Връщам се назад, далеч назад в спомена – чак до студентското, че и до предстудентското си минало. Което навремето преливаше от изненади за мен самия, а днес, с над полувековна давност, съм сигурен, че ще изненада още повече съвременния млад читател.
И така, в едно тоталитарно общество изненадите, обратите, парадоксите са далеч по-многобройни от закономерностите. Причината за тази аномалия е проста: за разликата от демократичните системи, в авторитарните и особено в тоталитарните общества намеренията, целите, хрумките, че и безумията на властимащите доминират над логиката, над регламентите, над причинно-следствените връзки и отношения, доминират дори над нормалното човешко мислене – безсмислието над смисъла, неразумността над разума доминира. Колкото по-авторитарна и тоталитарна е една система, толкова по-безусловна е и тази доминанта. Така личната воля, личното мнение и дори личната приумица на партийния апаратчик се превръщат във всеобвързващ, в общонароден закон. Властта на партийния функционер е всемогъща, тя господства над всички останали закони и принципи, над всички граждански начала и максими. Ето защо разсъдъкът често остава изненадан от държавническото безразсъдство – той е безпомощен пред неговите абсурди и труизми. Така още в моето детство се породи каламбурът, че социализъм значи победа на прогресивните сили над здравия разум. Оказа се, че като средношколец на мен ми беше по-леко и по-естествено да повярвам на този каламбур, отколкото на небивалиците на партийната идеологическа пропаганда. А тази ми вяра беше опасна – преди всичко за мен самия. Както ще видим в хода на текста, тя ме поведе не към чертозите на светлото комунистическо бъдеще, а към наказателната система на реалния (какъв друг да бъде?) социализъм.
Но да тръгнем стъпка по стъпка по дирите на парадоксите, на изненадите и безумията, обременили не само моята биография, а и цяла една епоха.
Ще започна с това, че от дебрите на суровия казармен режим аз кандидатствах в Софийския държавен университет (така се казваше тогава – като че ли можеше да бъде и частен!). А за моя огромна изненада държавата взе, че ме прие. Кандидатствах една-единствена специалност: философия, царицата на науките. Така през есента на 1965 г. като първокурсник цар на науките тръгнах да ставам и аз. Бях, както пише пролетарският поет, „стреснат, трогнат, очарован”. Но не както става в строфите – от вихъра на червените ескадрони и от факела на новата ера, а от факта, че съм приет в мечтания университет с такова неочаквано държавническо великодушие. Както знаем, държавите (и особено тоталитарните държави) не са катедрали на великодушието – най-малко към ветрогони като мен те са благоразположени. Защото аз идвах от родната казарма с една много тежка, много обременяваща идеологически ипотека. Не ще и дума, че в държава като НР България за предпочитане бе да си заклеймен и обременен криминално, отколкото идейно. Радой Ралин формулира казуса в най-чистия му вид:
Абе, може да си прав,
но не си идейно здрав.
Без да го искам, без да го подозирам дори, още като кандидат-студент аз се бях вписал в контингента на идейно нездравите елементи, защото само месец-два преди да се уволня със заповед на любимеца на милиони днешни носталгици по добрите стари времена, тогавашен министър на отбраната – ген. Добри Джуров, аз бях разжалван от старшина-школник (фазан) в звание редник. Тогава цялата история понамирисваше на съд и присъда и аз отървах само на косъм дисципа. А разжалван ли си веднъж, ти си вече идейно нездрав – направо прогнил идейно си. Тогава твоето естествено място е по-скоро в дисципа, отколкото в царството на царицата на науките.
И до днес не зная как ме приеха в една толкова политизирана и идеологизирана тогава специалност, след като идвах с такава тежка обремененост. Вярно е, че гимназиалната ми диплома не беше лоша, вярно е, че издържах блестящо кандидатстудентските си изпити по литература и история, вярно е обаче също, че и най-безспорните академични оценки и доводи не струват пукната пара пред всевластието на класово-партийните критерии. Критерии, които като старшина-школник и командир на взвод аз бях потъпкал със солдатските си ботуши. Ако майката-държава ме беше прогонила овреме от академичните ми намерения, ако своевременно не беше ме допуснала до лоното на алма-матер, щеше да си спести труда след някоя и друга година да ме изключва от университета. Щеше да си спести и труда след още някоя и друга година да ме възстановява обратно в същия Философско-исторически (така се казваше тогава) факултет, а след още някоя и друга година отново да ме изключва – този път окончателно и завинаги, без повече безпочвени възстановявания и без правото да кандидатствам в което и да е висше учебно заведение на страната. С толкова много труд се самонатовари родната държава само поради едно попътно недоглеждане.
Защото само едно попътно, едно бюрократично недоглеждане може да обясни попадането ми в Софийския университет – и то в един толкова политизиран и идеологизиран факултет. Закономерно бе само изключването – не и приемането ми. В специалност философия място за разжалвани старшини-школници нямаше – имаше място по-скоро за подрастващи партийни кадри, за бъдещи апаратчици, за теоретици на комунистическото ни битие. Съвсем не е случайно обстоятелството, че доколкото не бяха разжалвани, почти всички от бившите ми състуденти направиха впоследствие кариера като идеолози на Партията-ръководителка по разни централни и местни комитети и комитетчета – като апаратчици, като обществени апологети на правата вяра. Правоверие, което най-доблестните от тях охраняваха с пистолет на кръста като безименни, но героични труженици на рубежите на Тихия фронт по света и у нас.
А да скрия от университетската администрация разжалването си беше невъзможно. В онези сурови и зли времена във висшите учебни заведения се кандидатстваше не само, както става в декадентския Запад, с диплома, и дори не само със знания – кандидатстваше се и с автобиография. Една автобиография, в която и да исках, аз не можех да премълча позорната, опозоряващата си солдатска деградация. Деградация, която по силата на тоталитаризма, по силата на тоталитарния контрол и на повсеместното доносничество, на прерасналата в истински фолклор шпиономания и врагомания рано или късно щеше да бъде разкрита. Така че в автобиографията си аз не премълчах разжалването си, но за мое щастие явно някой университетски чиновник не е дочел биографичната ми изповед.
Впоследствие бойците от Тихия фронт направиха съответните разкрития и ме изхвърлиха и от Софийския университет, и от столицата, и от отечеството любезно и ме запокитиха чак в бърлогата на презрения класов враг, превръщайки ме в предател на родината, във враг на народа и в платен агент на буржоазната идеологическа диверсия. Но за тази вълнуваща трансформация ще разказвам в следващите си публикации.
