„Седем вечери“, Хорхе Луис Борхес, превод от испански Калин Коев, издателство „Колибри“, 2025 г.

Оказва се, че винаги съм разбирал „Ад“ погрешно – като отмъстителна поема, насочена срещу враговете на Данте. Все пак сред съвременниците си, които той поставя в пъкъла, са: Филипо Ардженти – флорентински политик и враг на поета, корумпираният и тираничен папа Бонифаций VIII (все още жив по времето на написването на поемата), еретикът Фарината – виден гибелин, макар да изпитва уважение към него, все пак го поставя в Седмия кръг на ада. За Ницше Данте е „хиена, която пише поезия между гробовете“, и мнозина от нас са усещали същия отмъстителен дух в произведението. На това Борхес отвръща лаконично: „Хиена, която пише поезия, е противоречие“. Борхес е прав, разбира се, Данте не изпитва наслада от болката на другите и този кратък текст от сборника „Седем вечери“ е достатъчен да ви убеди да прочетете поемата с нови очи.

В тази първа беседа Борхес отхвърля повърхностния прочит и предпочита да говори за красотата на поемата, за четирите начина, по които може да се прочете – буквално и алегорично, като алегорията функционира на три нива, на които разпознаваме Данте като символ на човека, Беатриче на вярата, а Вергилий на разума. Но отвъд това, Борхес не забравя основното, спомня си с любов първия път, когато зачита поемата, удоволствието, което му носи по време на дългите пътувания с трамвай, както и усърдието, с което сравнява текста между италиански (макар да не го разбира) и английски.

Препоръката му е да се оставим разказът да ни носи като вълшебно килимче. Поне на първо четене великите произведения би трябвало да ни доставят наслада – една очевидна истина, която често взимаме за даденост, но която се е изгубила от учебната програма (а и не само от там). Малцина асоциират дебелите томове, писани преди столетия, с добре прекарано време, но неудобната истина е, че ако отсъстват такива спомени за топли следобеди на безвремие, в които слънцето огрява книгата в трамвая и сърцето се вълнува, сърцето на литературата спира. Затова неговият съвет към младите ученици е:

Защо не учите направо текстовете? Ако тези текстове ви харесват, добре; ако не ви харесват, оставете ги, защото идеята за задължителното четене е абсурдна идея: то е същото като да се говори за задължително щастие. Мисля, че поезията е нещо, което се чувства, и ако не чувствате поезията, ако нямате усещането за красота, ако един разказ не ви води до желанието да научите какво ще се случи след това, авторът не е писал за вас. Оставете го настрани, литературата е достатъчно богата, за да ви предложи някой автор, достоен за вашето внимание, или недостоен днес за вашето внимание, но който ще прочетете утре.

С този топъл текст започват седемте лекции, които Борхес изнася през 1977 г. в театър „Колизей“ в Буенос Айрес, след което настроението се променя, светлината се приглушава и темата преминава към сенките. Във втората си беседа аржентинецът обръща внимание на кошмарите (от английски nightmare се превежда буквално като „кобилата на нощта“). Понеже често сме заобиколени от една конфекция на кошмара – хорър филми и бестселъри, ужаси по поръчка, винаги изтъкани от умерен, пресметнат ужас, който може да стресне, да погъделичка любопитството, но никога да смути дълбоко, Борхес ни връща към един съвсем различен страх, роден от подсъзнанието. Той си спомня за първия път, когато е видял гравюра на критския лабиринт в една книга. Стените на този дом на минотавъра, построен от Дедал, се извисявали над дърветата, а в тях зеели дълбоки пукнатини, от които мракът засмуквал светлината. Забележително е, че образът, с който свързваме Борхес (освен с вавилонската библиотека), най-често е на лабиринт, а ето че той идва от повтарящ се кошмар. Огледалата и маските са други два символа, които населявали сънищата му – все сюрреалистични образи, които усукват реалността. Борхес спекулира, че адът вероятно е състоянието на кошмар, разтеглено във вечността. Нима има по-страховита възможност?

Сякаш за да ни разведри след това Борхес ни повежда към Ориента и разисква вечността в лекцията си за „Хиляда и една нощ“, в която прозорливо ни напомня, че ако книгата се казваше „Деветстотин деветдесет и девет нощи“, щяхме да подозираме, че е незавършена, а ако беше „Хиляда нощи“, щеше да звучи ограничено, херметически затворено. Както гласи английският израз: forever and a day, добавянето на единица след края намеква, че можем да продължаваме завинаги. Безкраят се обсъжда и в беседата за будизма, която е може би най-разпокъсана от всички. В нея Борхес сякаш нахвърля притчи и факти, които не е обвързал майсторски като предишните лекции, но тъй като е почтен разказвач, в края си признава, че това са просто бележки и хаотични мисли.

Както може да се очаква от читателите му, Борхес пише за Колридж, за Томас де Куинси, за Карлайл, за поезията, за кабала, за връзката ѝ с гностицизма, за озадачаващата мистерия на свещените книги, която ние на Запад не разбираме. Никой от нас не вярва, че думите на Шекспир или Сервантес са свети, че са част от божественото тяло или дори, че са съвършени, но за евреите не е така. Нумерологията, взирането и тълкуването на религиозно-мистичната традиция на кабала са до такава степен абсурдни, че изглеждат като лудост. И все пак… любовта към думите неизбежно омагьосва Борхес (дори да не вярва в магическата окраска).

Последният текст е за слепотата и е чудесен завършек на тези беседи, тъй като е дълбоко личен. Борхес се спира на двама от великите слепи поети – Омир и Милтън, след което говори от дълбочината на личния си опит. За слепотата като дар, като възможност да изследваш себе си. Това е великолепен завършек на сборника, още повече, когато научаваме от епилога на Рой Бартоломео, че Борхес в последния момент е сменил темата на беседата, за да се върне към личното. Всъщност епилогът е от редките случаи, които не губят времето на читателя, а разкриват повече от процеса на работа. Като например смущението на Борхес да говори на голяма сцена, неговия отказ да обсъжда разпространението на тези лекции, но и същевременно за редакторската работа години по-късно, за интелектуалната му почтеност всяка дума да бъде на мястото си, както и за последните му думи по случай книгата: „Не е зле; струва ми се, че относно теми, които толкова ме бяха обсебили, тази книга е моето завещание“.

И действително „Седем вечери“ е великолепен сборник, уловил духа на един превъзходен есеист, разказвач и поет, на един титан на световната литература. Из страниците ще разпознаете много от темите, които вече сте срещали в произведенията на Борхес, но тук те са предадени по-леко, сякаш аржентинецът е седнал наблизо, опрял се на бастуна си, подобно на онази известна снимка, и разказва като на приятел, изваждайки от тъмнината на слепотата си най-съкровеното. А думите му отекват във вечността, прогонвайки кобилата на нощта със светлината на Средиземноморието, Ренесанса, Просвещението и Романтизма, със светлината на онова, което неуверено наричаме цивилизация.