1
816

Битие и отсъствие

Книгата (УИ „Св.Климент Охридски”) изследва уникална гранична ситуация в живота на Достоевски, осъден на смърт чрез разстрел. Философският хоризонт на текста подпомага свободното диалогизиране с различни философски, исторически и литературни традиции. Прочетете откъс от книгата.

stoyan asenov bitie i otsustvie1Защо „случаят Достоевски” стои в центъра на вниманието – обяснява авторът на монографията във въведението си. „Това се дължи не само на факта, че оттам възникна проблемът, както го описахме в началото, а преди всичко поради уникалността на случая. Ритуалът е така изграден, че подсъдимите по процеса на Петрашевци, един от които е и Достоевски, да изживеят процедурата по изпълнение на смъртното наказание, без да имат съмнение в нейната сериозност до последния възможен момент, след което тя е прекратена. Следователно става въпрос за автентичен опит, за който Достоевски ще напише на брат си същата вечер: „Аз бях в последния миг” и ще я характеризира като ситуация на абсолютна безнадеждност, т.е. ситуация на известена и узната смърт. Същевременно, а това е може би най-важното, всичко се случва именно с Достоевски, човека, притежаващ чувствителността и таланта да опише преживяното.

Тук следва да отбележим следното: Достоевски не е обичал да разказва и не е разказвал, нито е описал специално случилото се на Семьоновския площад. Но в произведенията си на редица места като част от самите литературни творби той изразява достатъчно ясно своя опит за събитията и преживяното по време на екзекуцията. Разполагаме и със сравнително подробния разказ на един от участниците, изведени заедно с Достоевски на Семьоновския площад, Дмитрий Ахшарумов, чиито спомени са преведени и представени в настоящия текст, както и с кратки, откъслечни спомени на участници и свидетели на случилото се. Съществен източник на информация представляват и официалните материали на властта по подготовката и изпълнението на смъртното наказание. Най-важните от тях – присъдата на Достоевски и проектът за изпълнение на смъртната присъда, също са дадени по-долу. Оттук става ясно, че най-непосредственият, бихме могли да го наречем „автентичен” емпиричен материал, особено този на Достоевски, съвсем не е голям, но философското размишление се стреми да не напуска неговите граници и да се движи в пределите, които той задава… Стремял съм се, поне съзнателно, да анализирам опита на Достоевски за смъртта, без да напускам собствените граници на случая, да „заскобя” всевъзможни отнасяния… Книгата се състои от две главни части. В първата се очертава общото пространство на случващото се, един базов пространствено-времеви континуум в две проекции: в един, условно да го наречем, „обективен” план и в друг – феноменологико-екзистенциален, в който се помества опитът на Достоевски в тази ситуация… Втората част е посветена на опита на самия Достоевски, на изследване на „хронотопа на последния миг”.”  

Ето какво пише за книгата проф. Цочо Бояджиев: „Тази книга е посветена на уникална гранична ситуация в живота на Достоевски. Най-първото условие за едно поредно изследване на великия писател е намирането на собствен ракурс на анализ , който и единствен може да оправдае самото интелектуално начинание. Несъмнено Стоян Асенов се е справил блестящо с това предизвикателство. Неповторимата гледна точка към една достатъчно експлоатирана тема смятам за огромно достойнство на текста, отличаващ го ярко от масата създавани в сферата на хуманитаристиката „редундантни” съчинения.
Книгата е едновременно дълбокомислено философско размишление върху удивителната, неочаквана и заедно с това натрапваща се „предметност” на екзистенциалното „преживяване на предела”. Тъкмо в продуктивната интервенция на собствено философското разсъждение в обсъжданата „житейска материя” виждам другото голямо предимство на текста. Той демонстрира убедително евристичния потенциал на философската рефлексия върху феномени от всекидневния живот. Философският хоризонт не позволява капсулирането на написаното в него самото, а подпомага свободното му диалогизиране с различни философски, исторически и литературни традиции, оставайки едновременно напълно самостоятелно и оригинално творение. Стоян Асенов остава при всяка своя стъпка именно философ, задавайки една интелектуална загадка, която интригува и прави изследването увлекателно и ангажиращо. Мисленето удържа деликатния баланс между емоционалната съпричастност и критическата дистанция, между вчувстването и разсъдливостта.
Djoni1Текстът е много внимателно и фино композиран, богат като изказ и същевременно е само – по израза на Радичков – „мускул и жила”, без многословие, подчинен на усилието да бъде изразена същината на мисълта. Езиково и стилистично той е безупречен, не само четим, но и доставя истинска естетическа наслада.”

Стоян Асенов (р.1960) е дългогодишен преподавател във Философския факултет на Софийския университет. Автор на студии, статии, както и на преводи.

 

 

„Битие и отсъствие. Достоевски и опитът на смъртта”, Стоян Асенов, УИ „Св.Климент Охридски, 2014 г., 16 лв.

 

Публичност и заличаване

 

 

Драматургията на смъртта

На 23 април 1849 година, в малките часове на нощта, Фьодор Достоевски е арестуван заради участието си в кръжока на Петрашевски. Заедно с още 13 човека е затворен в Алексеевския равелин в Петропавловската крепост – най-страшния затвор за важни политически държавни престъпници. В почти пълна изолация, нарушавана само от разпити, те прекарват там 8 месеца докато трае делото срещу петрашевците. На 16 ноември военния съд приключва делото и осъжда 21 подсъдими, в това число и Достоевски, на смърт чрез разстрел. Ето присъдата на Достоевски:

Военният съд намира подсъдимия Достоевски за виновен в това, че той, получавайки през месец март тази година от Москва от дворянина Плещеев (подсъдим) копие от престъпното писмо на литератора Белински, е чел това писмо на събрание: от начало у подсъдимия Дуров, след това у подсъдимия Петрашевски и накрая го предава за написване на копия на подсъдимия Момбели. Достоевски е бил у подсъдимия Спешнев по време на четенето на възмутителното съчинение на поручик Григориев под името: „Войнишка беседа”. Затова военният съд осъжда инженер-поручика в оставка Достоевски за недонесение за разпространяването на престъпното за религията и правителството писмо на литератора Белински и злоумишленото съчинение на поручик Григориев – да бъде лишен на основание Свода от военни постановления от чинове, от всички права и подложен на смъртно наказание чрез разстрел”.[1]

Решението на съда постъпва във върховната прокуратура – т.нар. Генерал-аудиториат – на 19 декември. Тази висша инстанция потвърждава присъдите, като от своя страна, имайки предвид младостта на подсъдимите и някои смекчаващи вината обстоятелства, предлага на императора смъртната присъда да бъде заменена с други наказания. Императорът Николай І отменя смъртните присъди и даже намалява на някои предложените от генерал-аудиториата срокове на наказание. Така Достоевски получава четири, вместо предложените осем години каторга.

Очевидно като част от наказанието императорът нарежда първо да се извърши целият ритуал по изпълнение на смъртната присъда, като се започне с публичното прочитане на смъртната присъда, произнесена от съда и утвърдена от императора, и се завърши с последния възможен момент – преди произнасянето на заповедта „Огън!”. Точно тогава изпълнението на смъртното наказание трябва да се прекрати и да се съобщи императорската воля, която по своята милост дарява живота на подсъдимите и определя различни срокове на наказание. Ритуалът трябва да демонстрира както наказващата сурово, така и опрощаващата воля на императора. Оттук става ясно, че това, което предстои да се случи, ще бъде дадено на изпълнителите и подсъдимите в две различни крайни перспективи.

Между 19 и 21 декември започва трескава подготовка на самия ритуал по изпълнение на смъртното наказание. Най-напред императорът дава общи указания за нейната подготовка, определяйки 23 декември като последен възможен срок за изпълнението й. Те са съобщени на дежурния генерал-адютант на главния щаб, а след това на военния министър и са изпратени на командващите гвардейските и гренадирски корпуси. След консултация с военния губернатор на Петербург е съставено „Предложение за привеждане в изпълнение на височайшата конфирмация”. В него в девет точки е изложена последователността и основните моменти на ритуала. Това предложение продължава да се преработва и консултира с Николай І – уточняват се подробности като дали да се изкопаят гробове, дали за всеки подсъдим да има отделен стълб, да се завързват ли очите им, улиците, по които трябва да минат и други. Съставя се нов документ: „Проект за привеждане в изпълнение на присъдата над осъдените злосторници”. След нови консултации, които доуточняват редица детайли – подредбата на подсъдимите в зависимост от тежестта на престъплението, редът за изпращане в Сибир и други – е оформен окончателният вариант на документа, утвърден от самия император:

Височайше утвърдено

21 декември 1849 година

Списък с височайше утвърдения проект за привеждане в изпълнение на присъдата над осъдените злосторници.

На Семьоновския плац, на парадното място срещу средата на насипа да се поставят три стълба на височината на един аршин, гробове да не се копаят.

Около тях да се разположат по батальон от л. Гв. Егерският и Московския полкове и дивизион от л. Гв. Конногренадирския полк.

На 22 декемри тази година, в 9 часа сутринта, да се доведат на това място престъпниците в карети. Отпред и отзад на редицата от коли да се постави по един взвод по С. Петербургския дивизион. Да се движат в тръс от крепостта, през Нева до Гагаринското пристанище, по крайбрежната до Арсенала, по Литейна и Владимировска до Семьоновското плац-парадно място.

При всеки екипаж от двете страни да има по един конен жандарм, а отпред на колоната начело да стои плац-адютант.

Престъпниците да се доведат до самите войски. При излизането от екипажите да бъдат посрещнати от свещеника в погребални одежди, с кръста и Св. Евангелие и обкръжени от конвой да бъдат преведени по фронта и след това – пред средата на войските.

След установяването пред войските, се извикват обер- и унтер-офицерите на средата, командва се „За почест”, барабанчиците бият три дроби и се чете присъдата, по устав.

След прочитането се командва „На рамо”, обер- и унтер-офицерите – по местата си и под ударите на барабаните се извърша обряда. На дворяните се сваля униформеното облекло и се пречупват на главата шпаги, собствено на тези, които са определени за каторжна работа. След това на всички престъпници се обличат бели дълги ризи (от поручик Палм да не се сваля мундира, над него да не се чупи шпага и да не му се облича дълга риза). Свещеникът благославя и се оттегля.

Към стълбовете се отвеждат престъпниците: Петрашевски, Момбели и Григориев със завързани очи. След завързването на тези престъпници към стълбовете, 15 войника подхождат към всеки от тях на разстояние 15 стъпки, до унтер-офицерите, със заредени оръжия. Останалите престъпници остават при конвоя.

След това се привежда в изпълнение височайшата конфирмация.

След изпълнението на всичко това на престъпниците се обличат топли дрехи, Петрашевски се оковава във вериги и от мястото на обявяване на присъдата и със жандармите и фалдегера се отправя по назначение. Останалите престъпници се връщат в крепостта и се разпращат по специално разпореждане.

Изобщо всички разпореждания по доставянето на престъпниците от крепостта, по извършването над тях на обреда на смъртното наказание и заминаването им от мястото на обявяване на присъдата се възлага на личната отговорност на С. Петербургския комендант.

По-нататъшното изпълнение на височайшата конфирмация Негово Величество благоволи да предостави лично на генерал-адютанта Сумарков.

Дежурен генерал на Главния щаб на Негово Императорско Величество

генерал-адютант Игнатиев

21 декември 1849 год.[2]

Както посочва Белчиков „Инсценировката на екзекуцията имала подчертано издевателски, нечовешки характер. Царят проявил активно участие в разработката на церемониала на смъртното наказание. Той предвидил такива подробности като плана на ешафода, облеклото на подсъдимите, обличането им в бели ризи, екскорта на войската, присъстващите на площада и т.н. Всичко е било насочено към това петрашевци да преживеят страшни предсмъртни минути и едва след това да узнаят за царската конфирмация, връщаща ги към живота”[3].

Не е трудно в подготвения за петрашевците церемониал да открием почти всички черти, цели и смисъл, който носи публичната екзекуция, така добре описани от Мишел Фуко в „Надзор и наказание”. И макар че при него акцентът пада преди всичко върху телесното изтезание като ключов момент в отношението на властта и подсъдимия, то и тук подготвената процедура има подчертано изтезаващ характер, но отнесен по-скоро към душата, отколкото към тялото. („Малка” подробност в случая е фактът, че подсъдимите са били принудени да стоят по ризи повече от един час при -21 градуса. Както ще видим по-късно, самият Достоевски отбелязва, че в случая телесните мъки даже са за предпочитане пред душевните.) Така че жестокостта на изтезанието, независимо от неговия характер, ясно личи както в намеренията, така и в детайлите на подготвената наказателна процедура. Тъй като в този представителен ритуал липсва неговият завършващ и най-жесток елемент – умъртвяването на жертвите, то отсъствието му трябва да бъде „компенсирано” чрез интензифициране на жестокостта на процедурата. Както отбелязва Фуко: „Наказателното изтезаване не е просто телесно наказание, то е особено производство на страдание, ритуал, организиран за белязване на жертвите и за демонстриране на властта, която наказва; то в никакъв случай не е отчаяние на едно правосъдие, което, забравяйки своите принципи, губи всякакви задръжки. В „крайностите” на изтезанията се крие цяло едно устройство на властта като цяло”.[4]

По-нататък в текста ще се спрем подробно на същността и механизма, предизвикващ страданието. Сега е важно да отбележим, следвайки Фуко, че „…то трябва да бъде белязващо по отношение на жертвата и с белега, който оставя върху тялото или с блясъка, който го съпътства, то е предназначено да позори този, който е подложен на него. … във всеки случай паметта на хората ще запази спомена за излагането на показ, за позорния стълб, за мъчението и надлежно установеното страдание”.[5]

Позорящият, унижаващ характер на ритуала е изразен в почти всички негови детайли и съпътства събитията от тяхното начало до техния край. Най-напред той е заложен в неговата публичност. Разбира се, публичността сама по себе си не може да бъде позоряща, но в случая тя се явява необходимо условие, мястото, в което се разгръщат поругаващите процедури и без което те биха загубили част от своето предназначение.

В „Списъка с височайше утвърдения проект…” публичността на ритуала е старателно подготвена. Той трябва да започне в девет часа, т.е. когато е достатъчно светло. Избраният час, прилежно подготвеният и описан маршрут гарантират наличието на достатъчно хора, които да станат свидетели и то да не остане незабелязано по пътя към крайната цел. „Така се движехме няколко минути, преминахме Нева, … движехме се по Възкресенския проспект, завихме по Кирочна и Знаменска. … Половин минута се любувах на картината, която отдавна не бях виждал – пробуждащата се в ясното зимно утро столица; минувачите вървяха и спираха, виждайки пред себе си небивало зрелище – бързия ход на екипажите, обкръжен от всички страни с препускащи жандарми с извадени саби. Хората се връщаха от пазарите; над покривите на къщите се виеха навсякъде гъсти кълба дим от току-що запалените печки … Ние излязохме на Литовка и след това тръгнахме по Водоснабдителния канал. Това движение продължи около тридесет минути. След това завихме надясно и след малко спряхме. … Бяха ни докарали на Семьоновския площад. Той беше покрит с прясно навалял сняг и обкръжен от войска, стояща в каре. На насипа в далечината стояха тълпи народ и ни гледаха…” Това описание е направено от Д. Ахшарумов – един от осъдените заедно с Достоевски.[6]

Очевиден е стремежът за показност на ритуала. Всичко, което ще се случи на Семьоновския площад, ще се случи пред очите на „тълпите народ” и войската, която е не само участник, но и важен свидетел – осъдените са преведени пред целия войнишки строй, тъй като част от тях са служили в някои от военните части, намиращи се на площада. Публичността осигурява срещата на властта, институциите, народа и престъпниците, прави възможно, както казва Фуко „истината да блесне”. В този смисъл опозоряването става иманентно на самия феномен на публичността. То се реализира в поредица от действия – споменатото вече преминаване пред целия фронт на войската, свалянето на военните униформи, чупенето на шпагите над главите, стоенето по риза и без шапка в ужасния студ, привързването на трима от тях за стълбовете. От друга страна, самата присъда не само ги обявява за престъпници, но и се осъществява чрез следващи едно след друго наказания: „…да бъде лишен от чинове, от всички свои права и подложен на смъртно наказание чрез разстрел”. По този начин осъждането е дадено като актове на отнемане.

Най-напред на подсъдимия се отнемат всички военни чинове и с това той се поставя извън реда на публичната институция, към която е бил причислен. Тъй като армията е държавна институция, отнемането на чиновете е силно декласиращо спрямо самата държава действие и категорично посочва новото отношение между подсъдимия и държавата.

След това се отнемат всички права. Руският израз е „права состояния”, и думата „состояния” има много значения.[7] Тази многозначност на термина задава широкия периметър на лишаване, на отнемане, на които подсъдимите са подложени.

Второто значение ни посочва, че подсъдимият се лишава от социалния статус, който има, и изобщо от правото си на място в социалния ред, а след това (трето значение) от правото на каквато и да било собственост, т.е. материално богатство, от тази част на материалния свят, която наричаме „моя”, от това да бъде в субектно отношение към предметите. Накрая се отнема самата възможност да може, т.е. да действа, да продуцира действеност, да бъде субект на каквото и да било можене. Очевидно наказанието е лишаване от почти всички права.

Тази ескалация на отнемането сякаш естествено достига в последната си точка до единственото останало право – правото на живот. В убийството опозоряващите процедури по отнемането достигат до онзи предел, в който подсъдимият е обявен за недостоен да обитава не просто определен социален ред или обществен статус, собственост или богатство, да бъде субект на собствените си действия и следователно свободен и т.н., не, подсъдимият тук е обявен за недостоен да обитава самия живот. Но преди да бъде изведе от него, в една нарастваща градация, той е извеждан от конкретните форми и начини на неговото имане, от социалните и обществени форми на неговото обитаване.

Оттук става ясно, че подсъдимият е в публичността, за да се покаже, че за нея той повече не съществува и пребиваването в нея е процес на постепенното му публично заличаване. Той е поставен в публичността, за да изчезне постепенно за нея, за да стане публично невидим. Процедурата по поругаването като отнемане е процедура по заличаване. От друга страна, тя се осъществява чрез едно публично преекспониране, чрез „блясъка на публичността” – за много от подсъдимите те стават видими много повече, отколкото някога изобщо са били. Актът на заличаване за публичността трябва да отекне в самата публичност. Пред нас е ритуал на публичното заличаване от публичността, но не само от нея, а и от частния живот. След произнасянето на присъдата човекът вече е никъде.[8] Тази игра на публичност и заличаването от нея, по-скоро на видимост и невидимост, ще продължи и след произнасянето на окончателната присъда, където смъртното наказание е заменено с различни срокове каторга. Тук подсъдимите са изведени от всякакъв публичен ред и следователно невидими в публичността – Сибир е точно такова „невидимо”, далечно място – но същевременно са станали изцяло и непрекъснато подръчни и видими за властта. Сибир е най-чистото, прозрачно и близко до властта място.

Интересна в това отношение е финалната част на присъдата. На предложението на генерал-аудиториата за осем години каторга Николай І слага резолюция „На четири години, след това – редови”. Зачисляването като редови войник след излежаване на присъдата придава особена амбивалентност на жизнената ситуация. Присъдата е излежана, но човекът не е напълно свободен. От една страна, Достоевски е изваден от изолацията на сибирската каторга и следователно – от статута на престъпник, и е сложен в редовете, които задават самата държавност и власт, които и служат. С това той прекосява границата на публичната невидимост и анонимност и отново е „зачислен” в публичното пространство. От друга страна, това пространство твърде условно може да бъде наречено „публично” и дава много малка възможност за свободен социален живот. Той е пратен в Семипалатинск, който „представлявал глухо градче, загубено в киргизките степи, недалече от китайската граница. Еднообразният пейзаж от приземни и бедни постройки се оживявал от очертаните във въздуха островърхи минарета, разпръснати по цялото селце. Достоевски отново бил въдворен в дървена казарма, но имал възможност да спи не на голи дъски, а на нарове, покрити с плъст. Той бил длъжен на изпълнява фронтовите занятия с цялата им строгост, но от други задължения бил освободен.”[9] Той вече не е затворник, но мястото, което му е отредено на най-ниския социален ред, прави публичността едва забележима. Статусът му на редови войник го държи почти непрекъснато под окото на властта и всъщност точно затова той е зачислен там. Отношението между него и държавата отново е променено, той е част от държавната машина, но стоейки в самия й край, е по-скоро обект на нейната власт. Променяйки статуса си, Достоевски променя твърде малко по отношение на заличаващите процедури, които властта е осъществила. Той всъщност е на самата граница и от предишното му положение го отделя един „тънък слой плъст”. В това почти изцяло видимо от властта и почти публично незабележимо място започва завръщането на Достоевски от онова „никъде”, чието начало е на Семьоновския площад в едно мразовито утро на 22 декември 1849 година.

Можем да обобщим казаното досега така: старателно подготвеният ритуал по изпълнение на смъртната присъда съдържа като съществен свой елемент, наред със страданието и силата на властта, поругаването. В същността си то се осъществява като отнемане и лишаване – от социален статус, през всички права, до живота. По този начин отнемането е дадено като публично заличаване от самата публичност – осъденият е недостоен да обитава всички социални редове, включително и този на живите. Тази процедура по заличаване е един постепенен градиращ процес, през който осъденият става все по-отсъстващ, за да изчезне в кулминиращия момент на смъртта. Този процес е даден в драматично разгърнатото пространство на публичността.

Заличаване и тяло

Ако се вгледаме внимателно в случващото се, ще забележим, че актовете по отнемането вече са дадени телесно. Процедурите по поругаването се случват с тяло, вече поругано само по себе си като тяло. Ритуалът ще разгърне това, което тялото е въплътило в себе си. След осем месеца, прекарани в ужасяващите условия на затвора, в ясното зимно утро се появяват телата на подсъдимите, чийто вид красноречиво говори сам по себе си: „В този момент видях група другари, скупчили се заедно, протягащи един към друг ръце и приветстващи се след толкова насилствената, злополучна раздяла. Когато погледнах в лицата им, бях поразен от страшната промяна: там стояха Петрашевски, Лвов, Филипов, Спешнев и някои други. Лицата им бяха слаби, измъчени, бледи, издължени, у някои обрасли с брада и коса. Особено ме порази лицето на Спешнев, той се отличаваше от всички със забележителна красота, сила и  цветущо здраве. Красотата и цветущият вид бях изчезнали; лицето му от закръглено бе станало продълговато; то беше болезнено, жълто-бледно, бузите му бяха отслабнали, очите сякаш бяха потънали и под тях имаше големи сини кръгове; дълги коси и израснала голяма брада ограждаха лицето му.

Петрашевски, също много променен, стоеше начумерен – той беше обрасъл с голяма буйна и гъста, сливаща се с бакенбардите брада „сигурно на всички им е било еднакво добре” – помислих си аз.”[10]

Друг от изведените на площада, Иван-Фердинанд Ястрежембский, разказва: „Осемте месеца, прекарани в самота, в единична килия, … ми бяха подействали убийствено. Аз бях до такава степен изнемощял, че стоящия до мене на ешафода Дуров не ме позна.”[11]

Пред нас, разбира се, са преди всичко страдащи, измъчени тела, външният вид на които свидетелства за понесените беди. Но това, което е поразило разказващите и самите участници в случващото се, е не толкова белезите на страданието, а промяната. Познатите лица не просто са се променили, те са се изменили почти до неузнаваемост. Именно тези измъчени, новопридобити тела стават значещи в публичното пространство чрез пропастта, която отварят между новото и старото тяло. Един от основните белези на новопридобитото тяло е неговата запуснатост. То видимо е предоставено на природата, която се просмуква в него, която го обраства и избуява, природата, която го обхваща и завладява. Този живот на природата върху тялото го прави да изглежда по-скоро като част от самата нея, в тялото се вижда „какво природата е направила от човека”. То принадлежи на нея, а не на този, на когото е тялото. То изглежда ничие, безстопанствено, тяло без субект, без стопанин, запуснато място. То принадлежи на природата и на властта – властта, която е иззела тялото от този, на когото принадлежи и е направила невъзможна автономната грижа за него. Тук природата тържествува именно върху изоставеното тяло, тя се храни от неговата измъченост и затова нейното тържество не е триумф на самата природност на тялото. Не тялото е възстановено в своята първична природност, то не изразява силата на собствената си природа, а нейната заличаваща мощ. Природата тържествува през слабостта, през намалената жизненост – в нищетата на тялото. Затова тук тялото е пространство, върху което се разкрива битка, територия, която е завладяна, защото е отстъпена.

Дори за външния наблюдател е очевидно, че новото тяло е получено чрез трансформация на старото, така че в новото тяло всеки открива изчезналото почти невидимо старо. Подсъдимите придобиват сякаш тройно тяло – едно старо, вече само въображаемо или спомняно, откривано в новото чрез свои остатъци или подобия, едно ново тяло и едно трето като синтез, даден като трансформация, като изчезване на едното в другото, което по-горе определихме като пространство, завладяно от природата. Тази троичност на тялото позволява да се случват различни форми на идентификация, на разпознаване и неразпознаване, на придобиване и загубване на идентичност.

Но какво е отстъпило пред настъпващата природа? Тя е заличила преди всичко значимите социални и културни форми на телесността, форми, които тялото има и чиято външност и изразителност са възможни само ако то се подчинява не на природна, а на социална и културна нормативност, т.е. форми, възможни в модуса на „това, което човекът може и е длъжен да направи от себе си” (Кант). По-нататък, силно изменено, тялото е загубило личностната си и следователно идентификационна отличителност, най-вече собственото си лице. Като вземем предвид факта, че в нея влизат някои от социалните и културни форми на телесността, става ясно защо тялото е станало трудно разпознаваемо до степен в него да започне да изчезва самата човешка форма, т.е. да започне да излъчва нещо „нечовешко”.

Получил в новото тяло една преди всичко природна изразителност, подсъдимият е станал социално, културно и личностно трудно разпознаваем. Имайки предвид колко силно се идентифицира човек с тялото си, с външния си вид, с телесните прояви на социалния си статус, както за себе си, така и за другите, то промяната е дадена и като една отчужденост от тялото – човекът започва да изчезва в чистата му природност.

На този телесен фон някак странно изглеждат дрехите, с които подсъдимите са облечени. Преди да бъдат изведени от затвора, затворническите одежди са заменени със собствените им дрехи, с които са били арестувани. Това прилича на въдворяване, на възстановяване на онзи статус, който те са имали преди ареста, на признаване на една презумпция за невинност до произнасянето на присъдата. Дрехата утвърждава това, което тялото отрича. В този смисъл призванието й е именно тя да „носи” тялото, а не обратното – чрез нея то компенсира придобитите форми на телесна недостатъчност. Прикривайки тялото, тя символично го принася на онова място, от което то е било взето. Но това е по-скоро абстрактна възможност. Очевидна в случая е дисхармонията между официалните светски или военни дрехи и декласираното тяло. Тази дисхармония показва мястото, където тялото е било, и това препращане към миналото дава представа за миналото на едно тяло, което вече не съществува, за миналото на едно място, което е пусто, за височината и силата на падението. Дрехата и тялото полагат времева дистанция помежду си, което е дистанцията между старото и новото тяло. Стремежът чрез дрехата тя да бъде заличена всъщност я отваря още повече и я прави сетивно налична. Бидейки от друго време и от друго място, дрехата се оказва по особен начин „старомодна”, „стара” за новото тяло. Тя не съответства на новото време и място, не е „по мярката” на новото тяло, затова е неуместна. Напомняйки за едно друго тяло, което отсъства, тя изглежда сякаш празна, напусната, като дрехата върху изкуствен манекен. Така, вместо да прикрие, тя прави още по-видима новата изразителност на тялото. Всъщност, като се имат предвид следващите събития на Семьоновския площад, обличането изобщо не е извършено с цел да възстанови статут или да покаже презумпцията за невинност. Това символно възстановяване чрез обличането е направено, за да бъдат осъдените ритуално, публично съблечени – да бъде окончателно отделено тялото от онази означаваща и идентифицираща сила, която все пак светската или военната дреха носи. Отделеност, която, както видяхме по-горе, е вече фактически налична. Затова, облечено в старата си дреха, тялото никого не може да заблуди, не може да изиграе никоя от предишните си роли, защото ролята, която сега играе, е от друга пиеса. В слабостта на телата, в бледите и изпити лица, в потъналите очи, в неразпознаваемите черти, в цялата изтичаща жизненост, прозира краят на тази пиеса, след който на сцената не остава никой.

Така нарастващата природност на тялото е едновременно изчезване, минимализиране на различни модуси на телесността, заличаване на социални, личностни топоси – с две думи: процес на редукция към природността. От гледна точка на поругаването като отнемане тялото ни показва всичко, което присъдата ще ни съобщи. Това, което ще се извърши с човека в публичността, тялото вече го носи като факт.

Присъда, тяло и публичност

Но дали от такова редуцирано към природността тяло и от човека, превърнат в този телесен механизъм, се нуждае присъдата, към тях ли тя желае да се отнесе, тях ли трябва да осъди? Изглежда съзвучието между тях ще позволи присъдата да зазвучи „на два гласа” и да прозвучи по-силно в публичността – към езика на тялото да се прибави силата на словото. Редуцирано така, човешкото същество изглежда да е „на страната на присъдата”, то е същата тази присъда, дадена в друг език. Заговаряйки с езика на присъдата, по парадоксален начин то я оставя без обект, без едно „срещу”, върху което тя да излее своята мощ. Присъдата трябва да отнеме от тяло, което само оповестява собствената си лишеност. Следователно тя се нуждае от старото тяло, за да има към какво да бъде приложена. Видяхме, че един от начините за негово възстановяване бе чрез дрехата, чрез нейната трансформираща сила и способността й да замества тялото, да бъде „като тяло”. И въпреки фактическия неуспех, на нея все пак й се удава да актуализира един спомен, през който старото тяло става достатъчно видимо. От друга страна, въпреки че нарастващата природност на тялото заличава редица форми на телесността, тя не ги унищожава напълно. В огромната промяна лицето не е напълно заличено, по него все още може да бъде възстановено, макар и с усилие, старото лице и следователно тялото да бъде идентифицирано. Така през дрехата и през телесните остатъци, недостатъчно заличени от промяната, се скрепява като колаж старото тяло, за да бъде налично. Това старо тяло ще бъде възстановено публично чрез оповестяването на деянията, които е извършило. Подробното описание на неговите действия го представят като силно, действащо, обитаващо различни социални пространства. Това тяло е тялото на престъпника – то е тялото, субект на престъплението. Силата и размахът на неговите действия задават мащаба на отнемането, който присъдата носи. Така, преди да бъде окончателно осъден, подсъдимият трябва да бъде възстановен, „припомнен” – в активността на действията и в силата на злата си воля. Именно срещу него е насочена присъдата и той трябва да е достатъчно наличен в публичността. Колажното или остатъчно тяло е схемата, мястото на срещата на двете тела, то трябва да дава достатъчно маркери за телесна идентичност във времето и с това необходимите доказателства за широката публика, че тези различни тела принадлежат на един и същи престъпен субект. Присъдата се е сдобила не само с минало, но и с необходимия й наличен сега обект, това „срещу”, което се изправя в публичността.

Но опасностите, които новото тяло носи в публичността, не спират дотук. Двата проблема: присъдата трябва да извърши това, което тялото показва, че е извършено, и идентификацията, бяха решени чрез различни форми на възстановяване на старото тяло, на „възкресяването” му в новото, в един специфичен синтез, позволяващ да бъдат привидени като едно тяло и по този начин да се осигури „тяло за присъдата”. По-горе посочихме, че тялото, останало без субект в чистата си природност, не принадлежи на този, на когото е, а по-скоро изразява завладяващата сила на природата. По този начин чрез него става видим онзи природен или чисто телесен слой в човека, който може да остане скрит, но никога разтворен изцяло в „култура”. С появата в публичността на това редуцирано до природността тяло се манифестира едно от основните значения, които то е получило в културата – невинността. Движението към природността като движение към невинността е добре познат мотив, базиран върху разбирането на чистата самостойна телесност или природност като изначално невинни и оттук характеристиката, която получават отделни жизнени периоди, например детството. В случая не ни интересуват нито причините, нито широтата или историческата и методологическа обоснованост на този много интересен проблем. За нас е важно, че като феномен на чистата телесност и природност, невинността сякаш нараства с нарастващата природност на тялото. По този начин, видим главно през природността си, човекът е способен да придобие особена, почти животинска невинност. Съчетани с естественото състрадание, което буди страдащото тяло, то започва да излъчва особени сигнали в публичността. Видяхме, че присъдата трябва да преодолее тялото, показващо собствената си лишеност и с това вече изговорило присъдата. Но сега виждаме, че тялото има и друг „код”, може да бъде разчетено и по друг начин, да заговори на друг език – този на невинността – и с това да направи ако не невъзможен, то поне несправедлив осъждащия език на присъдата. Срещу възстановеното от мотивите на присъдата в цялата си сила старо тяло се изправя в публичността невинността на слабото и о-природнено тяло, което присъдата не може да заличи с акта на своето произнасяне, защото невинността идва не от презумпцията за невинност, а е субстанциално присъща на нещо, което е преди всичко природа. Сега тялото, което говореше с езика на присъдата, застава срещу нея, прави по друг начин безпредметно нейното слово (изискващо вина, за да осъди). Изправило като щит невинността си, редуцирано до природността си, тялото не може да бъде подведено под понятието за вина – природата и смъртта оневиняват. Това оневиняване обаче има своята цена: от човека е останало само тяло. (То често е дадено на преживяването като субстанциално фундирана чрез природата невинност и следователно не може да бъде запълнена от някакво престъпление или вина – невинно като сетивото на Кант. На тази база се основават редица схващания за несправедливостта на телесното наказание или смъртната присъда, защото потърпевшо е невинното у човека, което е отвъд доброто и злото. Възможно е и невинността да бъде онази пропусклива среда, през която злото влиза в човека?) Ако това се отнася безусловно за смъртта, то присъдата се изправя пред едно разделение – виновния човек от невинното тяло. Но като интегрална част от човека, то не може да бъде оставено просто настрани – за присъдата то би било нещо като перманентен укор на ням свидетел. Затова тя всячески се стреми да го интегрира, да възстанови целостта и да не допусне този застрашаващ я паралелизъм.

Следователно сега човекът не може да бъде разпознат и идентифициран в един синтез, даден само в тялото и чрез него. За да се справи с невинността, присъдата се нуждае от друг тип идентификация, който чрез тялото препраща към други, социални значения. И действително, възстановявайки старото тяло, присъдата възстановява преди всичко престъпните му действия. Именно тях трябва да „покаже” и новото тяло с изразителността, която притежава. Тук нарастващата природност вече няма да бъде самозначеща или израз на страдание, няма да бъде следствие на чисто телесни несгоди и изоставеност. Сега тя е следствие на престъплението. Заличаването, което определихме като шествието на природата върху човека, сега ще бъде шествието на престъплението. Заличаването е следствие от престъплението. Именно престъплението като посегателство срещу реда и субстанциите на света (в присъдата на Достоевски: „религията и правителството”) е заличило човека. В заличаването на социалните и културни норми на телесността се вижда отпечатъкът на дивотата на престъплението, с неговото извършване човекът същностно се изважда в една или друга степен от редовете на човешкото и толкова по-виден става самоунищожаващият акт на престъплението. Нарастващата природност е всъщност нарастваща асоциалност. С престъплението човекът се сдобива с негативна, декласираща социалност. Тази отрицателна социалност като редукция на човешкото изисква друга, не-културна, не-социална изразителност, ново не-културно, не-социално тяло. Изисква природа. Тя се слива с природната телесност, без да е само външен знак, и не говори просто за изоставеност, а за субстанциална проява на човека като такъв. Отрицателната социалност като социалност е дадена като нарастваща природа[12]. Затова нарастващата природа на тялото е като вид самопризнание. Тя показва вината и прави човека готов за присъдата.

Природността на тялото е само о-външнеността на една промяна, която чрез излизането на човека извън себе си, в отчуждението, показва трансформацията вътре в себе си – движението на човека от праведника до престъпника – от невинния до виновния, от свободния – до осъдения. В това движение той се е оказал в онзи край, предел, в границата на изчезването – единственото човешко, което му е останало, е да преживее това изчезване.

Така, бидейки външното битие на нещо друго, тялото загубва своята невинност. Сега вече то може да сподели съдбата на дръзналата душа.

 



[1]Цит. по: Бельчиков, Н. Ф. Достоевский в процесе Петрашевцев, М., Наука, 1971, с. 177.

[2] Цит. по: Бельчиков, Н. Ф. Достоевский в процесе Петрашевцев, М., Наука, 1971, с. 258-259.

[3] Цит. по: Бельчиков, Н. Ф. Достоевский в процесе Петрашевцев, М., Наука, 1971, с. 253.

[4] Фуко, М. Надзор и наказание, С. 1998, с. 38-39.

[5] пак там, с. 38

[6] Ахшарумов, Д. Д. Из моих возпоминаний (1849-1851). – Във: Ф. М. Достоевскии в воспоминаниях современников, т.1. М., Художественая литература, 1964.

[7] Вж. Большой толковой словарь русского языка, первое издание, СПб., Норинт, гл. ред. С. А. Кузнецов, 1088.

[8] Заличаването може да продължи дори и след смъртта. Пример за това е анонимният гроб. В него се снема „славата”, която смъртта може да е донесла; човекът трябва да се лиши от място на преклонение и да бъде разпилян на вятъра. Мъртвият също трябва да бъде невидим. Публичното лишаване може обаче да е и особено внимание, увенчаване със слава на един иначе анонимен живот. То е изваждане от анонимността и заявяване на съществуването за публичността. Оттук и завистта към престъпника.

[9]  Гроссман, Л. П. Достоевский. М., 1962, с. 177

[10] Ахшарумов, Д. Д. Из моих возпоминаний (1849-1851). – Във: Ф. М. Достоевскии в воспоминаниях современников, т.1. М., Художественая литература, 1964, с. 226 – 227.

[11] Цит по: Лобас, В. Достоевский, кн. І, М., 2000, с .225.

[12] Затова едно от непоносимите, неразбираеми и ужасни неща е, че масови убийци изглеждат като най-обикновени хора. Тази обикновеност не може да поеме необикновеността на престъплението. Но по-скоро ужасният израз подкрепя усещането, че престъплението изцяло идва от другаде, от друго място, че то изобщо не може да има обикновен образ – немислимостта на баналността на злото.