(очерк)
Ако съществуването на държавата Бимбилистан в наше време представлява един от парадоксите на историческото развитие, то съществуването на бимбилистанската журналистика е не по-малко парадоксално явление всред постиженията на човешкото слово. Макар по форма и някои общи белези бимбилистанската журналистика да наподобява нормалната световна журналистика, тя съществено се различава от нея до степен, отхвърляща основните й принципи. Например принципът за бърза и точна информация в Бимбилистан е обърнат точно наопаки. Нещото, което се появява в бимбилистанските средства за масова информация, не е нито бързо, нито точно, нито пък е информативно.
Исторически бимбилистанската журналистика бе създадена не за да отговари на елементарните човешки нужди от обмяна на информация и идеи, а за да служи като инструмент на режима в неговата тясна пропагандна работа. Диалектическото откритие, че не съществува обективно отразяване на факти, доведе до най-основния бимбилистански принцип, че всеки факт трябва да бъде отразяван според изискванията на момента. И тъй като за режима изискванията в различните моменти са различни, то и отразяването на съответните факти е различно – до пълно противоречие. За бимбилистанската журналистика например никога не е представлявало проблем да се отмята от ярко прокламирани твърдения, след което да отрече отново самото отмятане и т.н., без въобще да се интересува кое е истина и кое не е. Това навежда на мисълта, че ако световната журналистика най-общо казано се явява източник на познание в по-малка или по-голяма степен, то бимбилистанската журналистика цели обратното – да възпре познанието и да унищожи познавателния процес. Но тъй като човек, макар и бимбилистанец, притежава естествена склонност към познание и естествено любопитство към околния свят, бимбилистанската журналистика просто подменя представите за този свят, като често измисля несъществуващи факти.
Затова по своята същност бимбилистанската журналистика не е връзка между отделния човек и света, а обратното – стена, която прегражда погледа на човека към света. Така че може да се каже, че тази журналистика е противопоставяне на естествените човешки нужди и оттам изобщо на човека. Нравствените аспекти на това противопоставяне на бимбилистанската журналистика на обикновения човек са още по-красноречиви.
Да започнем с това, че бидейки създадена и плащана от чужда държава, журналистиката на Бимбилистан прокламира като най-висш патриотизъм верността към чуждата държава. Така например Бимбилистанското радио започва главния си осведомителен бюлетин в осем часа и половина вечерта със съобщение къде е бил съветският посланик през деня. Дали той е посетил бимбилистанското те-ке-зе-се, или пък е приел някой виден бимбилистанец. Едва след него идва ред на дейността на бимбилистанския президент или министър-председател. Върху първите страници всички бимбилистански вестници информацията за СССР надхвърля далеч всяка друга информация и така създава впечатлението, че Бимбилистан е далечна затънтена провинция. В цялото свое съществуване бимбилистанската журналистика е произвеждала единствено хвалебствени материали за СССР и никога, дори и с най-лекото загатване, не е дръзнала да хвърли критичен поглед върху съответната страна. Точно обратното – на принципа по-католик от папата и по турчин от султана бимбилистанската журналистика е надминала в своето патосно венцехвалене на СССР самата съветска журналистика. Така например във вестник Бимбилистански поглед от декември миналата година, точно в момента, когато СССР закупи 15 милиона тона зърнени храни от САЩ, за да облекчи последствията от катастрофалната реколта (която доведе до уволнението на министъра на земеделието), въпросният вестник помести материал, в който твърдеше колко сигурно е изхранването на съветското население и че, цитирам, съветският гражданин яде далеч по-добра и по-разнообразна храна от гражданите на Западна Германия, Франция или Великобритания. Приведени са статистически данни за калории, от които следва, че човек просто трябва да съжалява бедните граждани на Западна Европа, които едва ли не гладуват, и трябва да завижда на преситените съветски хора. Но това е само малък пример от бимбилистанската журналистическа практика. По-възрастните граждани на Бимбилистан знаят, че през цялото си съществуване тяхната журналистика е уеднаквявала думата „съветски” с християнската дума „свети”, която е израз на богомолно преклонение. Бимбилистанските вестници и радио бяха най-силните и фанатични блюстители на култа към личността, като в най-голяма степен взеха участие в създаването и налагането му. Едва ли някога в човешката история е бил издаван вестник от четири страници, в който името на Сталин да е споменавано във всичките му варианти над триста пъти. Достатъчно е да отворите бимбилистанския партиен официоз от 21 декември 1949 г. и да започнете да броите.
Но освен кучешка вярност към чуждата държава въпросната журналистика поддържа подобно ниво на вярност и към представителите на тази държава, които са назначени да управляват Бимбилистан. Тя представяше и представя тези управители почти с ореола на светци, които живеят на далечен и недостъпен Олимп и никога по никакъв начин не могат да грешат . Въпреки катастрофалните грешки в икономиката на Бимбилистан тази журналистика никога не престана да пее венцехвални химни за управителите и особено за президента. Неговият портрет неспирно шества по бимбилистанските вестници, където същевременно върви и безкрайно цитиране на мъдростите, които той е казал с клишето „както ни учи другарят” или „както каза другарят”. Някои от бимбилистанските журналисти неизбежно придружават цитата с възклицанието: „Каква мъдрост! Каква сила! Каква прозорливост!” А миналата година вестник Бимбилистанска култура нарочно или случайно помести на всяка своя страница портрета на дъщерята на президента, която бе сложена да управлява бимбилистанската култура. Нормалният западен читател би се запитал: „Защо пък на всяка страница?”, но това си остава една бимбилистанска тайна.
И пак в това чисто нравствено отношение се очертава и друга разлика между бимбилистанската журналистика и световната журналистика. Ако последната смята за свое неотменимо право да се рови в задния двор на всяка дейност, да издирва нередности, закононарушения, престъпления и злоупотреби на всякакво ниво, да критикува и иска отговорност от най-висши хора, да поставя дори президента на най-силната страна в света на подсъдимата скамейка, то бимбилистанската журналистика отново е на обратната страна. Една от нейните главни функции е да размазва, прикрива или премълчава казаното и да премълчава каквито и да е грешки и престъпления на управляващата каста и на всеки, който се отъждествява с бимбилистанския режим. В замяна се приемат и се поместват критични материали само срещу обикновени хора или дребни служащи, които най-често са изкупителната жертва за греховете на големите. Нито едно от бимбилистанските средства за масова информация – вестници, радио и телевизия – няма свое лице и свой характер и представлява папагалско отражение на режима. Затова никога по своя инициатива никой вестник не е дори докосвал каквато и да е значителна тема от живота в Бимбилистан. В замяна тази журналистика дава пълно предпочитание на измислени и фалшиво приповдигнати теми като т.нар. трудов героизъм, интернационален патриотизъм, творчество с името на партията в уста или сантиментални словоизлияния на тема „От Витоша по-високо няма”. Никога в своето съществуване бимбилистанската журналистика не е проявявала каквото и да е искрено и честно отношение към съдбата на обикновения човек там, към неговите проблеми, към страданията му и радостите му, към истинските му интереси. Едва ли има друг пример в историята на световната журналистика на такова категорично пренебрежение спрямо истинския живот на обикновения човек. Истината за живота е покрита с дебел пласт от празна идеологическа фразеология.
Тук трябва особено дебело да се подчертае, че отношението на бимбилистанската журналистика към народа в Бимбилистан е отношение към малоумни или недоразвити същества. Формата и целият стил на тази журналистика сякаш са предназначени само за хора с незавършено второ отделение. Тонът винаги е елементарно поучителен, пропаганден, който не поставя и не развива никакви въпроси, а предлага на читателя и на слушателя заучаването на готови отговори, които не търпят никакво съмнение. Бимбилистанската журналистика заема позата на неоспорим проповедник, който от високо ръси със снизхождение своите премъдрости. Но дори когато понякога тази журналистика се опитва съзнателно да се приближи до човека, тя не съумява поради формата си да ни представи нещо друго, освен някакво ограничено и осакатено същество, което просто повтаря клишетата на самата журналистика.
Бивайки по предназначение чисто пропаганден инструмент, бимбилистанската журналистика разви познатия си помпозен стил, който уеднаквява всичките й произведения. Меко казано, всички уводни статии и централни материали изглеждат сякаш не са писани от човешки същества, а от разцентровани компютри, които работят главно със суперлативи. Всички материали си приличат като две капки вода, както всички броеве на вестниците са невероятно подобни. Някои изследователи на бимбилистанската журналистика дори внушиха идеята, че по същество един бимбилистански вестник се препечатва всеки ден, като само датата се сменя. Това явление те нарекоха „антивестник”. И то не е далеч от истината, защото много рядко в бимбилистански вестник се появява нещо интересно за четене. Според една статистика средноинтелигентен бимбилистански гражданин прочита партийния официоз за около 55 секунди, от които 42 секунди принадлежат на спортните колони. Грамадната част от гражданите използват вестниците главно и преди всичко за запълване на разни хартиени нужди и биха предпочели мастилото им да е по-качествено.
Преди години един от водачите на режима в Бимбилистан заяви, че му се „повдигало от „лошия вестникарски език”. Въпросният водач си отиде, но езикът на вестниците остана възможно най-лошият български език, който някога е съществувал. Както вече казахме главното му оръжие са суперлативите, използвани и в двете посоки. Но ако в славословието и превъзнасянето на разни живи божества бимбилистанските журналисти си служат с патоса на пубертетни гимназисти, то в отношението си към враговете следва твърде досадна комбинация от каруцарски ругатни и псувни плюс истерични проклятия и в добавка куп милиционерски епитети. Забавно е човек да проследи как бимбилистанската журналистика понякога употребява целия си арсенал за славословия и ругатни за един и същи човек. Например водачът на една съседна на Бимбилистан страна близо 4 години бе наричан „народен герой”, „верен син на работническата класа”, „велик вожд”, „гордост на славянските народи” ,олицетворение на мъдрост и достойнство” и т.н. После същият водач внезапно бе обсипан с канонада от епитети като: предател, кръволок, изменник на социализма, куче, свиня и т.н.
Както се вижда не само от този пример, от хиляди подобни бимбилистанската журналистика леко и безусилно скача от една в друга крайност. В цялата си близо 32 годишна история тази журналистика е произвела хиляди исторически обективно доказани лъжи, защитавала е огромни грехове, превъзнасяла е страшни престъпления и венцехвалила световни престъпници, обидила е грамаден брой невинни честни хора, но НИКОГА, абсолютно НИКОГА тя не се е извинила никому. Това изяснява до голяма степен моралния облик на бимбилистанската журналистика.
Естествено тя се произвежда от бимбилистанските журналисти, които са на брой около 3 хиляди, имат свой съюз и клуб, където се готви много добре. Макар и да произвеждат монолитна журналистика, тези журналисти не са съвсем монолитна маса. Грамадната част от тях, разбира се, са хора, които, така да се каже, нямат нищо общо с класическото понятие журнализъм. Те са било амбициозни партийни членове, които желаят да се обезсмъртяват чрез перото, било негодни за друга работа партийни дейци, било обикновени хитреци, които са намерили по-лека работа. На пръсти се броят ония от тях, които имат талант и призвание за журнализъм, но са ограничени, затворени и обезличени от неизменния калъп на бимбилистанската журналистика. В добавък, към всяка редакция съществува силно ядро на бимбилистанската държавна сигурност, която контролира напълно цялата дейност. Онова, което веднага бие на очи пак в сравнение със световната журналистика, е, че в цял Бимбилистан няма нито една що годе голяма журналистическа личност. Ако всяка страна на света има своите големи коментатори или репортьори, в Бимбилистан всичко е сива, безлична маса, която покорно и раболепно служи на режима. Интересно е все пак да се отбележи, че някои от бимбилистанските журналисти са взаимствали прийоми, използвани от класическата жълта преса като например цитиране вън от текста, преиначаване на думи и мисли, приписване на намерения, инсинуации и други почтени трикове за борба с врагове.
В заключение трябва да се каже, че почти няма нормален човек в цял Бимбилистан, който да взима сериозно информационните и нравствени претенции на местната журналистика. И тъй като по своя ум и интелигентност обикновените граждани на Бимбилистан надвишават значително нивото на журналистиката в тяхната страна, те сами си намират пътя на истината.
Очеркът „Бимбилистанска журналистика“ се публикува за първи път с любезното съдействие на © Любен Марков.