В опита си да проучи последните дни от живота на Пророка и да намери отговори на тези тревожни въпроси – чието обсъждане в официалната сунитска традиция традиционно е ограничавано до най-тесен кръг биографи – Ал-Уарди се обръща към „архивите на опозицията“. Това са шиитските извори, които съдържат подробни сведения за трагичните дни на Пророка след последната му проповед в Гадир Хуум. Според тези източници Мохамед е искал да установи модел на управление, който не се основава на имперски амбиции, а е изграден около духовния водач на новосъздадената общност (умма). Именно това виждане възприемат шиитите, развивайки концепцията за „имамата“ като продължение на пророческата мисия. Според Ал-Уарди става дума за халифат, основан на наследствена легитимност, в който по волята на Пророка се преплитат духовната и кръвната връзка чрез неговите внуци, синовете на Фатима – Хасан и Хусейн. Тази линия на приемственост е трябвало да започне първо от техния баща Али ибн Аби Талиб – зет на Пророка и един от най-близките му сподвижници.

Така шиитският свят изгражда своя институционална алтернатива – родовата духовна приемственост, олицетворявана от фигурата на Имама, в противовес на сунитския политически модел на Халифата, който още в първите дни след кончината на Пророка, по време на събранието в Сакифа Бану Саида, се налага като набързо измислена конструкция.

Проучването на шиитските извори се оказва истинско откритие за Ал-Уарди. При изследването на кораничния текст и на историческите събития тунизийската школа е силно повлияна от методологическата обективност и неутралност на западната ориенталистика, която не взема страна в полза на нито едно от религиозните течения. Този изследователски подход отваря врати към детайлното запознаване с шиитската литература и по-специално с епизода, известен като Разият ал-Хамис („Бедствието в четвъртък“). Това е драматичният момент, когато Пророкът изразява желанието си да продиктува своето последно завещание, но среща категоричния отказ на един от най-близките си сподвижници с довода: „Болестта е надвила Пратеника на Аллах“.

Възхвала на насилието

Същественият проблем според Ал-Уарди е в тоталното митологизиране и идеализиране на ранната ислямска история, на епоса за халифата и биографията на Пророка, което крие сериозна опасност. Сляпото идеализиране на този исторически период води до неизменно героизиране на насилието и превръщане на неговото практикуване в основополагащ стълб на самата религия.

Ако разграничим легендите от реалността, ще видим, че през VII век на Арабския полуостров един мъж на име Мохамед – назоваван в някои източници Кусам или Ибн Абу Кабша (няма пълно единодушие дори за истинското му име) – извършва дело, което преобръща хода на световната история. Той полага основите на исляма, превръщайки разпокъсаните дотогава арабски племена в глобална политическа и военна сила. Начинът обаче, по който днес се идеализират тези експанзии – наричани в ислямската традиция „завоевания“ (футухат), но явяващи се по същество военна окупация и колонизация – подтиква съвременните радикални движения, стремящи се към възстановяване на този исторически модел, буквално да повтарят бруталните методи от епохата на неговото зараждане.

Неслучайно лидерът на ИДИЛ Ибрахим Ауад ал-Бадри избира за себе си прозвището Абу Бакр ал-Багдади. С този акт той се самоопределя като наследник на Абу Бакр ас-Сидик, основателя на първия халифат, стремейки се да възроди ранната мюсюлманска държава с нейната митологизирана слава и военна мощ.

Мнозина днес си въобразяват, че управлението на четиримата Праведни халифи (Ал-хулафа ар-Рашидун) е било пример за благочестие, рационалност и човешко съвършенство. Историческата реалност обаче, анализирана от изследователката, разкрива една коренно различна и далеч по-сурова картина.

Трима халифи, убити жестоко

Изследователката черпи своите заключения директно от класическите ислямски извори, които разкриват суровата историческа реалност. Тя отбелязва: „Не е тайна за никого, че трима от четиримата Праведни халифи са били убити по изключително жесток начин. Това важи с особена сила за разправата с Усман ибн Аффан, чиято кончина поразително напомня тази на Кадафи – той буквално е пребит до смърт“.

В един от трудовете си, посветен изцяло на съдбата на Пророка, Ал-Уарди поставя въпросите дали Мохамед действително е бил убит и кой стои зад неговата смърт. Истината според нея е, че концепцията за праведния халифат е конструирана векове по-късно. Книгите, описващи ислямското наследство, са съставени най-малко век и половина след самите събития. Управляващите режими в Омаядския, а по-късно и в Абасидския халифат са имали пряк интерес да установят религиозна легитимност за своята власт, използвайки за своя идеологическа отправна точка именно епохата на Праведните халифи.

Идеализирането на първия халифат се появява главно в контекста на политическите борби и на войните за власт с шиитите. Тъй като шиитската доктрина настоява, че легитимното управление трябва да остане в семейството на Пророка (Ахл ал-Байт), нейните сунитски противници създават в противовес мита за Праведните халифи (Ал-Хулафа ар-Рашидун). Така те им приписват собствена, независима легитимност, произтичаща от близостта им с Мохамед и специалните им отношения с него.

Сред първото поколение мюсюлмани обаче изобщо не е съществувал такъв идеализиран възглед за халифата. Неоспоримо доказателство за това е фактът, че те сами ликвидират своите владетели. При това хората, които погубват Праведните халифи, са били верни мюсюлмани и преки сподвижници (асхаби) на Пророка.

Защо е важно да осъзнаем разликата между действията на Мохамед като държавник и действията му като Пророк и Пратеник?

В действителност днес съществува сериозно объркване между политическата роля на Пророка и неговата религиозна мисия. Както посочва видният судански интелектуалец Махмуд Мухамад Таха в своя фундаментален труд „Второто послание на исляма“, тези две роли могат да бъдат разграничени ясно. Чисто религиозният призив (пророческата мисия) съответства на ранния мекански период. Политическата роля (държавническата мисия) се оформя през последвалия медински период, започнал след преселението (хиджра) в Ясриб (Медина). Именно тогава се изграждат структурите на властта, а низпосланите коранични сури са насочени главно към законодателството и организацията на новото ислямско общество.

Ал-Уарди споделя: „Всъщност това, което най-много ме привлече в личността на Пророка, е, че по мое мнение той е първият Пророк, който сам слага край на пророческата си мисия. Неговото пророчество приключва преди кончината му, което той изрично заявява в своята знаменита Прощална проповед: „Днес издигнах до съвършенство вашата религия…“, добавяйки думите: „О, Аллах, аз съобщих [посланието], ти бъди свидетел!“. Тоест той действа като човешко същество, което съзнателно решава да се оттегли. Мисията е изпълнена, посланието е предадено. Проучвайки в детайли последните дни на Пророка – тема, която ме интересува особено силно – установих, че в преданията (хадисите) от този период многократно се повтаря думата „съобщих“. Това доказва, че за самия него пророческата роля е приключила. В този труден етап Мохамед се изправя пред дълбока политическа криза и тежки изпитания. Особен удар за него е неуспешната конфронтация с Византийската империя, както и личната трагедия със загубата на сина му Ибрахим броени месеци преди собствената му смърт“.

Самият Пророк постепенно се оттегля от обществената арена. След Прощалното поклонение той почти не напуска дома си – процес, който се задълбочава заради болестта, приковала го към леглото. В най-авторитетните ортодоксални ислямски извори откриваме сцени, в които архангел Гавриил (Джибрил) посещава болния Мохамед и го пита: „Как се чувстваш, о, Мохамед?“, а той отговаря: „О, Гавриил, изпитвам тревога, о, Гавриил, обхванат съм от дълбока печал“.

Броени дни преди смъртта си той посещава мединското гробище „Ал-Баки“, за да отправи молитва за покойниците, обръщайки се към тях с думите: „Мир вам! Раздорите прииждат като отрязъци от тъмна нощ“. Пророкът издъхва в състояние на дълбока тъга и скръб. На съвременен език бихме казали, че си отива дълбоко разочарован и в състояние на депресия.

Това оказва силно влияние и върху най-близкото му обкръжение. В този изключително деликатен и ключов за ранната история на исляма период, последвал знаменитата Прощална проповед, неговите сподвижници вече се подготвят за настъпващия вакуум във властта и кроят планове за нейното овладяване.

Политически амбиции, лъжи и лицемерие

Противно на призивите за пълно отхвърляне на традицията, Хала ал-Уарди подчертава необходимостта от критично препрочитане и дълбоко осмисляне на ислямското наследство. Защо това е толкова важно? Отговорът се крие именно в разграничението на действията на Мохамед като светски владетел и свещената му мисията като Пророк и Пратеник.

Изследването „Последните дни на Мохамед“ разкрива, че политическите амбиции играят водеща роля в живота на Пророка и най-вече в неговото най-близко обкръжение. Това засилва подозренията за интриги, лъжи и лицемерие сред приближените му – дотолкова, че анализът на някои двусмислени пасажи в изворите позволява на съвременните изследователи да допуснат хипотезата за евентуално убийство на Мохамед с цел узурпиране на властта. Подобни податки откриваме дори в авторитетния сунитски сборник на Ал-Бухари, в главата „Болестта на Пророка и неговата кончина“ (хадис №4428), където се цитират думите на Юнус, Аз-Зухри и Уруа: „Айша, Аллах да е доволен от нея, разказва: по време на болестта, от която почина, Пророкът казваше: „О, Айша, все още усещам болка от храната, която ядох в Хайбар. Сега чувствам как аортата ми се разкъсва от тази отрова“. Книгата на Ал-Уарди не цели да обхване изцяло живота на Мохамед. Тя хвърля светлина върху един преломен период, за който в трудовете на традиционните ислямски учени липсва реален дебат. Чрез своя труд авторката се стреми да реконструира фактите, подреждайки текстовете от различните извори в строга логическа и хронологична последователност. Тя категорично отхвърля догмата, че концепцията за свещеното трябва да стои над всяка научна критика. В „Последните дни“ Мохамед и неговите съратници са представени като реални исторически личности, чиито действия могат да бъдат проследени, анализирани и оценявани. В хода на своето изследване Ал-Уарди доказва, че единственият начин да се разграничат действителните събития от митологичните пластове е по пътя на разума. При анализа на събитията тунизийската авторка прилага рационалистичния метод на мутазилитите, като подлага на радикална критика асхабите (и по-специално Абу Бакр и Умар ибн ал-Хаттаб по време на боледуването и след кончината на Пророка). 

Политическото влияние на жените в ранния ислям

Не по-малко важен е въпросът за ролята на жените в ранния ислям и тяхното осезаемо присъствие в ключови моменти от управлението и вземането на решения в обкръжението на Пророка. Проучването показва, че бъдещите Праведни халифи всъщност са били напътствани или подкрепяни от „силни жени“. Историческите предания ясно разкриват как първите двама халифи (Абу Бакр и Умар) изплитат с активната помощ на своите дъщери – Айша и Хафса, които са съпруги на Мохамед – около умиращия Пророк фина политическа мрежа, за да гарантират, че властта няма да се изплъзне от ръцете им.

Следващите двама халифи, Усман и Али, също са тясно свързани с Пророка чрез роднински и брачни връзки. Съпругата на Али (дъщерята на Пророка – Фатима) играе водеща роля в опозицията срещу първия халиф Абу Бакр. Тя открито заявява, че е жертва на несправедливост и предявява претенции за материалното наследство от баща си – земите в оазиса Фадак. Според шиитските предания тези нейни искания биват посрещнати с брутално насилие от страна на втория халиф Умар.

Жажда за власт

Борбата за наследството, жаждата за власт и планираното елиминиране на потенциалните съперници са основните движещи сили в този повратен исторически момент. Именно това е фундаменталното заключение, върху което Хала ал-Уарди изгражда цялото си изследване.

На 8 юни 632 г. Пророкът издъхва в Медина, а ситуацията в града е изключително нестабилна. Ал-Уарди проследява зараждането на конфликта между сподвижниците и пълното им съсредоточаване върху въпроса за наследяването на властта. Този развой на събитията я кара да си зададе въпроса: защо най-близките хора на Мохамед отсъстват от неговото погребение? Дали трескавата подготовка за подялбата на властта и амбицията за лидерство са били достатъчен мотив тялото на Пророка да бъде оставено непогребано в продължение на цели два дни? Авторката се заема да намери отговорите, като подлага на критичен анализ класическите религиозни текстове. Те разкриват исторически факти, които в продължение на векове са били умишлено премълчавани.

Отвъдното срещу земното

За да анализира действията на първия и втория халиф, Ал-Уарди си служи с дихотомията между есхатологичното (отвъдното) и политическото (земното). Редица ислямски източници подчертават именно есхатологичния характер на първоначалното послание на Пророка, който възвестява, че е изпратен, за да предупреди човечеството за наближаващия край на света.

Непосредствено след неговата кончина част от последователите му изпадат в паника, вярвайки, че всеобщото възкресение е неизбежно и предстои всеки момент. Тъй като обаче Апокалипсисът не настъпва, се появява спешна нужда от прагматични политически действия. В противен случай обещанията на исляма, изградени около проповедта за свършека на дните, както и самото послание на Мохамед, биха изгубили своята достоверност.

Накратко, със смъртта на Пророка неговите сподвижници се изправят пред съдбоносен за новата вяра момент. Останала без своя Пророк и духовен водач, младата мюсюлманска общност трябва да премине през изпитанията на собственото си оцеляване. Лишен от живия авторитет на своя основател и учител, ислямът е принуден или да се преоткрие, или в известен смисъл – да се роди наново.

Минно поле

Авторката не изказва категорични твърдения, а по-скоро повдига редица исторически въпроси, които заслужават сериозен размисъл. Читателят на тази книга се изправя пред истинско минно поле; той трябва да чете между редовете, да вниква в скритото зад тях послание, да обръща внимание на кавичките, на всяка точка и запетая. Именно поради това мненията рязко се разминават: едни приветстват труда и хвалят смелостта на изследователката, а други я клеветят, като я обявяват за вероотстъпница и я причисляват към обречените. Ал-Уарди смята, че първите признаци за разклащане на авторитета на Пророка започват с поражението на армията му в битката при Мута през 629 г. от н.е. В този сблъсък мюсюлманите претърпяват тежък удар от византийците, като в боя загиват тримата назначени от Мохамед пълководци. Ако не е била военната съобразителност на Халид ибн Ал-Уалид, ислямската войска е щяла да бъде напълно унищожена.

Тази тенденция към срив продължава и с похода до Табук през 631 г. (известен още като Похода на трудността – Джейш ал-Усра). Тогава мнозина мюсюлмани отказват да се включат в настъплението, тъй като то съвпада с прибирането на реколтата, а жегата по това време на годината е непоносима. Най-опасното събитие обаче се разиграва по време на завръщането на Пророка. В прохода Ал-Акаба той става обект на опит за убийство. Изследователката загатва, че извършителите на този заговор са сред най-близките му сподвижници, като дори предполага – опирайки се на шиитската историография – че вдъхновители на покушението са именно Абу Бакр и Умар. Тази политическа криза съвпада с огромната лична трагедия – кончината на невръстния му син Ибрахим, която е най-тежкият удар за Мохамед. Усещайки приближаването на смъртта, той се подготвя да се изправи пред своя Бог и извършва Хадж Ал-Уада (прощално поклонение) в Мека. По време на това пътуване той оцелява при втори опит за убийство на връщане от светинята Кааба – събитие, което Ал-Уарди отбелязва, без обаче да го потвърждава категорично.

Болестта на Пророка

Хала ал-Уарди отбелязва също, че Мохамед и преди е страдал от силно главоболие (мигрена), но по време на последното му боледуване тези кризи се засилват. Тогава той решава да организира военен поход към Южна Палестина срещу византийците, предвождан от Осама бин Зейд. Това решение обаче се натъква на съпротива от страна на неговите сподвижници. Те изразяват резерви към изпълнението на заповедта, недоумявайки как фигури като Абу Бакр и Умар биха могли да тръгнат под командването на едва 20-годишен младеж. Изследователката заключава, че Мохамед не е имал доверие на тези двама свои спътници и е целял да ги отдалечи от Медина, за да обяви Али за свой приемник. Приближените му обаче разгадават този план, завръщат се тайно в града и попречват на Пророка да запише последното си завещание.

По-нататък авторката изследва причините за болестта на Мохамед. Тя отхвърля версията, че еврейката Зайнаб бинт ал-Харит го е отровила, опровергава и твърдението, че състоянието му се дължи на черна магия. Вместо това предполага, че той може да е развил плеврит, но същевременно не изключва възможността отровата да е подхвърлена от неговото семейно обкръжение.

Без съмнение през последните месеци от живота си Мохамед е страдал дълбоко. Това се дължи не само на физическата болка, причинена от смъртоносната болест. Анализът на историческите източници показва, че Пророкът преживява тежък психически срив в резултат на дълбоката политическа криза, застрашаваща властта му. В края на дните си този велик гений, роден на Арабския полуостров, вече е успял да обедини местните племена, да потуши вътрешните размирици и да постигне поредица от военни победи извън пределите на своите земи.

Смъртта на Пророка

Мохамед се оказва изолиран и под своеобразна обсада в дома на съпругата си Айша. Известна още с прозвището Ал-Хумайра, тя се превръща в неговия единствен канал за комуникация с външния свят, предавайки на хората това, което сама реши, и филтрирайки информацията, която достига до Пророка.

Когато Мохамед умира, новината бързо се разпространява и в града избухва смут. Тъй като той е проповядвал настъпването на края на света, много от мюсюлманите възприемат кончината му като предвестие за свършека на дните и първоначално вярват, че той ще възкръсне. Умар изпада в ярост – размахва меча си и заплашва със смърт всеки, който дръзне да каже, че Пророкът е мъртъв. Авторката описва Умар като човек с импулсивен и сприхав характер: в определени моменти той изглежда по-ревностен във вярата от самия Пророк, а в други е раздиран от съмнения, които едва не го отклоняват от исляма.

Тялото на Мохамед остава непогребано от понеделник до сряда вечерта, докато настъпващите процеси на разложение не убеждават окончателно сподвижниците му в неговата смърт. Едва тогава Али и неколцина членове на семейството му го измиват и погребват, а Айша узнава за погребението чак когато чува звуците от копаенето на гроба.

В своя труд изследователката стига до няколко ключови заключения: първо, Мохамед е личност, водена най-вече от своето религиозно послание, без първоначално да има намерение да създава нова световна религия – неговата проповед е съсредоточена върху идеята за предстоящия край на света. Второ, фактът, че най-близките му сподвижници не присъстват на погребението, а местоположението на гроба му остава фактически неизвестно чак до управлението на Омаядския халиф Ал-Уалид бин Абд ал-Малик, е доказателство, че в онези първи дни Пророкът изобщо не е бил обект на дълбока почит от страна на своето обкръжение.

Мохамед и идеята за края на света 

Анализирайки събитията около смъртта на Мохамед, изследователката заключава: Пророкът идва с проповед за скорошно настъпване на края на света. С неговата кончина обаче мюсюлманите осъзнават, че часът все още не е дошъл. Поради това те се заемат да изградят нова религия, в чиято политическа основа се превръща институцията на Халифата, а доктриналната ѝ опора е в кодифицираните свещени текстове. Абу Бакр и Умар осъзнават тази необходимост от самото начало.

Решаващата роля на Абу Бакр и Умар

Именно тук проличава ключовата роля на Абу Бакр и Умар. Чрез създаването на халифатската система, просъществувала векове наред, те осигуряват историческото бъдеще на исляма, превръщайки го от есхатологично вероучение, фокусирано върху края на времената, в трайна политическа институция.

Този фундаментален труд на борбената професорка по литература от Тунизийския университет, която е известна с безкомпромисните си битки срещу догматизма и невежеството, е част от нейния мащабен изследователски проект за ранния ислям, който включва още поредицата „Прокълнатите халифи“ и книгата „Онези, които не пораснаха“.

Според Ал-Уарди по-голямата част от мюсюлманите не познават реалния исторически контекст, в който възниква ислямът. Това ги подтиква към наивна и погрешна идеализация на периода на Халифата, последвал смъртта на пророка Мохамед – идеализация, която ражда радикални отклонения. Тя блестящо анализира преломния момент, в който ислямът се трансформира от чисто духовна и мистична практика в политическа институция, родена в сянката на съперничеството и насилието.

В разрез с общоприетите догми по време на семинара за амазигската култура в Танжер, Ал-Уарди обвинява т.нар. от нея „реакционни течения“ в съзнателно изопачаване на фактите. Тя критикува идеализирането на периода на Първия халифат и добавя, че „сподвижниците са били обикновени хора с политически амбиции, които са ги подтикнали към опортюнистични действия“.

Изследователката допълва, че този критичен период от ислямската история „е белязан от масови фалшификации, тъй като изобщо не е имало единодушие относно избора на Абу Бакр ас-Сидик“. Нещо повече, по думите ѝ „тялото на Пророка е било оставено дни наред без погребение, тъй като сподвижниците му са били твърде заети с борбите за власт“.

Трагизмът в живота на Пророка

Ал-Уарди се стреми да подчертае трагизма, белязал края на живота на Пророка. Това придава на неговата личност възвишено естетическо измерение, сравнимо с образите от старогръцката трагедия. Както отбелязва философът Артур Шопенхауер: „Трагедията е най-висшата форма на поетическото изкуство“.

Тя дефинира преосмислянето на ранната ислямска история като „форма на интелектуална съпротива“ на фона на възхода на „екстремистки движения, които монополизират едно едностранчиво и жалко тълкуване на миналото, провъзгласявайки се за негови единствени пазители“.

Ал-Уарди подчертава, че за целите на своето изследване е използвала класическите ислямски източници, сред които фундаменталния биографичен труд „Сира“ на Ибн Хишам и хрониката на ранните мюсюлмански походи („Ал-Магази“) на Ал-Уакиди. Тя отбелязва с горчивина: „Нашите народи не познават собствената си история и не правят разлика между религиозната догма и историческата истина“.

Исторически роман или научно изследване?

Критиците остават разделени в оценките си за книгата: едни я хвалят, виждайки в нея революционен прочит на ислямската история, други оспорват нейната методология и подхода и към религиозното наследство.

„Чрез разказа за последните дни на Мохамед се стремим да изтръгнем тази личност от епично-религиозния мит, под който е погребана, и да я върнем в лоното на историята – тоест в „човешкото време“ – споделя авторката.

За да си представим епохата, нека припомним, че Пророкът е бил съвременник на византийския император Ираклий, на франкския крал Дагоберт I и на папа Бонифаций V. Ал-Уарди констатира, че историческите корени на исляма продължават да тънат в плаващите пясъци на догматизма. Тя отбелязва, че с течение на вековете капсулирането на исляма като „абсолютно въплъщение“ е причината днес тази религия да отказва „съвместимост на своята логика с времето на другите“. „Тъй като отказват да се погледнат в друго огледало, освен в това, което им предлагат техните собствени източници, мюсюлманите вярват, че могат да сведат своята история, а дори и своето бъдеще до илюзията за вечност и непогрешимост“ – заключава тя.

Забрана в арабския свят

По същество Хала ал-Уарди извършва колосален изследователски труд, който разбулва тайните на ранната ислямска история, подлагайки я на прецизен критичен анализ на страниците на провокативната си книга „Последните дни на Мохамед“.

Тунизийската изследователка извървява дълъг и труден път до реализирането на този проект, чието написване на френски език ѝ отнема пет години (между 2011 и 2016 г.). Първоначално книгата е публикувана от престижното френско издателство „Албен Мишел“, след което е посрещната от вълна на цензура, опасения и официални забрани в редица арабски и ислямски държави, сред които Мароко и Сенегал. В крайна сметка през 2025 г. трудът се сдобива и със своето „официално“ арабско издание, дело на реномираната издателка къща „Ал-Джамал“ (Багдад/Шарджа) в превод на Нидал Хамдан.