепенно дъщерята разбира, че всъщност е от привилегировано семейство. В цялата тази история няма нищо оригинално и тя щеше да бъде дори банална, ако действащите лица не бяха майката и бащата, ако авторката сама не чоплеше раната на семейството, ако действието не се случваше пред очите ни „тук и сега“. Защо живелите в соца не искат да говорят за това време? От друга страна, всеки има право на своето собствено мълчание. Воайорството понякога става мъчително и за зрителя, но пречистващият ефект е налице. В крайна сметка всички си отдъхваме, когато на финала дъщерята казва, че един ден сигурно и тя не ще иска да говори за някои неща, т.е. няма безгрешни, нека не издаваме присъди, нека само да научим и разберем. В единствената рецензия, която открих в немската преса, точно този финал се определя като „беззъб“, рецензентката е искала жестокост до последно. Предполагам, че за немските журналисти това е тема от миналите десетилетия. „Червено, твърде червено“ обаче е важен за българската публика, защото у нас осмислянето на соц-миналото изобщо не е започвало и непрекъснато се правят опити това да не се случи. Божина Панайотова посочва правилния път – обръщане към себе си, към собственото си семейство. Поглеждайки назад, ние виждаме у роднините героизма и никога падението. Подходът на Панайотова е различен. И куражът. Разбира се, тя го прави с чувство за хумор и много елегантно. Филмът ѝ, въпреки високата доза емоция, е монтиран с мяра, спира там, където усеща, че ще премине отвъд границата на търпимото. Някой би могъл да я обвини, че е готова да жертва семейството си заради успеха, че предишното подчинение пред режима днес съществува като подчинение пред комерсията. Не бих подкрепила такова обвинение, защото в края на краищата майка ѝ и баща ѝ приемат да станат „герои“ на този филм и дори присъстваха на премиерата в Берлин. За което също се иска смелост. Не смея да пророкувам дали „Червено, твърде червено“ ще шества победоносно по други фестивали, но много бих искала да подейства като очистително хапче в българската действителност.
Тазгодишното Берлинале беше доста по-различно от изданията в последните десет години. Във всички случаи в следващите десет ще се споменава като куриоз заради отличения със Златна мечка филм. Различно е и за нас – българското участие става все по-забележимо и все по-голямо.
[1] Адина Пинтилие бе член на международното жури за документално кино на София филм фест през 2009 г. Новият ѝфилм „Не ме докосвай“ ще бъде показан през март, той е в програмата на Балканския конкурс на 22-ия София Филм Фест. Б.р.
[2] Филмът на Милко Лазаров открива София Филм Фест на 7 март 2018 г.
[3] Филмът е в конкурса за документално кино на София Филм Фест 2018.
