0
3396

Бимбилистанските последователи на Хауърд Хюз

„Той твърдо вярваше, че на света не съществуваше човешко създание, което да не може да бъде купено. Въпросът беше да се плати съответната цена.” Есето е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле, публикувано е в „Ходенето на българина по мъките“, Есета, част 3 (фондация „Комунитас“).

Фейлетон

Хауърд Хюз[1] беше най-богатият човек на света. Това обаче не му попречи да умре като един от най-самотните хора в света. Но нито богатството, нито самотата на Хауърд Хюз са нещата, с които човечеството би го запомнило. Вероятно днес някой арабски шейх е по-богат, а някой тоталитарен диктатор – по-самотен. Така че с известна положителност може да се твърди, че името Хауърд Хюз за много хора по земята се свързва единствено с произнесената от него проста и ясна фраза:

ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА СВОЯТА ЦЕНА.

Съзнанието на Хауърд Хюз роди тази мисъл не по някакъв философски дедуктивен път, а в процеса на неговата търговска практика. Защото човекът се занимаваше с покупки на хора. Хауърд Хюз купуваше хората поради две основни нужди: за да му служат или за да го забавляват. Неговите човешки покупки имаха най-широк обсег: от обикновени технически специалисти, които работеха за конкуренцията, до самите конкуренти. От прости данъчни служители до сенатори, министри и глави на чужди правителства. От обикновени журналисти и репортери до цели вестникарски тръстове. От военни интенданти до старши генерали. Но най-екзотичната част от неговите покупки бяха холивудските звезди. През трийсетте години Хауърд Хюз сякаш беше решил да спи с всяка холивудска звезда и си ги купуваше така, както ние си купуваме сутрешни вестници.

Та въпросът за цената се появи именно там. Случвало се е от време на време някоя по-малка или по-голяма човешка особа да възрази срещу желанието на Хауърд Хюз да я купи. Намираха се хора, които просто заявяваха на представителите на Хауърд, че не желаят да бъдат купени. И тогава арогантният мултимилиардер извика на своите неуспели в сделката търговци:

ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА СВОЯТА ЦЕНА.

Той твърдо вярваше, че на света не съществуваше човешко създание, което да не може да бъде купено. Въпросът беше да се плати съответната цена. Отричайки искреността или по-точно устойчивостта на човешката съпротива срещу самопродажбата, Хауърд Хюз вярваше, че тази съпротива беше просто игра за получаване на по-голяма цена.

„Бутнете под муцуната му още малко и да видите как ще вдигне ръцете!”, нареждаше той на своите човешки джамбази. „Всеки човек е честен до определена сума!”

Точно тази фраза за честност до определена сума я чух преди доста години от моя бимбилистански приятел Весо Кучето[2]. Тогава ние вървяхме по столичните улици и разисквахме вълната от несъгласни млади хора, които се бяха появили в бимбилистанската култура.

„Виждаш ли, каза Весо, цялата тази дандания за неподкупност, антиказионщина, отстояване на някакви техни принципи, борба за някакви си права, не е нищо друго, братко, освен опит да се получи по-голяма цена. И трябва да ти кажа, че почти всеки от тях има много ясна представа за цената си. Аз например трябва да ти кажа, че моята цена в парични знаци е над десет хиляди лева годишно. До десет хиляди не могат да ме бутнат. До десет хиляди аз стоя на железни принципи, аз съм най-честният човек в тая страна, аз имам най-будното и непримиримо обществено съзнание, аз съм пазачът на най-високонравствените стойности, аз съм почти Ян Хус[3]. Но от десет хиляди нагоре, аз мога да стана това, което те искат да бъда! Разликата между мене и другите е (както те биха казали), че аз съм цинично откровен!”

В момента, в който се водеше този разговор, аз повярвах само, че Весо беше цинично-оригинален. Не можех дори за секунда да приема, че хората, които образуваха сърцевината на протеста срещу всякаква подобна покупко-продажба, всъщност чакаха да получат по-добра цена.

Наистина Бимбилистан имаше своя могъщ Хауърд Хюз. Както често става в историята, когато тя рече да се надсмее над човешката глупост, бимбилистанският Хауърд Хюз се беше появил като отрицание на американския си събрат. Но борейки се срещу него, точно по теорията на отражението, той беше възприел до изумително сходство неговия дух, неговите похвати, неговата идеология и т. н. Защото в края на краищата целта и на двамата беше една и съща – притежаване на подчинени хора, които да служат и да забавляват. Но все пак, за да няма грешка, бимбилистанците наричат своя Хауърд Хюз социалистически. Ако човек влезе в по-големи подробности и направи по-пълен паралел между двамата властни гиганти, може да открие такива съвпадения, че да започне да си мисли, че архикапиталистът и архисоциалистът може да са били кръвни братя. Но това е друга тема.

Все пак, хранен с всички легенди за идеали, герои, саможертви, щастие за другите, построяване на справедливо общество, аз не приех простото и ясно обяснение на Весо за борбата за цена. Не приех дори и последвалото обяснение:

– Знаеш ли откъде произтича целият този интелектуален бунт у нас? – попита ме той. – Знаеш ли защо хора като мен са гневни и говорят за неправди в обществото? Защо е тази игра на сърдити млади (и не толкова млади) хора? Защо е това наше позоваване на погребани идеали?

И преди аз да намеря някакъв отговор, той декларира:

– Просто, защото всеки от нас не е получил цената, която иска. А по законите на ценообразуването представата ни за тази цена идва от познаването на пазара. Например Иван никога не би пиел цена под тази, за която вече се е продал Драган, тоест ако Драган е заслужил деятел на бимбилистанската култура, Иван може да приеме само титла от народен деятел нагоре. И Иван ще бъде сърдит човек, високопринципен и неподкупен дотогава, докато не му дадат тази цена. И тъй като той знае, че ТЕ имат нужда от него, той ще държи на цената. Прибави към сметката и горещото желание на нашата власт да покаже на света, че в Бимбилистан цари пълна хармония, че няма сърдити млади (и не толкова млади) хора, тогава ще ти стане ясно, че рано или късно ще получат исканата от тях цена!

Весо ме остави на улицата в пълно бимбилистанско недоумение. Познавах почти всички сърдити интелектуалци и не можех изобщо да се съглася с тази търговска теория. Та как да приема, че сърдитият млад бимбилистански писател Васил[4], който повече от десет години водеше неравна борба срещу ортодоксалността, конвенционалността, конюнктурщината, който беше нещо като жрец на чистото изкуство, всъщност правел всичко, за да получи по-голяма цена. Не, това беше невъзможно. Та нали същият сърдит гражданин отказа демонстративно да отиде на погребението на най-близкия си приятел, само загдето онзи, преди да умре, бе направил някакъв половинчат компромис. Не! Човекът лягаше и ставаше с Кафка, с Джойс, четеше в оригинал Дос Пасос, говореше чужди езици и в писанията си се мъчеше да наподоби виден американски литературен светец. Весо Кучето явно преувеличаваше.

Или пък как да приема, че режисьорът Борето[5] – с неговия младежки идеализъм, с острата му критика на социалистическия Хауърд Хюз, с почти аскетичното му лице и вечно гневния поглед, с ненавистта към вече продалите се бимбилистанци – правеше всичко, за да вдигне пазарната си цена? Той идваше у дома, пламнал от възмущение и ми казваше:

– И Стоян се продаде. И Петкан е продажна душица. И Милан почна да им върти опашка! Май че само аз останах, брат!

И как да повярваш, че човекът е на пазара?

Или пък младите литературни критици Хачо и Начо? Господи, те бяха обърнала бимбилистанските кафенета на храмове на правдата. Никъде другаде не бях чувал да изригват толкова много проклятия срещу безпринципност, Хюзо-лизничество, новия култ към личността. Те страдаха, те гладуваха, бяха готови да умрат, но, както се казва, да не се предадат, тест продадат. Колко пъти си казвах, ех, да можеш да бъда като тях! Да имам тази вътрешна сила и устойчивост, тази идеалистична чистота!

Ами храбрият поет-партизанин от бимбилистанската съпротива? Как да приема, че зад неговото озарено с честност поетично лице има нещо друго. Та нали той води такава непосилна борба срещу най-близките велможи на бимбилистанския Хауърд Хюз. Нали той на събрания скачаше от стола и остро се противопоставяше на демагогските маневри, на заобикаляне от основни принципи. Нали той беше живата съвест на мъртвите идеалисти? Ами колко млади бимбилистанци бяха щастливи, че той именно издигна лозунга за безкомпромисност. Именно той е неговите сподвижници за първи път заговориха за правата на човека в Бимбилистан.

Окей! Човек може да приеме, че разни бездария са способни да разиграват такива игри, за да получат по-голяма цена. Но не можеш да наречеш бездария писателите Станчо и Танчо. Те са талантливи хора, с философско отношение към нещата и ловджии отгоре на всичко. И Станчо, и Танчо неведнъж бяха изразявали своето абсолютно презрение към комерческия свят на Хауърд Хюз. И официалната критика не беше много ласкава към тях и даже не искаха да ги печатат…

Не! Весо Кучето се заблуждаваше. Нашите сърдите млади хора не бяха холивудски звезди. И там, където Хауърд Хюз не беше успял, бимбилистанският му брат нямаше да успее, защото както беше казал поетът:

Моите принципи
са мойта кръв,
който я пролее,
ще загине пръв.

От този бимбилистански разговор изминаха десет години. Кръвта за принципите се проля, но никой не загина. А всичко, което Весо Кучето каза, излезе абсолютно пророчество. Той се оказа не само прав за себе си, но и прав по отношение на другите. Не бях смаян, когато прочетох във вестниците, че той беше оскубал социалистическия си купувач с доста висока цена. Човекът искаше над десет хиляди. И ги получи. Но бях наистина сащисан, когато онзи, който отказа да отиде в името на принципа на погребението на най-близкия си приятел, започна да праска уводни статии в главните бимбилистански вестници, в които прокламира своята беззаветна преданост към Хауърд Хюз. Не можех да смеля словореда. Къде отиде Кафка? Къде отиде Джойс? И възторгът от Дос Пасос ли беше част от пазарлъка за по-висока цена? Защото явно купувачът беше сложил доста нещо на масата.

Ами режисьорът Борето? Една измъчена бимбилистанска душа отишла при него миналата година, за да му разкаже за ужасната несправедливост на бимбилистанския магнат, за да иска от него да пледира за каузата на тези, които нямат отделна цена, а ги купуват топтан, като хамсията. А някогашният гневен борец за правдата казал на измъчената душа:

„Виж сега… какво… аз не мога да взема отношение… защото не е удобно… ако не знаеш… аз съм народен деятел на културата… така че нищо не мога да направя за вас, хората от народа…”

Що се отнася до критиците Хачо и Начо, пророчеството на Весо Кучето беше още по-точно. И те бяха получили чудесна цена с кафеджийските представления в името на правдата. Едва ли има списание, в което те да не публикуват. И едва ли има страница, в която те да не защитават правдата и красотата… на Хауърд Хюз.

А храбрият поет-партизанин? С неговото озарено от честност лице? С неговата поза на Давид срещу Голиат? Развръзката в класическия двубой беше следната: поваленият от Давидовата прашка Голиат става и казва на Давид: „Благодаря ви, другарю Давид, че създаде на глупаците илюзии, че могат да се борят срещу мене! Затова от днес нататък ти ставаш герой на социалистическия труд в Бимбилистан, дай да те целуна!”. И когато храбрецът си отива на село и хората го питат: „Какво стана, Давиде?”, поетът-партизанин им отговаря: „Аз не мисля, че някога сме се срещали!”.

А пък талантливите писатели Станчо и Танчо, които имаха философско и ловджийско отношение към нещата, един ден бяха поканени да ловуват в собствения резерват на другаря Хюз. И след като гърмяха до насита срещу гъмжило от зайци, диви прасета, кошути, лисици, яребици и пъдпъдъци, двамата се погледнаха в очите и си казаха:

„Изкуството винаги е цъфтяло при дворците! Няма ли дворец, няма изкуство! Че кой помни днес Ваймарския херцог? Никой. Всеки помни Гьоте. Така че кой плаща за изкуството, няма значение, важното е да има изкуство! И все пак трябва да припомним, че този Хауърд Хюз, който плаща на нас, не е оня отвратителен американец, а е наш, истински, бимбилистански Хюз! Човекът е бимбилистанец!”.

Чета елейни творби, гледам щастливи снимки на щастливи хора, виждам дъжд от медали, звания, пищни титли, чувам развълнувани речи от същите хора, които преди десет години се сърдеха на всичко това и ме обзема странно настроение. Телефонът звъни. Чувам авторитетен бимбилистански глас:

„Слушай, стига глупости! Ние знаем, че всичко, което си направил, е, за да си вдигнеш цената! Добре. Ще платим. Кажи колко?”

_________________________________________

На главната страница: Пабло Пикасо, Глава на мъж, 1908 г.

[1] Хауърд Хюз (1905-1976) – американски милиардер, кинопродуцент и пилот. Смята се, че е бил вторият по богатство човек в САЩ (след Пол Гети), а президентът Ричард Никсън го нарича „най-могъщия човек в света”. Б.р.
[2] Прякор на Веселин Йосифов (1920-1990) – български журналист и критик. Главен редактор на в. „Антени”, където води рубриката „От сряда до сряда”. Председател на СБЖ (1976-1986). Б. р.
[3] Ян Хус (1369-1415) – национален герой на чешкия народ, проповедник, идеолог на чешката реформация. Обвинен в ерес, той е изгорен на клада. Б.р.
[4] Става дума за писателя Васил Попов (1930-1980), автор на „Корените”, „Времето на героя”, които са сред най-значимите явления в прозата на 60-те години, имащ амбицията да бъде „българския Хемингуей”. Б. р.
[5] Има се предвид режисьорът Борислав Шаралиев (1922-2002), ученик на Михаил Ром. Автор на филмите „Рицар без броня”, „Един снимачен ден”, „Всичко е любов”. Народен представител в периода 1972-1980 г. Б. р.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияХристиянство и модерност
Следваща статияТрима „царе“ в днешната ни република