Гледна точка

Бимбо

9981
Василий Кандински, „Двама на коня“, 1906 г.

Беше последният ден на старата година. Магазинчето на партерния етаж в блока затваряше обичайно в осем вечерта, но днес собственикът си тръгна в шест.

– И аз съм човек, момчета. И аз трябва да празнувам – каза на неколцината си редовни клиенти, които кротко, без възгласи на несъгласие, допиха шишенцата си и също се изнесоха. Остана само един човек. Както винаги, той стърчеше до високата желязна еднокрака като щъркел масичка пред магазинчето, прегърнал своята двулитрова бутилка с бира. Всеки ден идваше тук привечер, подпираше се на масичката, вадеше от джоба цигарите и започваше да надига бутилката. И днес, в последния ден на старата година, той не направи изключение. Малко се знаеше за него – само това, че живее наоколо, в махалата. И че е глухоням.

Зимната градинка в съседство притихна. Две котки бяха седнали на снега и опашките им изписваха въпросителен знак.

Един мъж, облечен в яке бомбър и преметнал торба на гърба, зави от тротоара и слезе по няколкото стъпала към магазинчето.

– А, затворили са – каза той. – Нищо. Ние сме се заредили.

Отиде до масичката, свали торбата и я стовари в мокрото в краката си. После се наведе, извади едно кенче бира, дръпна пръстенчето, кенчето ахна и той изля половината в устата си.

– Ние сме помислили за всичко. Носим си радостта в торбата. Празника си носим. Нали така? Защото жените са много коварно нещо. Но да започна от началото. Така е най-добре. От самото начало.

Бях поканен на гости. Нали разбираш? Да празнуваме. Да посрещнем новата година заедно. Беше ми съученичка, не я бях виждал от двайсет години. Една такава, с котешки очи. Сега беше надебеляла, но очите ѝ пак бяха същите. Срещнахме се случайно преди няколко дни в мола.

– О, Люси!
– Бимбо, ти ли си?

На мен ми викат Бимбо. Иначе съм Божидар.

– Аз съм, душа, как си?
– Ами не съм добре. Разделих се с моя. Слушай, какво ще правиш на Нова година? Искаш ли да си я изкараме заедно?

Защо да не искам. Разбрахме се да отида у тях, даде ми адреса. И ето, купих аз една торба бира, салами, шунки, филета и тъкмо се бях запътил натам. Но преди малко ми звъни. Ами ние, вика, с моя се сдобрихме. Извинявай.

Сигурно си викаш, как така, мъж на години, пък без пристанище. Тя моята е дълга и широка. Много дълга и широка. С една дума, бях наемник. Каквото аз съм видял, на каквото съм се нагледал, хората не са го сънували. Ти не ме гледай, аз сега се отпуснах. Бях като желязо, всеки ден правех за закуска по двеста лицеви опори. Един ден пращат нашата част долу, в пустинята. Летим със самолет, кацаме. И с два камиона ни извозват навътре, в пясъците. Стигаме един оазис. Нещо като малко селце. Ще чакаме да се развидели и ще атакуваме. Преди битка винаги ни раздаваха едни хапчета. От тези хапчета в гърлото ти започва да мирише на кръв. Сякаш съм прегризал врата на някого.

Съмна се. Тръгваме. Разделяме се на няколко лъча и обхващаме като клещи селцето.

Къщите са едноетажни, на покрива има тераса. Нали си гледал по филмите. Риташ вратата и се залепяш с гръб на стената встрани. Чакаш две секунди. И влиташ вътре с автомата. Дулото напред, наляво, надясно.

Изскочи един мъж. Сънен, става от леглото. Аз забих автомата в гърдите му. С един откос щях да го прережа надве. И тогава скочи една жена. И застана между мъжа и дулото. Гледа ме в очите. Ей, братче, ако си видял такива очи като нейните, нищо друго не ти трябва в живота. Те ми казаха всичко за мен, за нея, за вселената.

Обърнах се и излязох от къщата. После се разбра, че сме сбъркали оазиса. Онзи, дето ни е трябвал, бил на още шейсет километра по-нататък.

Както и да е. Пенсионирах се, окачих се на въжето на безделието. И се прибрах тук. Но през цялото време в главата ми има една мисъл – защо не можах да срещна една такава жена, която, без да се замисли, да може да застане между мен и дулото. Но не се отказвам. Ще продължавам да търся. Нали така?

Теб като те гледам, и ти не си я срещнал. Е, хайде, аз ще тръгвам. Да се прегръщам с възглавницата. Само няма да се отказваме. Обещаваш ли?

Нали знаеш какво казват хората – Нова година – нов късмет!

Мъжът метна торбата на гръб, изкачи стъпалата и се загуби. Другият остана да стърчи край масичката, прегърнал бутилката с бира и загледан в зелената небесна светлина на наближаващата Нова година.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора