0
3292

Бетовен на Букурещлиев

Благодарение на издателство „Orange Factory” името и творчеството на Андрей Букурещлиев (André Boucourechliev) вече не са непознати на широката публика. На български могат да се открият всички негови книги, посветени на композитори: Бетовен (2020), Шуман (2010), Шопен (2017), Дебюси (2012), Стравински (2014), както и „Музикалният език” (2011). Липсва единствено „Кажете музика (Избрани статии върху музиката)” (Dire la musique (Collection Musique ouverte). Разбира се, неговите статии са толкова много, че спокойно може да се състави български сборник „Избрано”, но и досега направеното заслужава гръмки овации. Защото на културната ни сцена се завръща едно име, за което в социалистическо време се е говорело под сурдинка (ако изобщо се е говорело). Поредното българско име, прославило се (в случая) във Франция като надарено с неизчерпаемо ерудиран, иновативен и творчески заряд, с огромен интелектуален потенциал – винаги оригинален, винаги изненадващ.  

Книгата за Бетовен е доказателство. Всъщност, ако искам да съм точен, в българското издание на „Бетовен” се съдържат четири текста, посветени на гения – едноименният, „Есе за Бетовен” и две статии: „Слово за Бетовен” и „Квартетите на Бетовен“. Преводачи от френски са Райна Ковачева на статиите, Зорница Китинска на есето и Павлина Рибарова. Тя е преводач и на един изключително  подпомагащ разбирането на мисленето на Андрей Букурещлиев текст на френския музиколог и негов приятел Лоран Фенейру: „Архипелаг от вариации върху Бетовенови теми”. Архипелагът препраща към едно от най-известните музикални произведения на Андрей Букурещлиев – Archipels. В своя предговор той – заедно с още много други ключови неща, казва и следното, особено важно: „Неутралността” и „обективността” биват изключени от самото начало […]; Букурещлиев, противно на принципа на наръчника, отправя пристрастен, изпълнен с любов („защото го обичам”) поглед към „натежало от присъствие тяло”. Не е голословен Фенейру, думите му са следствие от признание на самия Букурещлиев в „Есе върху Бетовен”: „Този труд изключва каквато и да е неутралност, а бих казал също и всяка обективност, поемайки всички рискове. Тя е присъща на музиколога, какъвто аз не съм – аз говоря като композитор и погледът ми не е и не желае да бъде безпристрастен”.

Та какъв е композиторът Лудвиг ван Бетовен според композитора Андрей Букурещлиев? Три са характеристиките, които аз мога да отсея, доколкото ми стигат силите.        

Многостенен монолит

Андрей Букурещлиев си дава сметка пред каква сложна задача е изправен: „Отвъд представата за музиката, Бетовен се е превърнал в символ, в хиляди вълнуващи, вихрени, противоречиви символи. Този човек и тази музика събират в едно традиция и революция, справедливост и потисничество, воля и отчаяние, самота, братство, радост и отричане. Всички идеологии, ценностни системи и естетики са му отдали почит, издигайки паметници, изследвайки го, творейки епиграфи или посвещавайки му научни трудове. […] Напразно бихме се опитали да създадем негов образ, налагащ се като по-верен от останалите: Бетовен отдавна е владетел на всички свои образи. Чудовищно святата му фигура е изчерпала всичките си възможни интерпретации и изглежда няма какво ново да се открие: всичко е казано окончателно. И все пак…” Бетовен на Букурещлиев се въздига пред нас като единна стабилна, здрава, монолитна фигура; нещо като Мойсей на Микеланджело, за който легендата разказва, че след като го завършил, великият скулптор го ударил с длетото, заповядвайки: „Говори!” Букурещлиевото „Все пак…” е аналог на този Микеланджелов жест; като, разбира се, той не очаква Бетовен да заговори, но пък се осланя на друго – на музиката му. Бетовен ни е оставил своите композиции и тъкмо през тях и благодарение на тях можем да го познаем, можем да го опознаем: „Лицето на Бетовен се разпознава още в музиката му – такова, каквото той е желал и сам създал, лицето на човек, изваяно от собственото си творение”.

Какво е това лице, това музикално лице?

Цялостно. Цялостно, но и различно в проявленията си. Трудно определимо сиреч. Андрей Букурещлиев прибягва до помощта на Бодлер: „в модерното изкуство е залегнала дълбоко демонична традиция”. Демонична, тоест неуловима, разбягваща се и разпръскваща се: „Едва разпознат в този поток от сили, даден мелодичен фрагмент избликва в безброй молекули, разпилени в най-крайните регистри, или се трансформира в ритмични пулсации, или изчезва, погълнат от някое изплувало от дълбините крешчендо, или се умножава в единна звукова маса, или пък замира във внезапна тишина. Да изживееш тази вселена само чрез едно от измеренията ѝ е невъзможно”.

Андрей Букурещлиев я изживява тъкмо така, многоизмерно. На скрупульозен анализ са подложени големите произведения на Бетовен – онези, заради които му се прекланяме и заради които се чувстваме малки пред монумента на гения, фасцинирани от неговата мощ, подчинени на неговата власт (за това ще кажем още). Модерният композитор разкрива тази неподражаема сила на знаменития си предшественик: „Знаем, че когато две или повече сили се обединят, получената сила е по-голяма от простия сбор от съставляващите я. Очевидно този принцип е основен въобще за музиката: тя се състои от конвергенции (и дивергенции – противопоставящи се сили). Но Бетовен ги използва френетично и си служи с тях като с експлозив, и то именно за да осигури желаната от него сила на проникване на неговия език”. Андрей Букурещлиев не го казва, но от тези думи лесно стигаме до извода: Лудвиг ван Бетовен е абсолютният музикант, музикантът par excellence. Цялото тълкувание на музиката на Бетовен, което възприемаме и попиваме от неговите книги, неусетно (и изцяло) ни убеждава в това.

Пленяващ предтеча

Абсолютното обаче има особен характер – трудно постижимо е, невъзможно дори, което значи, че ще е и още по-трудно за следване. Андрей Букурещлиев го изрича категорично: „Бетовен няма преки наследници. Шуберт, единственият и велик и вдъхновен негов съвременник, но който работи изцяло в затвореното пространство на класическите форми, умира на следващата година, без да дръзне да се доближи до Бетовен: а вероятно е знаел, че той е недосегаем в музикалната си същност”. Кои са все пак продължителите? Букурещлиев ги изрежда: Лист, Берлиоз, Вагнер: „Всъщност именно те ще издигнат факела на Бетовен след началото на втората половина на XIX век – толкова късно – и така ще пришпорят историята на музиката към нов и необратим ход”. Ход, който по необходимост води до днешните измерения на музикалното, Лоран Фенейру изрично го подчертава за „възпитаника на сериализма Букурещлиев”, цитирайки заключенията му относно „Вариациите Диабели”: „Вместо да представят „един и същ обект в различни светлини”, каквато би могла да бъде най-общата дефиниция на вариацията отвъд всички категории и степени на трансформация, Вариациите Диабели представят тридесет и три „различни обекта в една и съща светлина, която минава през тях”. // Това е формулировка на композитора Щокхаузен, определящ дълбоката същност, духа на сериалната музика и нейната специфичност. Тази „светлина” е генерализиращ, но не и генериращ принцип за неспирно създаване на винаги уникални музикални структури. В този смисъл, извън всякакво сравнение на езиците, Вариациите Диабели представляват видение, вдъхновено от най-модерната логика на въображението”. Андрей Букурещлиев на няколко пъти – за да потвърди казаното, привежда думи на Бетовен, изречени към Антон Шиндлер: „Това не е писано за вас”. В неговото разбиране Бетовен се явява своеобразен предтеча на модерността, в творбите му той непрестанно чува мотиви от съвременни композитори: „Тази игра се проявява чрез акцентите, метриката, периодите, и то толкова дръзко, че на моменти ни се струва, че чуваме не Бетовен, а Барток”.

Бетовен ни кара да чуваме Барток… Принуждава ни: това предвестителство на Бетовен е израз, в разбирането на Андрей Букурещлиев, тъкмо на волята, на принудата, ако щете, с която Бетовен ни въвлича безапелационно в своята музика. Честно казано, четейки на места анализа му, немецът от Бон ми заприличваше на един друг немец, от Рьокен, провъзгласил „волята за власт” за абсолютен, върховен принцип. Ето го този ранен, подранил Ницше в анализа на Петата симфония: „Изправен пред Петата симфония, има ли слушателят изобщо възможност за избор, някакво поле за действие или пък вратичка за измъкване? Бетовен му налага своя еднопосочен избор; със своя език, поставен в служба на свръхнапрегната и сякаш стоманенотвърда форма, той ни пленява в своя бесен бяг и ни оставя безпомощни. Но не и пасивни: слушателят съдейства… на собственото си завладяване. Като се замислим, странно е, че идеята за свободата неизменно се свързва с Бетовен. […] Свободата, за която Бетовен се бори, е тази да упражнява – никога достатъчно свободно и цялостно – своята власт над света”. И още по-директно в „Музикалният език”: „Симфоничната музика на Бетовен е военна машина, неспирно завладяваща човечеството”. Бетовен ни е пленил и ни завлича и увлича където си поиска…     

Величав окаяник

С него пък, Бетовен, животът се опитва да стори същото. Андрей Букурещлиев по особен начин преплита творчество и житейски перипетии, за да ни покаже един образ жив, пулсиращ, пълнокръвен. За него човекът не е отделен от композитора, а двамата са неразривно свързани; така неразривно, че без единия няма как да узнаем другия. Лоран Фенейру изрично подчертава този подход: „Трудът на Букурещлиев помита с решителен жест класическата музиковедска биография „животът и творчеството на…” (която често, опряна на оскъдна психологическа база, набляга на музикалния обем от информация). Букурещлиев търси дълбоките корени по обратния път – творчеството и животът на Бетовен. Само от една-единствена творба като Симфония Ероика можем да разберем кой е бил Бетовен, неговата задъхана, свирепа битка за оцеляване и обществено достойнство, силата му, която според него е „моралът на тези, които се отличават от другите – и следователно моят”. Сила, граничеща понякога с агресивност, тласкаща го да отхвърли съдбата, да „ѝ смачка муцуната” (думи на Жак Бараке), или още отчаянието, довело го до прага на самоубийството”. Особена е структурата, която Андрей Букурещлиев избира, за да представи сложния, изпълнен с твърде малко радост живот на гения: в първата книга най-напред подробно разнищва музиката – вероятно убеден, че точно благодарение на нея ще можем да стигнем до човека, и чак след това преминава към житейските колизии; в есето двете вървят паралелно, но отново музиката е водещата. Подобно на мнозина други – Бетовен е може би най-изследваният композитор (би могъл да му съперничи единствено Моцарт), Букурещлиев не подминава (то и няма как) две възлови събития от живота на гения – Хайлигенщатското завещание и Писмото до Безсмъртната любима. Второто е в центъра на центъра на есето, надълго се опитва да разкрие, както я нарича „една от най-известните загадки в музикалната история“. Спрягайки и отхвърляйки едно по едно много имена, Букурещлиев прави следната характеристика на писмото: „терзанието и обърканите мисли“, за да цитира в заключение самия Бетовен: „…И така, пише той на Канка през април 1815 година – всичко е илюзия: приятелство, царство, империя, всичко е само мъгла, която и най-малкият полъх на вятъра може да разпръсне и да преподреди…“ И дори славата не може да изчисти усещането за окаяност: „Странно, през 1814–15 година, време на дълбоко отчаяние, Бетовен е в своя апогей“.

Терзанията на гения – останала му е само музиката… „Животът на Бетовен е дълбоко променен. Сега е напълно глух и общува с другите единствено с помощта на прословутите „разговорни тетрадки“, само част от които са запазени. […] Бетовен вече не е подходящ за „протеже“, а е и преждевременно състарен, вечно болен и напълно подивял освен за най-близките си поклонници, които го познават добре и знаят как да преодолеят болезнената му мнителност и умеят да изслушват нескончаемите му оплаквания“. Обаче величието, победата, триумфът остават дори в тези тежки и нещастни времена; геният не може да бъде победен: „И накрая победоносният прием, за който отначало Бетовен не си дава сметка, тъй като не може да чуе аплодисментите; налага се Каролине Унгер да го извърти към публиката, за да му покаже триумфа на неговата творба“.

Триумфът на Деветата…

И въобще триумф. Бетовен на Букурещлиев – макар нещастен и окаян в последните дни на живота си, е не безпомощен, не малодушен, не слаб; и дори в смъртта не е слаб, дори и умирайки, твори: „Смъртта на Бетовен също е творба, негова творба: упорита, мъчителна, развиваща се неотклонно до апотеоза, белязан от прословутата мълния в момента на смъртта“. Възхищение и поклон – в посветените на Бетовен книги на Андрей Букурещлиев те извират от всяка страница, от всяко изречение, от всяка буква. И заедно с това – едно дълбоко разбиране, един ерудиран анализ, една оригинална интерпретация: за българската музикална, а и изобщо критична мисъл изданието „Бетовен“ е същинска съкровищница. Защото и то е като творчеството на своя герой: „непрекъснато прераждащо се и неизчерпаемо съвременно“…    

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияБъдни вечер през февруари
Следваща статияНужди