Има нещо стряскащо в българския отказ от правосъдие, който няма как из основи да не подкопае чувството ни за справедливост. Чудех се как да придам форма на този парадокс и последиците от него и ненадейно се сетих за „Бикът на Фаларис”. Стъписваща антична история, в която митът по особен начин си дава среща с една прискърбна действителност, която подтиква към размисъл.

И тъй, в Акрагас (на територията на днешното Агридженто в Сицилия) някъде през VI в. пр. Хр. царяло пълно беззаконие. Кражби, насилие и безчестия измъчвали полиса, който бавно западал в бедност и мръсотия (векове преди сицилианската мафия). Управниците на града нехаели, оплетени в обвързаности, съдиите мълчали от страх или корист. А гражданите роптаели все по-силно, от време на време избухвали размирици. Онова, което жадували всички, било справедливост с цената на всичко – дори на най-строги наказания. Не обикновени наказания, не, това било твърде недостатъчно. Гражданите търсели разплата, същинско възмездие за всичко сторено в миналото и непогасено в настоящето. Чували се и по-умерени гласове: не е ли по-добре да се спазят писаните закони и така доказано виновните да получат онова, що им се полага? Ала това предполагало правосъдие, каквото в полиса нямало, затова мнозинството бленувало „крути мерки”.

Тогава на преден план излязъл някой, наричан Фаларис, за когото и до ден-днешен почти нищо не е известно. Едни го описват като непоколебимо строг, други разказват ужасии за небивалата му жестокост. Да допуснем, че това са слухове, разпространявани от враговете му. Но е знайно, че Фаларис се провъзгласил за тиран и под негово ръководство градът просперирал. Проработило водоснабдяването, издигнати били просторни и красиви сгради, полисът бил укрепен с яки стени. Народът му гласувал тогава абсолютни пълномощия, въпреки предупрежденията на поета Стезихор, прочут лирик.

И тук започва най-страшното. Тиранинът Фаларис предлага на народа модел на „безпощадно правосъдие”. За целта той прибягва до услугите на опитния майстор-леяр Перилай от Атина, който изработва меден бик в естествена големина. Вътрешността на статуята била куха и в нея спокойно можел да се побере един човек (други източници говорят за неколцина). На гърба на бика имало вратички, които здраво се залоствали, щом вътре натикали осъдения, след което напалвали огън под корема на статуята, докато жертвата не станела на въглен. Според стигнали до нас описания конструкцията била пробита в областта на ноздрите, където нейният създател прокарал специални тръби, тъй че стоновете на жертвата да наподобяват мучене на бик, а в огъня хвърляли благовонен тамян, та да не се усеща миризмата на изгоряла плът. Данте в „Ад” (XXVII песен) ни оставя следното описание на екзекуцията в медния бик: „мучал от болка, остра и парлива, макар че бил направен от метал”.

Навлизам в тези детайли, защото мнозина антични автори се кълнат, че историята е истинска, че „Бикът на Фаларис” е съществувал наистина и е бил отмъкнат от картагенците, след превземането на Акрагас, оттам заминал за Византия и сетне следите му се губят. Но не това е най-важното.

Далеч по-важна е идеята, която тиранинът Фаларис влага в своя бик и която – забележете! – на даден етап с въодушевление се приема от гражданите на полиса.

А идеята била, че той е изнамерил „модел на справедливост”. Едно наказание, твърдял тиранинът, е безсмислено, ако е леко за изтърпяване, то трябва да е максимално, защото само в максимума се осъществява възмездието, което възпира.

И трябва да кажем, че на първо време гражданите, лишени от истинско правосъдие, с радост слушали „мученето на бика”, когато през него минавали убийци и крадци, развратители на нравите и смутители на реда. Докато в един миг не си дали сметка, че от бика започват да мучат и несъгласните с тирана, а сетне и напълно невинни хора, избрани на случаен принцип – просто, за да се всява страх, защото това означава контрол. Едва тогава хората започнали да осъзнават, че максималното наказание невинаги е най-справедливото наказание, че масовите екзекуции са пълната противоположност на истинското правосъдие, но вече било късно. Фаларис отдавна държал цялата власт и бил овладял държавата, защото взел страха на гражданите и връщане назад нямало.

Е, нещата в историята не са никога предрешени. Фаларис бил свален чрез въстание. Мненията на историците се разделят по това каква точно е била участта му – едни твърдят, че бикът измучал за последно, известявайки неговата смърт, а други се придържат към класическата версия за пребиване с камъни. Но и това не е най-главното в тази полумитична-полуреална история. По-важни са поуките от нея.

А те с оглед на политическата теория, дори в нашия, български случай, са няколко:

1. Правосъдието предполага справедливо (съответно) наказание, но не винаги максимално наказание. Въпреки че интуицията на общества, където има дефицит на правосъдие, е тъкмо такава – „всички да бъдат осъдени” и наказанията винаги изглеждат недостатъчни. През последните десетилетия българският НК бе променян нееднократно и винаги тенденцията бе към завишаване на наказанията (под натиска на общественото мнение). Политически популисти непрестанно развяват байрака и за връщане на смъртното наказание.

Дефицитът на българското правосъдие обаче е другаде. Той не е в това, че предвидените от закона наказания са малки, а е в тяхното неправораздаване:

– в това, че българската прокуратура се самосезира в случаи, когато няма защо, но не се самосезира и изобщо не се задейства (въпреки подадени сигнали) в случаи като „Кой?” или КТБ;

– в това, че българският съд влачи с години дела, включително и за тежки престъпления, дело на организираната престъпност;

– в това, че хора с ефективни присъди се укриват, а в същото време свободно бродят из страната или чужбина, извършвайки нови престъпления;

2. Тази българска практика сериозно подкопава моралните ни устои, доколкото се обезличават базови понятия като справедливост и несправедливост, формулирани още от Аристотел в „Никомахова етика”. Според Аристотел „справедливо е онова, което съответства на закона и което зачита равенството, а несправедливо онова, което противоречи на закона и съответно накърнява равенството” (1129b 11-14).

Как в българския случай изглежда това? Нима може да има справедливост в общество, в което правосъдието е само институционализирана форма без реална практика? Разминаването в България между прилагането на закона и законовата норма е тъй драстично, че то не може да не накърни чувството за справедливост на отделния гражданин.

– Стигна се дотам, че ние открито говорим за „видима” и „невидима” власт (задкулисие). Ала от това не произтича нищо, защото всичко е интуиция, която никой не е в състояние да подкрепи с факти. Ето защо напористи политици като Мая Манолова в присъщо арогантен стил на свой ред контрират журналисти с въпроса: „Къде е задкулисието, за което ме питате? И стига с този „Кой?”.

А в същото време Някой (Кой ли?) продължава да шета из правосъдната система, предрешавайки дела и решения, с което още по-трайно обезверява българското общество. Трябва ли да се чудим тогава защо ВСС реши скандален следовател, известен с европрякор, да напусне „чист” съдебната система, вместо да му повдигне дисциплинарно производство. Както се казва, „гарван гарвану око не вади”.

– Стигна се и дотам съдии от Софийския градски съд да призовават да се сложи край на мълчанието. И то с аргумента, че „имаме болен (съдът) с животозастрашаващи симптоми, но нямаме диагноза и назначено лечение” (съдия Десислава Добрева).

Което означава, че българската правосъдна система е в терминален стадий. И че без наложителните реформи, предложени от министъра на правосъдието Христо Иванов, има риск цялата система да се сгромоляса пред очите ни, което би имало тежки, дори непоправими последици за българското общество.

Току-виж тогава някой реши да предложи като алтернатива „Бикът на Фаларис” да замучи наново.