0
1171

Бесове

Всё в будущем столетии.

Из записките на Достоевски[1]

Спря ме веднъж в кампуса един студент и ми каза, че преди година слушал моя курс за Достоевски и че прóчитът на „Бесове“ променил живота му, „защото Достоевски сякаш описвал днешна Америка“. В резултат на това студентът изоставил заниманията си по биология и започнал да изучава обществени науки. Няколко дни по-късно отново го срещнах в кампуса – раздаваше листовки на Американската компартия.

По какъв начин „Бесове“, романът, с който Достоевски отчаяно се опитва да предпази Русия от революцията, би могъл да убеди някого в благодеянията на същата тази революция? Тревогата за съдбата на Русия, от която според писателя зависят съдбите на целия свят, е истинският и най-силен стимул в неговата писателска дейност. Според него Западна Европа е обречена на комунизъм, произтичащ логически от атеистичните послания, които на свой ред произлизат логически от посланията на науката, възникнала в орбитата на западното християнство. Тези идеи заразяват руската интелигенция и не от нея очаква Достоевски спасението на Русия, а от верните на православието селски маси. Но какво би казал той днес, ако му бе дадено да види със собствените си очи изпълнението на най-мрачните си опасения и тяхното осъществяване, така да се каже, наопаки, в резултат на което месианската вяра на писателя днес може да ни удиви само с мощта на своята илюзорност?

Струва ми се, че бих могъл да възстановя хода на мислите на този студент. Ако „Бесове“ описва толкова вярно дейността на революционните групи в Америка, макар действието на романа да се развива сто години по-рано в Русия, ако предупреждението на Достоевски е пророческо, доколкото послужилата му като образец група на Нечаев предвещава със самото си съществуване друга, къде по-сериозна революционна организация, това означава, че и в Америка ходът на събитията ще е същият. Тоест привърженикът на левите възгледи трябва да оценява като глупава дейността на анархистките леви групи, имайки предвид шутовството на Пьотър Верховенски, което означава, че трябва да се заложи на онези, които имат бъдеще, на едно движение с централизирана и йерархична структура, опиращо се на марксизма (от който, обзалагам се, въпросният студент и понятие си няма, понеже е общоизвестна детинската наивност на американците, стане ли дума за каквато и да е философия на историята).

Иначе казано, докато чете „Бесове“, студентът получава откровение, че историята на нашата планета представлява едно цяло, което се развива „по правила“ и в съответствие с определени „закони“, и значи събитията в провинциалния руски град преди сто години не бива да се разглеждат като нещо екзотично, което може да се случи само сред славяните заради необяснимо заплетената им психика. Напротив, революционните прояви по цялото земно кълбо стават приблизително по един и същ начин, но в това отношение руската интелигенция изпреварва останалото човечество. Тъй че студентът е почувствал, както се изразявам аз, „Хегелово ухапване“, което е напълно възможно и днес дори ако не четеш никакви философи.

Спецификата на разсъжденията за законите на развитието се състои в това, че разумът се държи като заек, попаднал пред фаровете на автомобил – той може да бяга само напред, иначе казано, ако не са автомобилните фарове, шосето остава малка част от пространството на полята и горите, а с тях заекът вижда само шосето, но не и околните поля и гори. Но това не означава, че да попаднеш на равно шосе е същото, като да приемеш тоталитарните поверия. Мнозина от противниците на тоталитарната организация на обществото, особено ако са възпитани в източната система, разсъждават по подобен начин, само че наопаки: американският сорт „бесове“, макар да действат в контекста на съвсем различно обществено устройство в сравнение с това на руското общество през миналия век, им изглеждат като зловещо предизвестие на онова, което се е случило в Русия – литературата, изкуството, нравите на целия Запад като че повтарят декадентството, характерно за последните десетилетия на царска Русия и т.н. Впрочем всеки може да провери върху себе си силата на подобни обобщения, които едва след по-продължителни размишления ще намерят своя подозрително логичен и тъкмо затова във висша степен алогичен характер.

Така наречените закони на развитието са твърде сложен и тайнствен въпрос, та да се занимаваме с него дълго, без да се вманиачим. А ако някой отбягва определени теми поради здравословни причини, толкова по-добре за него. Затова навярно, макар да имах възможност да стана професор по обществени науки, нещо, за което ми даваше право моята диплома, аз предпочетох да остана професор по литература. И все пак някога, преди 25 години, написах книгата „Поробеният разум“, в която се постарах да представя някои случаи на „Хегелово ухапване“, по същество еднакви със случая на моя американски студент.

Заради тази книга понесох твърде много упреци и то от моите полски читатели. Някои ме хулеха заядливо, използвайки и достойни, и недостойни средства, убедени, че унищожаването на опасен тип като мен е тяхно върховно призвание, може би дори призвание на целия им живот. Според тях самата книга доказвала, че е писана от комунист, а в устата на автора слагаха какви ли не oratio obliqua[2]. Други не отидоха тъй далеч, те смятаха, че всички мои заключения относно причините, поради които интелектуалците на ХХ век се увличат по марксизма, са чиста фантазия, че отговорност за това в Полша носят не някакви си там философи, а единствено и само обичайният страх и че аз лъжа, за да оправдая себе си и своите колеги.

Минаха доста години и може би в Полша, където изчезна магията на „историческата необходимост“, е вече трудно да се възпроизведат описаните в книгата обреди, а „поробването на разума“ в страните на т.нар. Запад стана нещо банално. Не бих се връщал към тази тема, ако не бях получил – тъкмо когато въпросният студент ми разказа за изводите, до които стигнал след прочита на Достоевски – новия брой на „Култура“, където Густав Херлинг-Груджински[3] повтаря отново нещо, което ми е добре познато от миналото: че „Поробеният разум“ е „отлично написана, но погрешна книга“, „измислена на бюро“.

Отдавна не съм посягал към „Поробеният разум“ и много бих желал да узная какъв е всъщност проблемът. Може би накрая, след като по повод на това съчинение се похарчи толкова много мастило, ще мога да науча нещо? За съжаление, едната фраза тук нищо няма да обясни. Казаното от Груджински напомня надгробно слово: „Покойникът наистина беше конекрадец, но пък какви изискани маниери имаше“. Защото „отлично написани“ книги има много, но честните са малко, а честността в писателството е уважение както към действителността, тъй и към собствените възгледи. „Поробеният разум“ не беше книга, която е „измислена на бюро“, по-правилно ще е да се каже, че бе писана с кръвта ми и това навярно се усеща. Това все още не е доказателство за правдивост на изложените в нея тези, защото писателят може да бърка, заблуждавайки нерядко и себе си, и останалите. Подобна възможност трябва да се изследва безпристрастно.

Тема на книгата беше (използвам минало време, защото мнозина от днешните читатели на „Култура“ не я познават) „Хегеловото ухапване“, на което през нашето столетие бяха подложени човешки умове, едва понадигнали се над нивото на благословената наивност. Интересите на Херлинг-Груджински са чисто моралистични, поради това, като вижда, че тълпи от т. нар. интелектуалци (а в действителност модерни полуинтелигенти) от различни западни страни се увличат по марксизма, той, струва ми се, го обяснява просто с тяхната глупост и развратеност. Разликата между нас се състои в това, че както преди, така и сега аз приписвам на това действие причини къде по-дълбоки, като се съгласявам с Достоевски, който в същите „Бесове“ показва своеобразното покълване на зърното – т.е. от поколение на поколение – от мъгляво-романтичната реторика на стария Верховенски, през демоничните противоречия на Ставрогин, до разпасаната сила на „бесовете“, завършвайки с пророчеството, в което по-зловещото „утре“ сякаш символизира фигурата на теоретика на робството Шигальов и младия послушен офицер-изпълнител с фамилията Еркел.

„Всичко това, ще прощавате, е единствено от страх“. Безспорно, в Полша през 1951 г. страхът беше навсякъде и той поръчваше музиката. Но „Поробеният разум“ беше замислен като книга не само за Полша. При това страхът, съдържащ се в самата дума „поробване“, е не само понятие и обхваща много повече от едничкия страх за собствената кожа. От какво се боеше например един Владислав Броневски[4], най-смелият сред смелите? Боеше се от самотата, нуждаеше се от постоянни похвали и аплодисменти, от вперените в него очи откъм залата, и на дявола душата си би продал той за всичко това.

Ала и Броневски по-рано, на младини, е усетил „Хегеловото ухапване“, когато през 1920 г., като войник на Пилсудски, намерил в заетите от поляците съветски окопи книги на Ленин, тъй че „историческата необходимост“ означаваше за него същото, каквото и за толкова западни писатели, запознати с тази основна разновидност на страха – да навлечеш върху себе си недоволството на богинята История (нашият век е век на митологичните фигури много повече, отколкото ако говорим за Марс или Фортуна), защото само ако получиш нейното благоволение, можеш да „останеш в литературата“.

Мен тези аберации[5] не ме вълнуват, но преди двадесет и пет години трябваше да ги изхвърля от организма. Затова пък ме вълнува т.нар. научен светоглед, който ме застява да гледам на света като на „процес“ или „еволюция“, и влиянието на този светоглед върху разума в момент, когато се късат останките от традиционни връзки, а всеки жител на планетата получава учебници, пропагандиращи този светоглед. Може би неслучайно младият човек, за когото ви разказвах, учеше биология.

Възниква въпросът не е ли твърде песимистичен замисленият като екзорсизъм[6] роман на Достоевски, доколкото разкрива демоничната закономерност и дори неизбежност на промените, на които бе подложена руската интелигенция през миналия век? Иначе казано, толкова ли много грешеше студентът, получил от него урок за „хода на нещата“, за „процеса“? Заедно с това възниква въпросът не съм ли и аз самият пример за „Хегелово ухапване“, доколкото осъществявам връзка между влиянието на науката върху въображението и увлечението по марксизма, та нали и аз се опитвам да открия тук някаква „закономерност“? Всичко това е объркано до крайност и вместо да задълбавам в тези дебри, предпочитам да твърдя, че малоумният юноша лесно преодолява всичко, което при Достоевски е най-истинското съдържание – огромното знание за могъществото на злото. Затова ако днес само едва образованият разум се залавя за марксизма като за първата му достъпна очевидност, то трябва да се помни, че в наше време съществуват съвместно на различни нива картини на света, принадлежащи към XVIII, XIX и XX век, които съвсем не са идентични. Моят студент живее в епохата на технологичния напредък, но историческото му въображение не излиза извън рамките на XIX, a може би дори на XVIII век. 

1976 г.

Чеслав Милош (1911–2004) е изтъкнат полски поет, есеист, преводач, историк на литературата. Съосновател на литературния кръг „Жагари“ (Żagary), той дебютира през 1930 г. с два тома поезия и започва работа в полското радио. По време на Втората световна война живее във Варшава, сътрудничи на нелегални печатни медии, превежда Жак Маритен и Шекспир. През 1951 г. напуска комунистическа Полша и заживява във Франция. Сред произведенията, които създава там, е прочутата книга „Поробеният разум“. През 1960 г. е поканен от Калифорнийският университет в Бъркли като преподавател по славянски езици и литература. Носител на множество награди, сред които и Нобеловата награда за литература за 1980 г. На български са издадени неговите книги: „Поробеният разум“, „Долината на Иса“, „Крайпътно кученце“, „Годината на ловеца“, „Родната Европа“, „Това“. Предложеният тук текст е публикуван в Biesy, „Kultura“, Paryż 1976, nr 12, s. 47-54. // C. Miłosz, Ogród nauk. Instytut Literacki, Paryż 1979, s. 116-120.

Превод от полски Богдан Глишев

––––––––––––––––––-

[1] Неизданный Достоевский. М., 1972.
[2] Oratio obliqua (лат.) – непряко изразяване; парафраза вместо точен цитат; преразказване; означава и непряка реч.
[3] Густав Херлинг-Груджински (1919-2000) – активен сътрудник на емигрантското парижко сп. „Култура“, забранявано в ПНР. Автор на първия достоверен разказ за ГУЛАГ „Друг свят“ (1951, Лондон), който след преводи на шведски, немски, италиански, испански, японски, китайски, френски и руски бе издаден и на български през 2001 г. – прев. Десислава Недялкова.
[4] Владислав Кажимеж Броневски (1897-1962) – полски поет, преводач и войник. През 1915 г. се присъединява към легионите на Пилсудски, участва в полско-съветската война (1920). Успява да се включи и в корпуса на генерал Андерс.
[5] Аберация (лат.) – отклонение.
[6] Екзорсизъм (гр.) – заклинание, изгонване на „зли духове“.