Яркото слънце неволно те кара да зажумиш, с което картината пред очите се размива без отчетливи граници. Под остър ъгъл виждаш някакви линии, те изведнъж се събират във фигури, даже и червената слива, кацнала в зеленото ъгълче в градинката на „Свети Седмочисленици“, изсветлява или пък се насища в цвят в зависимост от това колко бързо присвиваш или отпускаш очи. Светлината се плъзва по стените на отсрещното училище, сякаш оголва думи, писани от нечии ръце. Окото обаче ги различава, тъй като притежава в себе си тайнописа на сянката.
Изведнъж някакво тревожно усещане нахлува в душата ми. Откъде идва то? Присядам на една по-сенчеста пейка, опитвайки се да се ориентирам в един спомен от детството. Да, би трябвало да е точно тук, на изхода към улиците „Граф Игнатиев“ и „Шести септември“. Някога тук имаше павилион за вестници в белезникав цвят, очукан от времето. На плота бяха наредени вестници, понякога се вееше вързан балон, продаваха захарни петлета или бонбонки „виолетки“, асортиментът в соца не бе никак голям. Ала защо този павилион изниква в съзнанието ми като тревожен спомен? Защото веднъж баба строго ме дръпна за ръката, категорично отказвайки да ми купи оттук каквото и да било, въпреки мрънканиците ми.
Обяснението дойде доста по-късно. „Лошо място“ (както онова с „къщите близнаци“ на „Оборище“ и канала, за което вече съм разказвал). Едва впоследствие разбрах причината. Когато поотраснах, научих, че тук са били „бесилките“. Не знаех тази дума и тя тутакси се асоциира в съзнанието ми с „висилка“, което, замислим ли се, не е далеч от истината. Само че в единия случай висиш доброволно, а в другия палач ти надява въжето. Но да не прекаляваме с черния хумор. Още повече че и днес наоколо бродят сили, които рисуват еврейски звезди по витрините на магазините или плашат с бесилки.
Опитвам се да опиша усещането си, когато за първи път осъзнах, че се намирам на място, където са екзекутирали хора. При това – в сърцето на София. Стряскаща мисъл, от която те побиват тръпки. Докато размишлявам, вперил поглед в малкото зелено островче, към дървото с тъмночервени листа се запътва някакво куче. Подушва тревата, но не скоква отгоре. Животните също имат инстинкти.
Оглеждам внимателно обстановката. На няколкото оцелели снимки от края на XIX в. „Черната джамия“ (днешната църква „Свети Седмочисленици“) е плътно оградена, че и пресечена със стени, превръщащи днешната градинка в правоъгълник с паянтови постройки. След Освобождението мястото е използвано за складове, сетне за казарма, по-точно за военен затвор. В килиите под днешната църква са държани най-опасните противници на режима и на „височайшата особа“. По времето на Стамболов долу затварят и Петко Каравелов, бият го с торби с пясък, гаврят се с него. Затова и гробът му се намира зад църквата – почит към големия държавник, но и знак на покаяние за стореното с него. Не бива да го забравяме. Показателно е за политическите ни нрави и за отношението към „противника“.
По онова време тръгват и песни за това място. Като дете съм чувал поне две. Едната бе сантиментален градски шлагер:
А там край Черната джамия
проблясва щик на часовой…
Другата бе по-страховита, също част от детските ми кошмари. В нея се пееше дословно: „Ангели, вангели, шунгери, шу, човекът, що хора ядеше…“ Не мога с точност да се закълна за текста, който напяваше с особено удоволствие мой възрастен чичо, но за „човека, що хора ядеше“ съм сигурен.
Дали човекът е бил Стамболов? Или пък някой от противниците му? Който и да е бил той, сигурно е едно – тук, между туфата с жълти цветя и червената слива, са бесени хора.
Преградните стени към „Граф Игнатиев“ изобщо не са скривали това отвратително зрелище. Напротив, по-скоро са играели ролята на декори, фокусиращи вниманието на публиката върху страшната гледка. Пресичам от другата страна на „Графа“, оглеждам още веднъж мястото, и съвсем ясно си представям как са стърчали бесилките. Истински ужас… Нали и това е била целта им – да всяват страх. Поне едно цяло десетилетие. Някъде до 1900 г., когато е било взето решение (пак при правителство на Петко Каравелов) всичко тук да бъде коренно променено и на мястото на „Коджа дервиш Мехмед паша джамия“ (творение на прочутия архитект Синан от XVI в.) да се издигне православен храм, посветен на Светите братя и техните ученици. Място, прославящо словото. И изгонващо оттук смъртта. Защото този район по „Графа“ не се е ползвал с кой знае колко добра слава. Кирил Христов споделя в „Затрупана София“, че докато бил ученик, тук е било само калище, разорани турски гробища, спомен за оставеното от османлиите на Балканите.
Но да не се отклоняваме. Седнал в градинката на „Св. Седмочисленици“, си мисля за най-прочутата екзекуция, извършена тук. Тази през 1892 г. на предполагаемите (впоследствие оказали се мними) убийци на финансовия министър Христо Белчев. Убийците искали да прострелят Стамболов, но вместо него ликвидират финансовия му министър, блага душа, съпруг на поетесата Мара Белчева.
История, разиграла се в права линия по „Графа“ – само че в близост до площад „Славейков“. На 15 март 1891 г. Стамболов и Белчев замръкват в приказки, разхождайки се из Градската градина, на връщане от Министерския съвет. Не знаят, че животът им виси на косъм. Поне две групи, финансирани от Големия брат, жадуват разправа с тях. Едната е от „идейни русофили“, начело с поета и фантазьор Светослав Миларов, за която ще стане дума по-късно. Другата е от македонци практици, извършители на „мокри поръчки“ (братята Наум и Денчо Тюфекчиеви, Михаил Ставрев (Халю) и Никола Ножаров от Видин. Именно те във въпросната вечер дебнат в засада там, където днес се издига гранд-хотел „София“.
Стамболов и Белчев излизат от Градската градина, когато върху тях се нахвърлят заговорниците. Стамболов този път има късмет и успява да избие револвера от ръката на Халю, който гръмва, но уцелва Никола Тюфекчиев. Последният също стреля, но пропуска „диктатора“, ранявайки леко Халю. Стамболов, за да ги заблуди, театрално се свлича на земята. Убийците не са сигурни кого са ликвидирали в мрака и преследват втората жертва, която хуква назад, към входа на Градската градина. Тъкмо там прострелват смъртоносно Христо Белчев (двамата със Стамболов са приблизително еднакви на ръст).
За миг изоставен от нападателите си, Стамболов се втурва към месарницата на ъгъла на „Граф Итнатиев“ и „Славейков“, където закратко се укрива. Изчаква малко и после по „Раковски“ стига до подучастъка край своя дом, част от Четвърти полицейски участък. Вдига стражари и ги отвежда на местопрестъплението, където лежи само бездиханното тяло на Белчев. При претърсването на местопроизшествието откриват два револвера. Върху седефената дръжка на единия има инициал Т, което насочва към харамиите Тюфекчиеви. Подлагат малкия брат Денчо на жестоки изтезания, но той нищо не признава и умира в тъмницата.
Стамболов не е на себе си. Смята, че козните на атентата водят по-дълбоко, към истинските му врагове. И, общо взето, е прав. Пуска своите „очи и уши“, за да изкопчат отнякъде информация. Така информаторите попадат на човек, който предлага да им продаде доказателство. Той е известен русофил, съгласил се да крие дневника на своя приятел Светослав Миларов, съдържащ изобличаващи разкрития. Бил се заклел след смъртта му да го предаде на неговата майка. Вместо това го продава на Стамболов за огромната сума от 4000 лв.
За властта цената си струва. Дневникът е категорично доказателство, ако не за конкретния комплот, то за деянията на русофилите. Вярно, че писаното е литературна инвенция, че самият Миларов е бил фантазьор и леко чалнат човек, но пък вътре са описани проруските кроежи на идейна група на иждивението на „онази страна“.
Авторът на дневника сам по себе си е литературен персонаж. Той е родом от Габрово, където вижда бял свят през 1849 г. Баща му Никола е прочут търговец на сапун, затуй и фамилията им става Сапунови. Светослав не я харесва, твърде приземена му се вижда тя, чувства се като „сапунен мехур“, затуй я преиначава по руски – стават Миларови (от мыло). Цялата фамилия участва в църковните борби. Никола Сапунов е ученик на Неофит Бозвели, сетне става униат и загива в цариградската тъмница. Твърди се, че майката Стамата била с гръцки корени, но факт е, че става учителка по български в Карнобат.
Младият Светослав е буден момък. Учи в Загреб, сетне във френския лицей в Цариград. Отрано пише в пресата, съчинява стихове и понася немалко удари в онова размирно време. Оценките за него силно се разминават. Любен Каравелов го смята за турски шпионин и провокатор, отглас от което откриваме и в „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов. Други като Стоян Заимов допускат, че той, поради наивността си, се предоверява на хора като Христо Арнаудов и оттам тръгват проблемите му.
Истината е, че е най-близък до хората около граф Н. П. Игнатиев (като Драган Цанков). Той винаги е възпламенен от Русия и дълги години работи над своя „история на българите“, славянофилска до крайност, която вижда бял свят през 1885 г.
Константин Иречек, срещнал го малко след Освобождението, го описва по следния начин: „Поетът Светослав Миларов, човек с малък ръст, правеше впечатление със своите сантиментални декламации. Той не беше винаги с ума си, особено откакто падна от кон в търновските скали. Веднъж седеше на канапето и излагаше своето недоволство от българската политика горе-долу тъй: „Не съм спокоен. Имам за туй причини. Аз съм потомък на онези, които някога са царували в нашето отечество. Водя рода си от старите български царе. Не мога да го докажа, но аз го чувствам”. При това държеше ръката си както всякога театрално на сърцето си“.
Вазов, с когото са заедно в емиграция в Одеса, споделя следното в едно писмо до Константин Величков от 1888 г.: „Ти лесно ще си обясниш моя сибаритски живот, като ти кажа, че се намирам на произвола на две вълни: Миларова и Нейчова, който гостува в Одеса. Едната ме изкарва във веселите сфери на одеския high life, а другата ме вмъква в подземните кръчми и трущоби на Одеса, дето виното е пак добро и евтино. Той е в отчаяние, че не намира тук панагюрски гивеч. Впрочем Миларова ще ти наклопам: той е хванал да се опуйчва малко и fait le sérieux (си придава сериозен вид – б.а.). За да бъда обаче справедлив, трябва да ти кажа, че той бе занят със съставянето (по поръчка на душеприказчика на Априлова) биографията на тоя последния, което и свърши. Сега се е завзел с друго литературно предприятие, което сочи да бъде грандиозно: ще напише роман в роде на Жил-Блаза, в който ще разкаже прикрито безчислените приключения на своето многострадално съществуване“.
По въпроса за пиянството му, всички са категорични, че Миларов е отчаян любител на чашката, тогава му идват най-много идеи. В студията си за него, публикувана през 1966 г., Иван Богданов твърди, че именно той е автор на прочутия кръчмарски хит „Зелен листец“.
Сещате ли се? Хитът има и съвсем ранна версия, записана в Сборника за народни умотворения
Зелен листец, буково дърво;
идем дома, пием вино;
пием ока, пием до две,
пием до две, стане ми добре…
Докато академик Иван Радев е убеден, че не друг, а Стефан Стамболов, смъртният враг на Миларов, е авторът тази песен. Както и да е, песента е прочута, пеят я даже пройдохите в „Бай Ганьо“. Пее я и героят на тази софийска история, също пройдоха, нелишен обаче от разностранен и разпилян литературен талант.
Доказателство за което е и прочутият Дневник, който сега прелиствам в градинката на „Св. Седмочисленици“, опитвайки се да конструирам траекторията на тази човешка съдба. Документ, залегнал в основата на шумен политически процес, който окачва на въжето не само неговия автор, но и другите му трима сподвижници – Тома Георгиев, К. Попов и А. Карагюлев.
Дневникът е публикуван изцяло в книгата „Делото по заговора за убиването на Негово царско височество княза и министър-председателя Стамболова и убийството на м-ра Белчева” (1892), събрана от Г. Цукев. А по-късно д-р Кръстев го издава като „литературен текст“ в сп. „Мисъл“ през 1897 г. Дори пише студия за него, четейки през този текст Миларовия живот – тази „върволица от душевни терзания, разбити идеали, осуетени стремления, благородни увлечения и още по-благородни заблуждения“. Определя го като жертва на „безпределна любов към България“, като „една дивна смес от идеализма на Шели с буйната фантастика и стремителност на един Джордано Бруно, Светослав Миларов едва ли някога е поглеждал в лицето на действителността“.
Ала все пак да не забравяме, че това е дневник за едно замисляно и подготвяно убийство. В него Миларов описва себе си като Лапчо (дали не от лапни муха?), който никога не е в състояние да отговори на аргументите на рационалния си „аз“ – Ум и разум.
Още в първите си бележки – 21 януари 1889 г., авторът е повече от категоричен:
Аз открай си имам слабост и самомнение на заговорщик, съзаклятник. Спокойна и честна и същевременно спокойна борба у нас е невъзможна. Нито беше възможно стоянието над партиите, още по-малко – отвъд партиите, на един явен бълг. деятел. Посред обикновените във всяка, особено млада нация, лични и партийни борби, у нас имаме съзаклятие против самата България като славянска и православна, като свързана с Русия по кръв и вяра, по освобождение просветително, църковно, завещано от Сан-Стефанския трактат бъдеще.
Тук, в тези редове е целият Миларов: човек, взрян в Русия и поставящ Русия над всичко. Когато, разбира се, не мисли за жени и не протяга ръка към чашката. Сам той го признава:
Имам съществен недостатък, че когато сръбна повече от обикновеното, лесно се въодушевлявам, но също тъй и кипвам, та се изкарвам повече, отколкото трябва, понякога даже с опасност за делото или за мене лично.
И още: не съм женкар, не тичам и не ламтя по жени – та и в живота въобще не съм бил награждаван толкоз по тая част: напротив, едва ли не само съм имал случай да живея с жена по един два или три месеца… Но обич към жена не чувствам към никоя: похот даже към недотам пригодните – да, признак, че съм постоянно гладен.
Въобще не съм взискателен за обстановка, ядене и пиене. Сам за себе си малко харча. Но в компания обичам да се разполагам, да гощавам и черпя. По обичам да платя аз, отколкото други. Нито към дрехи съм особено грижлив, къде ли за лукс и излишества! В това отношение съм даже непростително немарлив, толкоз повече, че обичам да си калям дрехите.
Ето го образът на нашия герой, „персонаж под влияние“, както биха казали днес. Лесно манипулируем и лесно насочван към желаната цел. Идеалният „сламен човек“. Екзалтиран, бързо пламващ, самотен и несретен. Умело насочван от чужда ръка и чужда сила с оглед на нейните интереси. Нещо като план Б, който лесно прераства в план А.
В същото време Миларов продължава да излива душата си в дневника. И признава ли признава даже онова, що още не е сторил:
Лани през лятото се увлякох да мисля и предприех направата на бомби, които да се пренесат в България и да убият Кобурга и сие, разбира се, не аз, а други. Графът (граф Н. П. Игнатиев – б.а.), разбира се, неясно одобряваше тази мисъл, а и Цанков по-сетне също. През лятото се забатачи работата по причина, че нямаше пари. Кривцов, като заминаваше за Румъния (в началото на септ.) ми напомни да напиша на графа и да възобновя делото. Аз направих това в края на същия месец от Букурещ. Одобрението и отпущането на средствата се проточи в последно време. Междувременно аз пратих съзаклятника ми К. Попов в Севастопол, а после и във Вилно да покани художниците на бомбите да почнат направата, но напразно; и двамата са на друга работа и се отказаха. Между тем дойде Стамболовата амнистия: аз се увлякох да мисля и да се върна, за да ръководя делото на бомбите.
„Художници на бомбите“ – какъв слог само, все едно че четеш дневника на нихилиста Нечаев. Ала това е положението: руски блянове, крънкане на пари, от които за групата на Миларов падат трохи, да не кажа копейки, набъркване в неща, в които този смахнат фантазьор може би изобщо не би могъл да участва.
На цели страници в дневника той колебливо се пита: би ли могъл да убие? Даже омразния му Кобург?
Пита се сега: ти господине Лапчо в състояние ли си, готов ли си с гореизброените преимущества и недостатъци да устоиш на думата си? В състояние ли си, тоест человек ли си да теглиш нож в тумбака на Кобурга и сетне тозчас да го забодеш в собствените си гърди? Можеш ли да извършиш всичко това хладнокръвно, съвсем съзнателно и безусловно ръката ти няма ли да се разтрепери? Можеш ли да се откажеш от тоз живот, от майка си и от всички други прелести и приятности в света?
Миларов няма отговор на тези кобни въпроси. Те го преследват и ще го преследват комай до самия край, когато заради тези му писания той и тримата му съмишленици висват на бесилото.
Прави впечатление как все се теши с думите на Захарий Стоянов, че бил „гений, който се е манкирал“. Но сам си признава, че му недостигат „фанатизъм и кръвожадност“. В същото време страда, че се е „обвързал пред Цанкова и пред Русия, както и пред другите си другари, че никакви „обстановки“ няма да попречат, да си извърши делото“. Да очисти образа си пред обществото и пред Русия.
Все тази Русия… А оттам го иронизират. Получава иронично писмо, в което се казва: „Послите перцу в известное места Мыларова, авось в ХХ веке решится исполнить“. Един вид – „вкарайте му пипер, дето трябва, дано сколяса да извърши убийството през ХХ в.“ Накрая вербувалият го Кривцов му обяснява, че пари (много) няма: всичко до 2000 рубли. За времето сумата изглежда голяма, ала е нищо за убийството на един владетел или на самовластния Стамболов.
В това време Миларов тъжно пише до себе си: „да знаеш Лапчо, че ще се гине…“
Чака пари, а те все не идват. Пък и не знае къде да убие Кобурга:
В двореца? Невъзможно.
В неделен ден ходи на черква. Там ли?…
Ходи на разходка – Горубляне, Княжево.
Или някъде случайно…
И пак до себе си:
Ти, Лапчо, не си лош по натура, но и добър човек може да убива; убиването не изисква безусловно лоша подлога или пък крайно развращение. Убийствата стават или за грабеж, или за отмъщение, или за идея.
Струва ми се, че Достоевски би могъл да впише този дневник в „Бесове“.
И за какво всичко това?
Русите ще благодарят, честолюбието им към Европа приятно ще се погъделичка… А особено с това ще се даде възможност на България да прояви естествените си чувства към своята вяра, право, царя и Русия. Ще спечели време за заглаждане отношенията с Русия и с избирането ни на сгоден княз да гледаме да спасим Македония.
Пак тази Македония, с която се оправдава всяка мерзост. През това време Миларов не спира да фантазира. Измисля цяла система от конспиративни знаци. С тяхна помощ посветените в комплота, срещнали го по софийските улици, могат да узнаят плана за действие:
Знак за срещане: пълно потриване на ръцете, както кога се мият.
Градината: крепко почесване на бюста.
Гостилницата: дъвкане с уста, като че има нещо сладко там.
Револвер: изправяне като във възел петте пръста и опирането им до устата.
Кама: един пръст до челото.
Чалването е пълно. Междувременно научаваме, че получил 1000 рубли. Сума, недостатъчна, едва половината на обещаното за убийството. Пращат му още 1000 рубли. После още… Когато трябва, Русия не жали пари, за нея това са дребни копейки.
Най-странното е как съдбата задейства плана в бюфета на пловдивската гара. И то нахалост.
В обвинителния акт по делото четем:
На 8 юлий 1890 г. през нощта (10 ½ часа) Господарят минавал през пловдивската станция. Миларов и К. Попов отишли на станцията с предварително скроен план, когато Н. Ц. Височество влезе вътре в салона, да стрелят и го убият. Додето се чакало пристигането на екстрения трен, който носел Господаря, към нужника на станцията се чул револверен гърмеж, по който пловдивският градски агент Никола Бояджиев и полицейският стражар Константин Димитров се завтекли и като сварили там Миларов, задържали го. Обвиняемият първо отказал да е гърмял, но скоро признал, че револверът му сам се е изтървал в джоба.
Най-странното е, че самото разследване установява, че превъзбуденият (и уплашен) Миларов е възпроизвел изстрела в нужника, за да „направи невъзможен атентата“. Искал е да бъде заловен, да се избави от К. Попов, да попречи на „цареубийството“. И още по-странното е, че след този инцидент властите ги пускат, приемайки, че всичко случило се е само „случайност“.
Докато Дневникът не изплува на бял свят. Тогава нестореното бива осъдено като сторено.
На процеса Миларов се брани отчаяно. Ала бива осъден, както отбелязва Константин Иречек, „въз основа на своя дневник, пълен с побъркани субективни излияния“.
На 15 юли 1892 г. под ударите на барабана той и тримата му съмишленици са отведени пред бесилката. На описаното от мен място край днешната улица „Граф Игнатиев“, тогава „Самоковска“.
За какво ли си е мислил в сетния час Миларов? За пропиления нахалост живот? За неизпълненото и обещаното пред Русия и Графа? Или за майка си, която като всяка майка, ще изплаче очите си за своя син?
Със сигурност нито Русия, нито Графа са били особено загрижени за Миларов и другите като него.
В книгата на Блага Димитрова и Йордан Василев „Младостта на Багряна и нейните спътници“ (1975 г.) има спомен как младата Елисавета Белчева, тогава първа ученичка, била избрана да прочете приветствено слово при посещението на граф Игнатиев в София през 1904 г. Тогава той е вече в оставка, изпаднал в немилост, останала му е само почитта на „Малка България“. Графът идва с файтон по улицата, днес носеща неговото име, спира за малко, така и не изслушва словото, след което с надменно кимване с глава отива на аудиенция в двореца. При онзи, чиято смърт е замислял навремето. Това е „голямата дипломация“.
Дали, минавайки покрай лобното място на Светослав Миларов, въобще се е сетил за него?
Едва ли. В Русия не е прието да се броят пешките в „голямата игра“.
