„Книгата на моя живот е разказ за един път на надеждата.“ С това красиво изречение започва книгата. Нейното заглавие е „Надежда“, защото това е основната тема, към която авторът постоянно се връща. А сладкодумният автор е папа Франциск, изписан на корицата без папската си титла. Той е изпълнил завета на своя предшественик – първия епископ на Рим св. апостол Петър: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“. В своята автобиографична изповед той с кротост и боязън разказва за надеждата, която го е вдъхновявала и му е давала сили да я следва. На корицата има също едно усмихнато лице, защото за надеждата не може да се говори без ведра усмивка. Познаваме лицето на папа Франциск, гледали сме множество репортажи през дванайсетте години на неговия понтификат, а сега в автобиографията му можем да го опознаем съвсем отблизо, отвътре и да погледнем света през неговите очи. Един и същи свят през очите на всеки човек изглежда различно и всеки такъв поглед ни обогатява, защото ни разкрива нови страни от неговото невъобразимо многообразие.
Книгата започва с пролог, в който се описва по един впечатляващ начин ужасяващата морска катастрофа през 1927 г. с кораба, носещ името на италианската принцеса Мафалда, по-голямата сестра на нашата царица Йоанна. Родителите на бащата на Хорхе Берголио трябвало да пътуват с този кораб, но ако бяха успели да се качат на него, сега най-вероятно нямаше да можем да четем неговата книга за надеждата, защото при неговото потъване надеждата е била като капка сред океана. Така още с това корабокрушение се поставя темата – каква надежда може да имаш, когато си на потъващ сред океана кораб? От 1580 души на борда 360 загиват и 1220 се спасяват. Но надеждата може ли да бъде статистика? Какво е надеждата?
Бабата и дядото на още неродения Хорхе е трябвало да пътуват от Генуа за Новия свят с кораба, който потъва. Върнали билета си за Аржентина, понеже не успели навреме да разпродадат покъщнината си. Колко е странен фактът, че един живот се дължи на „неуспяването“ в нещо тъй банално и битово! Може ли от това да започва надеждата?
Още като малко момче Хорхе Берголио слуша разказите на дядо си, участник в Първата световна война. „Дядо ми разказваше за ужаса, болката и страха, за абсурдната и отчуждаваща безполезност на войната. Но също и за епизоди на побратимявания между вражеските войски, между пехотата, състояща се и от двете страни от селяни и работници, най-обикновени хора, които си разменяли шеги с езика на жестовете, с мимика или с малкото думи, които били в състояние да произнесат на езика на другия… Същото настроение, само униформата е с друг цвят.“ По-нататък папа Франциск изказва недоумението си от един свят, който въпреки всички уроци на историята продължава да бъде разкъсван от войни. Опитва се да намери корените на злощастното, периодично повтарящо се явление: „Обещания, основаващи се на страх, на страха пред другия, са обичайната проповед на популизма и началото на диктатури и войни“. Той ни дава посоката, по която миротворецът да върви: „Онези, които градят мостове, знаят, че ще могат да се движат по тях занапред: строителите на стени обаче ще се окажат в плен на стени, издигнати от самите тях. Първо в този капан попада сърцето им…“. „Ето защо трябва решително да реагираме срещу всяка мисловна нагласа за затваряне, срещу ксенофобията и най-лошото – срещу омразата… Ненавистта, разделението и отмъщението само отравят надеждата и ни отнемат всичко, което бихме искала да защитим, което обичаме.“ Когато не ценим надеждата, обричаме сами себе си да живеем без надежда. Същото е ако не ценим любовта, радостта, приятелството.
В началното училище се влюбил в съученичката си Амалия Дамонте, написал ѝ писмо, в което ѝ казал, че трябва да се оженят и за да подсили предложението си, нарисувал малката бяла къща, която щял да купи и в която да живеят дълго и щастливо. И малкото момиченце запазило рисунката през целия си живот. Автобиографията, написана в съавторство с Карло Мусо, е увлекателна, чете се леко, на места е закачлива и иронична, на места обединява противоположности, които на никой друг не би му хрумнало да асоциира, но навсякъде е пронизана от усещането за Божието присъствие. Берголио описва една сцена от филма „Пътят“ на Фелини, който той бил гледал на 18-годишна възраст. В диалога между акробата Мато и тръбачката Джелсомина той открива и идеите на св. Франциск от Асизи, и принципите на св. Игнаций Лойола. В тази младежка възраст започва да се оформя духовният мироглед на бъдещия папа, но той все още е химик-технолог, в ордена на йезуитите ще постъпи четири години по-късно, а свещеник ще стане още по-късно. Колко е загадъчно това – на тази възраст той не е имал и най-малка представа, че ще се върне по родните места на родителите си и ще стане 266-ият глава на Римокатолическата църква, а Бог сякаш вече е започнал да шие бялото му расо, започнал е да го извайва, да го напътства, да го моделира, без да се намесва в свободната му воля. Хорхе Берголио харесва филмите на Фелини, които в епохата на лицемерна набожност са подложени на нападки от строгите моралисти и консервативните църковни кръгове, а той вижда в тях духовността на св. Франциск и на св. Игнаций за „търсене и намиране на Бога във всичко“. И когато стана папа шест десетилетия по-късно и всички вече го познавахме, виждаме, че той не се е отклонил от този път, а го е следвал убедено и всеотдайно. Родителите италианци водят петте си деца на всички филми на италианските режисьори Фелини, Роселини, Де Сика, Висконти, Дзаватини, шест десетилетия по-късно забелязваме, че идеите на прочутите неореалисти са оставили отпечатък в съзнанието на аржентинското италианче.
Виждаме този хуманен мироглед ясно оформен, когато папата изразява своето отношение към расистките закони, приети по времето на Мусолини. Той цитира думите на своя предшественик Пий ХІ срещу „този прекомерен национализъм, който препятства спасението на душите, който издига прегради между народите и противоречи не само на закона на добрия Бог, но и на самата вяра“. Цитира и друго негово изявление, в което отхвърля антисемитизма, като казва, че „човешкото достойнство се състои в това да се съгражда единното и велико семейство, човешката раса, човешкият род. Това е мисленето на Църквата“. А самият Франциск, една година след като е избран за папа, поискал прошка за расовите закони, които са били подкрепени и от кръстени католици, изкушени от лукавия. В „Свети Петър“ дошла да го поздрави жена, минала осемдесетте, запретнала ръкава на роклята си и му показала лагерния си номер 70072. Това била Лидия Максимович, едно от децата, използвани като опитни мишки от д-р Менгеле. „Какво можех да ѝ кажа? Не казах нищо: целунах тази ръка. От три хиляди деца само двеста са оцелели при освобождаването на лагера.“
Една голяма крачка – и идваме в днешния ден. „Мирът е възможен, никога няма да се уморя да го повтарям.“ Папата го оприличава на кълнове – тях ги има, но ги няма плодовете, защото пътят на мира е „възпрепятстван от притока на насилието, от блатата на корупцията и изблика на бедността… И мълчанието също е съучастник… Когато Лилиана Сегре, пожизнена сенаторка на Италианската република – която на тринадесет години е била депортирана в „Аушвиц“ заедно със своите дядо и баба и баща си, които никога повече няма да види – бе запитана коя дума трябва да изпише на перон 21 на гарата в Милано, откъдето заради мерзостта на расовите закони са тръгвали влаковете към нацистките лагери, тя не се поколеба: „Безразличие“. Подтикнат от нейната категоричност папата стига до голямото обобщение за „глобализираното безразличие“ – „Да спасиш само себе си, да се грижиш единствено за себе си, да мислиш само за себе си – това е рефренът на човечеството, разпнало Господа“. Като препратка посочва сцената под кръста на Христос, където народът стоял и гледал и заедно с началниците и войниците се гаврел с Разпнатия.
Папата пише автобиографията си в края на живота си. Искал книгата за надеждата да бъде издадена след смъртта му. Не е бил с добро здраве и се е надявал на кратък понтификат, но той продължава дванайсет години. В старостта и болестта Франциск си спомня младостта на Хорхе – говори за своето щастливо детство в пъстрия квартал на Буенос Айрес „Флорес“, където общува с деца от различни националности. Говори за своето апостолическо преживяване в Конго, когато при него идват сирачета от най-кръвопролитната война там и разказват за издевателствата и мъченията, на които са били подложени. Говори за пандемията, когато е излязъл из пустия Рим и е отишъл при иконата на Богородица в църквата „Санта Мария Маджоре“, под която години след това е и погребан. И после преминава през хлъзгавия от дъжда площад „Свети Петър“ и се спира пред паметника на Angels Unawares (Неподозирани ангели), посветен на мигрантите, който наскоро е бил издигнат тук по негово настояване. Паметникът изобразява хора от различна възраст и култури, различни исторически периоди, притиснати един до друг, рамо до рамо, те стоят прави на общ сал, лицата им са белязани от драмата на бягството, опасността и несигурното бъдеще.
Може би това е визуализираният образ на надеждата. Цитира и още един образ – от аржентинския поет Франсиско Луис Бернардес: „Всичко разцъфнало на дървото, живее от вече погребаното“. А самият той я определя така: „Християнската надежда е непобедима, защото не е желание. Тя е сигурността, че всичко върви към нещо, но не онова, което бихме искали да бъде, а което вече е“.
Ако не е това, какво е? Защо казваме, че надеждата крепи човека? Защо казваме, че надеждата последна умира? Защо съществува изразът „Dum spiro spero“? Ние имаме надежда дори когато не можем да кажем в какво. Излиза, че на надеждата се крепи целият живот! Да благодарим на папа Франциск, че като насочва погледа ни към надеждата, ни дава надежда.
Снимка на главната страница Стефано Дал Поцоло
