0
3324

Биография на моите филми

Георги Дюлгеров

За книгата, в която режисьорът разказва истории за филми и техните създатели.

Книгата на Георги Дюлгеров „Биография на моите филми“ (изд. „Аргос“) настойчиво се дистанцира от автобиографията, за да кръстоса в специфична мемоаристика истории за филми и техните създатели през социалистическия период на творчеството на кинорежисьора – от дипломната му работа „Бъчварят“ по Хайтов до „Лагерът“. И понеже става дума за кино, изданието акцентира на визуалния материал – снимки и отделни епизоди, които се активират чрез специален баркод. Предлагаме увода към книгата, написан от Петя Александрова.

Ученик, разказвач и киноисторик

Всеки, който има и най-малко понятие от българско кино, знае кой е Георги Дюлгеров. С онези определения, към които той се отнася скептично – класик, легенда, доайен, маестро… От солидното му творчество „Авантаж“ („С този филм българското кино престана да ходи по къси панталонки!“, Лариса Шепитко) и „Мера според мера“ се открояват в своята значимост за развитието на киноезика, но в „Биография на моите филми“ се разказва за всичките му филми подред. За дипломния в СССР „Бъчварят“ и дебюта „Изпит“ (парадоксално и двата по един и същ разказ на Хайтов); за новаторските „И дойде денят“ и „Трампа“; за нереализираните проекти „Да отвориш рана“ и „Съединението“; за експериментите „Гардеробът“ и „Акатамус“; за нестандартните документални портрети „За Нешка Робева и нейните момичета“ и „За момичетата и тяхната Нешка Робева“, за сбогуването с миналото в „Лагерът“. И това е само първата част, която приключва с периода на социализма – дай боже, Дюлгеров да напише и втората, след 1991, в която има не по-малко интресни истории, произведения и събития за разказване.

Филмите на Дюлгеров ни откриват истини за самите нас чрез съдбите на други хора, за народопсихологията, за сломените души, за въздигането и пораженията, за копнежите, мечтите, болката и пропилените чувства, за времето, социално и лично – и още много други неща.

Сега обаче пред нас са не филмите, а тяхната биография. „Другият живот на филма, оня, който не е запечатан на лентата. Оня живот, който се случва по време на снимки. Или след това. И хората, които са замесени – или в създаването на един филм, или в неговото спасяване, че дори и в неговото поругаване.“

Дюлгеров започва писмената си епопея заради внуците, на които я посвещава. Но не е само това. Освен Режисьор, той винаги е бил и Учител и сега отново ни поднася своеобразни „уроци по кино“. За режисьора Дюлгеров е писано много, а и той подробно се разгръща като такъв в предстоящия текст, аз няма да го повтарям. За учителя Дюлгеров свидетелстват поколенията негови студенти и последователи… а също и техните филми и позиции в киното.

Предизвикателството на тази книга е да открием другите възможни лица на Дюлгеров –  ученик, разказвач и историк.

Да, не учител, а ученик. Той разнопосочно и все пак последователно ни среща с огромно количество хора. Забърква истории с най-близките си съратници: оператора Радослав Спасов, композитора Божидар Петков, художника Георги Тодоров-Жози, директора Кирил Кирилов, актьора и генератор на идеи Руси Чанев… Странично представя „от кухнята“ световноизвестни имена: Андрей Тарковски и Лариса Шепитко, Кшищоф Зануси и Кшищоф Киешловски. Никога не пренебрегва „втория ешелон“, невидимата сила на снимачния процес: асистент-режисьори, асистент-оператори, осветители, камерни техници, монтажисти, статисти … Те са увековечени чрез спомените на своя режисьор и за книгата са еднакво значими с останалите, защото от тях Дюлгеров непрекъснато се е учил. А той умее да се учи по неочакван начин – на  кастинг от… Апостол Карамитев. На „сълзата в окото на актрисата е по-важна от блика по бузата й!“ – от Славчо (а той от бате Димо). На идеи и метод на работа – от Руси („Големите артисти не се вглеждат в себе си по време на снимки, те се взират в партньора“). На лавиране във властовите кулоари – от Павел Писарев. На труд и желязна воля – от Нешка Робева и гимнастичките. На драматургични умения – от Свобода Бъчварова. И на артистизъм, превъплъщение и всеотдайност от плеядата актьори, с които е работил: Филип Трифонов, Асен Кисимов, Радосвета Василева, Пламена Гетова, Мария Статулова, Таня Шахова, Илия Добрев, Григор Вачков, Стефан Мавродиев, Богдан Глишев, Катя Иванова, Ивайло Христов… Безценната черта на неговия характер е отвореността – да забелязва талантите на другите, да признава постиженията им, да  иронизира себе си и да признава грешките си.

Разказвач. Дюлгеров е сценарист или съсценарист на голяма част от своите филми, истински представител на авторското кино. И знаем, че умее да разказва сладостно (особено чрез гласа на Руси Чанев), с подробности, с усет за обрата, за детайла, за характерния език на един персонаж. Не е точно зевзек и не ниже лакърдии като приятеля си и учител Рангел Вълчанов („Дойде ли часът на кюфтетата, спирай снимки!“), които влизат направо в енциклопедия с афоризми. Макар че на драматичните епизоди „как се язди каца“ или „голите пишки“ се разсмивам до сълзи. Но пък е ненадминат в дълбочината на анализите и с актьорски рефлекс влиза в чуждата кожа, разбирай чуждата гледна точка.

Руси Чанев и Георги Дюлгеров по време на снимките на „Мера според мера“ © CФФ

Жоро е диалогист – слуша и чува, харесва самобитността отсреща и изкопчва максималното за филма. Тук е в непривичната за него роля на писател документалист –  героите и случките са автентични, трябва да се внимава. Спецификата е в погледа и в живия, увлекателен, пъстър, богат и плавен език, който характеризира Дюлгеров като творец, еднакво добър във визията и словото. Не случайно някога всички хлъцнахме на мелодичността и омаята на диалекта в „Мера според мера“, без да ни влияят споровете за енидже-вардарското наречие или речника на Найден Геров. „Начинът, по който се конструира една фраза, определя и мисленето, и поведението, и съзнанието, и подсъзнанието на един народ“, бих добавила и на всеки човек.

Киноисторик. Спомняте ли си хаджи Генчо и дядо Либен, които обичат отечеството, но не всичкото, а само Копривщица? Георги Дюлгеров е точно обратното – той обича киното, но не само своите филми, ами и тези на колегите си, на учениците си и цялото световно арткино. Не случайно е от водещите лектори на програмата „Европейско кино за учащи“. „Един от недостатъците на моя народ, на който не мога да свикна вече толкова години, е късата историческа памет. Всеки път, когато видя как французите или руснаците тачат своите предци, ми домилява за нашите небрежно забравени предходници.“ И покрай филмите на Дюлгеров ние научаваме подробности за следването през 60–70-те във ВГИК и за водещите фигури на съветското кино. От участията по международни кинофестивали усещаме духа, но и конюнктурата на Берлинале и в Москва. При работата с художествените и минисъветите от всякакъв характер лъсва в детайли механизмът на идеологическата цензура в изкуството. Не пропускаме да проследим навлизането на директния запис на звука, на долби стереото. Но най-вече – с много любов слушаме за предходниците или връстниците на Дюлгеров в българското кино. За онези, с които е работил, независимо колко дълго и успешно. И за още едни, с които му е шарено – Николай Хайтов; или на които се възхищава по своему – Еди Захариев. Пред нас оживяват и другите, с които режисьорът малко е общувал, те не са от неговия кръг, обаче му изглеждат толкова важни в света на изкуството, че не ги подминава без добра дума: Христо Ковачев и Христо Христов, Ивайло Петров и Петя Дубарова, Йълдъз Ибрахимова и Веселин Андреев…  

Знам, че тръгването към тази книга е заради любовта към незабравимите филми на Дюлгеров. Но след прочитането ѝ не филмите, а хората и историите с тях ще останат в съзнанието – една пъстра и богата картина на задкулисието на българското кино.

Петя Александрова