– А беше време, кога в селото ни имаше два бика… – започна разказа си куме, като се настани на масата и видя, че домакинът носи шишето с ракия и двете малки кехлибарени чашки, но все пак направи пауза и го изчака да разлее. Сетне пое внимателно чашката, за да не зяноше ни една капчица, чукна се с домакина и смукна ракийката като роса. Остави внимателно чашката, изчака пак да му налеят и едва сетне продължи:
– Дааа. Какво време беше! Кеф ти при горнио бик ще заведеш кравата, кеф ти при долнио. Горнио беше млад, урсуз и понякогиш бодеше кравите от мерак до кръв. А долнио беше стар и семето му не фащаше секогиш, ама като фатеше – се раждаха телци като боабаби.
Странна беше тази дума в устата на пенсионирания бомбаджия по мините, който цифром и словом три пъти беше напускал вилаета – кога да ходи аскер, кога ходиха до морето едно лято целата фамилия и кога му резаха хернията в София. (Та и акъла май му отрезаха тогава, пустосваше леля Севда, бабичката му, кога куме се прибираше късно вечер с песен на уста от кръчмата и обърсваше сички дувари по пътя, та на сутринта сетрето му беше като бито от градушка.)
– А сега кво? – продължаваше куме. – Нема къде да си заплодя кравата. Тук бик, там бик, ча у Ресилово ми казаха, че имало. Дигнах се един ден с рейса, та у Ресилово. Бикарчето едно младо, с пъпки, с црън поглед, у главата като бито с парцал и лакомо за пари. Вика: за да ти докарам бика у вазе, трийсе лева, и сеансът – още четирсе, та седемдесе. Викам: а ако не фати? Вика: не може да не фати. Моят арнаутин е като барут – проверена марка, имам сертификат от Станкето, от генната раболатория. Викам: добре. А поне ще може ли да видим зето? Бичето демек. Няма да може – вика сайбията му, оти е на режим. На режим, на режим. Дооо-бре, викам. Оставих трийсе лева капаро, разбрахме се къде съм, що съм и на другия ден да кара бичето. И се прибрах дома.
Раншко на другия ден назобих хубаво Ганка, кравичката ми, с една четка я изтърках, рогите й лъснах с парафин, да ми е гиздава, че нали либе ще й идва. А Ганка секаш разбира и една кротуша, една кротуша. И току ме докосне срамежливо с бърни по ръката, та сърцето ми се скъса. Момичка ми беше още тя, първескиня.
Приготвихме се и чакаме. Тя пристъпя в обора, аз карауля вънка на улицата. А един дъжд пере, едни калища текнали. Пенка, дъщерята, по едно време излезе да ми даде шубата. Наметни се, тате, вика, че вир вода ще станеш. Викам, махай ми се с тая шуба, че такъв огин ме гори. Въртя се пред портата и чакам. Никой. Ни бик, ни нищо. Пладне превали, смрачило се, а душата ми – секаш пет кила динамит е гръмнал вътре. Не стига че кравичката празна ще остане, ами и трийсе лева ми завлече хайманата му с хаймана. И като ми причерне – хакнах се право в кръчмата и дай, дай, така и не видох кога се стъмни.
По едно време Ламбо, кръчмарят, реши да затваря и ни разпъди. Баш на най-убавото, кога бехме подкарали „На тятю малката щерка, тебе ли, татю, ареса, тоз пусти църен арапин, та те надалеч, татю, закара, да не може те татю погали, погали, още помилва“. Тръгнах си аз дома, по тоз дувар, по онзи, вървя в тъмницата, а в главата ми се върти, че днеска нещо имаше да става, ама какво, ама що – не мога се сети…
Куме вече беше смукнал пет-шест чашки, бе извадил смачкана кутийка с папироси „Шипка“, бе запалил една, а зениците му тесни – като бомбаджийския шнур от мините. Дръпна от цигарката тъй, че бузите му се залепиха една за друга, и продължи:
– …Стигнах дома, отварям портата, а Севда се чучнала на стъпалото и реве. Ама така реве, че веднага изтрезнях. Хай влазяй – забрах аз бабичката, вкарах я вътре на светло и викам: какво става? А тя синя-посиняла от плач, хълца, нещо ми джомоли, ама нищо не мога й разбера.
Хеле по едно време се поукроти, та ми разказа… Идвал оня, сайбията на бичето, с бичето барабар, вкарал го за има-нема двайсе минути при Ганка, казал по едно време – айде, готово, а тя пратила Пенка да му даде и другите пари. И почнала да чепка вълна. По едно време чула – дошли си козите. Трябва да се доят. Бре тук Пенка, там Пенка, няма я Пенка. Излезла на улицата, огледала се, видяла Тина Ватрачка, че зарива праза в градината, и я попитала дали не е виждала нейде Пенка. Че нели една жигула имаше спряла пред вазека, рекла Тина Ватрачка, с ремарке, като си тръгна жигулата, видох, че и Пенка се шмугна вътре.
– Та така – каза куме. – Такъв срам не бех брал – дъщеря ми да пристане на един говедарин. Ама живот! Сърдих им се некой и друг месец, па се куртулисах. Утре ще дигаме сватба – чак у Ресилово ще одиме.
– А какво стана с кравата? Забремене ли? – попита домакинът.
– Забремене бе, забремене. И най-много за туй ме е яд, че не стига, че зето ми завлече седемдесе лева, а и теленцето сега отиде курбан за сватбата. Тая сутрин го заклах. Та ви носим едно кило месо, да опитате пресно телешко сега по празниците. Ха сипни още една, че да си одим да се стягаме с бабичката. Че сега ще дойде онзи арапин с ремаркето – да товарим телето и да ни кара у Ресилово. Ама аз ще му кажа – да ми върнеш парите, ей. Седемдесет лева, пара е това. Не те ли е срам от тъста си пари да зимаш?
