След известно количество хумор – предимно черен, и доста драма – от най-различен порядък (в която е истински майстор), за десетия си пълнометражен филм Пол Томас Андерсън забърква чуден коктейл (почти като French 75: шампанско, джин, лимонов сок и захар) от екшън, трилър, драма, епос и щипка (или две) комедия. „Битка след битка“ е амбициозна и много свободна адаптация на романа „Вайнленд“ (1990) на американския писател постмодернист Томас Пинчън, в който става дума за „махмурлука“ на радикалните активисти от 60-те, насред консервативната реакция по време на управлението на Рейгън през 80-те. Сценарият и режисурата на Андерсън пренасят този сюжет сред интригата на съвременна Америка.
На мексикански граничен пункт революционната група „Френч 75“ започва операция за освобождаване на имигранти, държани в плен от американските военни. Мисията е успешна, но свирепият лидер на групата Перфидия Бевърли Хилс се наслаждава на сексуалното унижение на полковник Локджоу и впоследствие той развива истинска мания по нея. Шестнадесет години по-късно, в опит да изчисти досието си, за да бъде приет във високопрестижния ограничен кръг на богати бели расисти, Локджоу попада на следите на дъщерята на Перфидия. Уила живее под чуждо име с баща си Боб, бивш експерт по експлозиви на „Френч 75“, сега разочарован и пристрастен към марихуаната…
Ключът към наративния стил на филма, от една страна, е хаосът, който създава и в който живее Боб – друсан супергерой с овехтял халат. От друга, битката между доброто и злото е замислена преди всичко като басня, в която Пол Томас Андерсън е добавил множество елементи – както жанрови, така и философски. Резултатът е впечатляваща, абсурдна и често много забавна, но неизменно динамична одисея, своеобразен съвременен уестърн в сърцето на расистка Америка.
Същинската част на „Битка след битка“ започва там, където повечето революции приключват: след краха. Андерсън снима аутсайдерите – странни, самотни и очукани от живота хора – по начина, по който другите снимат герои. Режисурата му е рязка, жизнена и изобретателна. Далеч от всякакъв намек за застиналост, кадрите постоянно променят ритъма и текстурата си. Дори най-конвенционалните екшън сцени, престрелки или автомобилни преследвания се превръщат в пространство за експеримент, където Пол Томас Андерсън преоткрива кодовете на жанра и залага на премислена до най-дребния детайл визуална шлифовка.
Филмът улавя зрителя в своя вихър от емоционално-рационални „брътвежи“, кара го ту да се хили (буквално) глуповато, ту да застива с учестен пулс и ококорени очи. Майстор на отклонението от нормата, режисьорът Андерсън със замах нагнетява и освобождава напрежението, разрежда трагизма с редовни дози абсурд и отприщва истинска кинематографична революция сред експлозии от екшън и обществено ангажирана сатира.
В кариерата му се е случвало да създава впечатление за естет, хванат в капана на собствената си виртуозност, но това със сигурност не важи за тази френетично енергична „битка след битка“, описана от Ди Каприо като „политическа басня на стероиди“.
Независимо дали става дума за радикалните възгледи на революционерите, за сексуалните импулси на враговете им или дори за греховете на предците им, всичко тласка персонажите обратно в хаоса на надпреварата, най-вече с миналото. Свирепостта на една екстремистка групировка просто е изместена от жестокостта на друга – и това е цинична, но доста точно уловена метафора за агресивната природа на американския политически климат, в който конфронтацията е въпрос на рутина. Съединените американски щати от „Битка след битка“, където фашизмът дори не се прикрива, а активизмът се бърка с тероризъм, са затънали в непрестанна партизанска война и мирът, за който претендира страната на неограничените възможности (и свободи), изглежда мираж повече отвсякога.
Шон Пен не за пръв път представя майсторски абсолютния злодей, а Бенисио дел Торо е спокоен, непредсказуем и възхитително нестандартен. Момичетата са чудесни, но (както вече стана дума по-нагоре) в онази своя част, в която отразява „пиянството на един народ“, новият филм на Пол Томас Андерсън е въплътен от омърлушения Боб по халат, затънал в гънките на кротка наркотична амнезия. И Леонардо ди Каприо е неочевидният, но точен избор за това взаимно олицетворение.
Сигурно ще се наложи да се върнем десетилетия назад в киното, ако решим да потърсим толкова язвителен блокбастър, способен да разграничи идеализма, грешките и глупостта на бунтовниците от смъртоносното властолюбие на генералите. Дребната хитрост, към която прибягва „Битка след битка“, е да остави у зрителя усещането, че нещо му убягва, че не е проумял замисъла докрай (и след финала). Било то заради сюрреалистичния анахронизъм, който се промъква между образи, взаимоотношения и ситуации (перчемът на Тръмп сякаш дебне зад ъгъла), или заради легитимирането на флирта между политическия екстремизъм, шпионската фикция и безпощадния сарказъм „между редовете“. Пол Томас Андерсън за пореден път е ненадминат в предизвикателността си.
