Съвременният човек в много голяма степен е изгубил чувствителността си към фундаменталната значимост на живота в дома.
За модерния активизъм този живот, както с ирония отбелязва протойерей Александър Шмеман, може да ни даде представа комай единствено за онова, “което хората правят, когато нищо не правят”. За специализираното социологическо наблюдение, от друга страна, този живот систематически бива свеждан до “сферата на потребяването” на онова, което е произведено и разменено на най-важната жизнена територия, тази на пазара. Накрая – особено в най-последно време и по отношение на т.нар. “публични личности” – животът в дома, отвъд стените на външния свят, се е превърнал във фаворизирания източник на “жълтата култура” и следователно пак в един (друг и особено вълнуващ) вид публичен живот.
Животът в дома обаче – т. нар. частен или непубличен живот – би трябвало да бъде виждан в една своя решаваща дълбочина и като вид спасение, природна “сотерия”, за чийто дар, ако сме достатъчно мъдри, би следвало да бъдем основоположно благодарни.
Защото този “живот в дома”, този “личен” живот е именно сферата, в която човекът е принципно, по определение свободен от товара на вините, претенциите, дълговете, които инак непременно натрупва и носи в публичния – при това без каквито и да било усилия, положени от негова страна. В домашния живот ти имаш тази разтовареност, тази всегдашна о-прост-еност (простота) като дар и трябва да си даваш сметка за това.
Да си даваш сметка например какъв дар, каква благодат е това, че има някъде, където постоянно продължаваш да си оставаш “син” (“дъщеря”), че има някои, за които продължаваш да бъдеш “дете[то им]” и за които, освен че си, си “пораснал”-след-като-си бил-малък. Та нима някъде другаде би могъл да имаш подобна принципна, гарантирана “свойственост”? Нима някъде другаде спрямо теб има такова безапелационно, неподлежащо на преразглеждане снизхождение? Дори напълно остракиран от “обществото”, в твоя дом ти си оставаш брат на братята си, син на баща си и на майка си и колкото и лош брат, блуден син да станеш, в самото това, че (въобще) си “брат” (на братя), “син” (на баща), се съдържаснизхождение – в тези категории на живота-в-дома присъства обективно – независимо дори от субективните чувства – снизхождение. И най-[лично]виновният спрямо хората брат е виновният спрямо хората “наш брат”. И най-“блудният” син е блуден “син” и значи има съхранявана за себе си “свойственост”.
А какъв дар е това, че има някъде, където си “съпруг” (“съпруга”), и с това някоя (някой), за които си – най-сетне – просто мъжът (жената), а не “директорът”, “професорът”, “политическият противник” (в които роли тази твоя първична, интимна, ранима, но и безкрайно твоя “мъжкост” или “женскост” е трябвало да бъде непрестанно оставяна настрана)? Какъв дар, по-нататък, е, че има някои, за които си “татко” (“мама”)? Цялото това “някъде” и всичките тези “някои” са съсъд на обективната любов, на любовта-битие (а не просто “чувство”), в която поради това можеш да бъдеш приютен онтологически. Това са ядра, в които даром съхраняваш праведност – принципиална (незаслужена) о-правда-ност и перманентна протекция. Та нали там, в дома, за тези ти си бил извикан, посрещнат и следователно си по “битие” техен – “Иван” си, но на-баща-си-и-на-майка-си, на братята си “Иван”-ът си, а това означава не гол, сиротен “Иван”, който постоянно трябва да при-общава себе си, да оправдава себе си, да се пази.
Там, в дома, именно са онези, за които си не-заобиколим, не-пренебрежим факт, защото си принадлежно-на-дома-битие и домът не може да е “цял” без теб. Там, в дома, именно ти сам си “баща” (“майка”) и с това самото за теб иманякои, за които си практически не-девалвируем, не-раз-очаровим – приоритетен и неподлежащ на раз-нищ-ване, каквото и да се случи с теб навън, където образът ти може да се “изхаби”, където може да го пояде омразата, съдът на хората да го осъди, общността на “избирателите” да го раз-очарова и т.н. За всеки един от онези обаче, за които ти не си “политически лидер”, “учител”, “бизнес партньор”, а просто “баща” (или “майка”), ти неизменно си оставаш “татко” (или “мама”) и от тази позиция нито някой може да те “свали”, нито тя самата като такава подлежи на раз-очароване.
В публичността ти си много повече ролята (чинът, статусът), която си, отколкото ти, който си тази роля (чин, статус). Но ето защо в публичността ти си и много по-скоро изложен на опасността да се само-забравиш. В края на краищата всеки публичен образ, всяка публична роля, колкото и да са наистина твои собствени, са все пак нещо инерционно по природата си, нещо, което в собствения смисъл по-скоро об-зема личното и го подчинява на не-докрай-личните си очертания.
Познати и многозначителни са изразите: “о-помнú се”, т.е. стани отново себе си (какъвто си престанал да бъдеш, макар че ти, ти си престанал да бъдеш), или “той се е само-забравил”, т.е. забравил е себе си, престанал е да бъде той сам (и той сам, той сам е престанал да бъде той сам). Ролята, постът, властта, гордостта, въобще – обективацията – са го об-зели, похитили са го. А те са все публичниреалности.
Обратно: удържането на “себевостта”, о-помнянето по най-естествен (благодатен) начин се случват в частното, в интимността. Ето защо те са екзистенциално и морално нужни. Интимността е смиреното място за съхраняването на радикалната личностност на човека. Казано донякъде парадоксалистки, четирите стени и завивката, освен битови вещи с определена прагматична функция, са и екзистенциални опори на себе-удържането. Колкото и да звучи унизително за “директора на мощната финансова компания” или за “министър-председателя”, завивката, под която мушва тялото си вечер, по много по-радикален и здравословен начин го връща при него самия, отколкото разнообразните техники за релаксация и концентрация, които му препоръчват експертите.
Следователно в домашния “домен” на живота, в личния, в интимния му “домен” ти имаш и неподценимия дар да си максимално “ти”: за жена си – да си не вече “професор Иванов”, “господин директорът на компанията”, а “Иван” – Иван в най-личния смисъл на тази твоя “Ивановост” – като персонално-телесен, като “нейния мъж Иван”. А в това има едно невероятно освобождаващо о-прост-яване. Защото по един начин се вижда (и се само-чувства) “министър-председателят”, по друг – “съпругът” (“синът”, “братът”). И е същинско сирачество да нямаш кой да те вижда другояче освен като “министър-председателя”.
Във великолепния филм на Елем Климов “Иди и виж”, на самия му финал, има една потресаваща сцена, която по удивителен начин показва (издигайки го почти до метафизическо обобщение) значението на цялата тази благодат на “частния живот”, за която говорим.
След върволица от ужаси, след като ни е показано как е станал свидетел на зверското изтребление на цялото си село от “тейлкомандите” на нацистката армия, ние виждаме главния герой – обезумял и изгубил човешки облик младеж, грабнал в ръцете си изоставена подир баталията пушка. Той гледа с празен поглед в пространството и ето: изведнъж пред очите му започват да преминават един след друг документални кадри от черно-бели кинохроники. Ескадрили от бомбардировачи “щуки” унищожават градове… Камерата се връща към героя и ние виждаме, че той стреля – от упор “разстрелва” този кадър. След туй маршируващи факлоносци пред трибуната на поздравяващия ги с вдигната ръка фюрер. Героят отново стреля… Рушащи се сгради, настъпващи каски: отново изстрел. Лентата на историята, разбираме ние, е накарана да се върти назад. Ето ги ръководителите на Великите сили, подписващи предаването на Чехословакия, изразяващи задоволството си, че “са спасили мира”. Момчето стреля и срещу този кадър – разстрелва, изтребва цялото близко минало, довело го до ужаса, в който стърчи посред изпепелената земя. Стреля срещу подписващия Парижкия договор германски дипломат, парафиращ капитулацията на страната си след първата голяма война, стреля, стреля, стреля… А лентата се връща все по-назад.
И ето, накрая, сред тази купчина от история внезапно в кадър се появява семейна снимка, на която строга жена с излъчване на средно заможна провинциална бюргерка е позирала пред едновремешен фотоапарат и държи в скута си дете – две-тригодишно. Леко скована тържественост, затрогваща притесненост от ритуала в ателието зад очевидното все пак доволство на изпълнила съпружеския си дълг некрасива жена…
Това е майката на Хитлер. И той сам – съвсем малък, съвсем наскоро роден и положен в скута й.
Героят е стигнал до началото на трагедията си. За пореден път вдига оръжието, прицелва се… И в този миг камерата се заковава максимално близо върху женското лице на снимката. Очите гледат право в стрелеца, леко усойни са, но от тях се излъчва сега такава решителна и безапелационна оградителност, такава дълбочина на някакво тайно, пра-природно знание, че героят се спира. Виждаме, че е притеснен; държи пушката, цялата му мускулатура е стегната в пароксизъм… след това я отпуска надолу. Невръстното момченце продължава да стои неподозиращо в скута на майка си, а тя продължава да гледа със скованата си, леко усойна тържественост на бюргерска съпруга от австрийската провинция.
Героят не успява да разстреля злото в неговото първоначало. Защото там го е “причакала” майката – положила го е в скута си и го е прибрала от целия свят. То принадлежи на нея. Светът не може да посегне и да й го вземе, не може да я убеди, че то е “злото”. В някакъв битиен изтòчник, казва ни тази сцена, дори Хитлер е приютен в едно оправдаващо го за всички времена лоно, в някаква непровержима протекция. Защото дори Хитлер има майка, на която е “дете”, дори Хитлер има място, където е “пораснал”, след като е бил “малък”. Дори Хитлер има дом и майка, в които не е “Хитлер”. И този дом и майката го пазят. Поне там и поне тези пазят Хитлер като не-деградирало и неподлежащо на деградиране същество. Те са икона, в която дори той, дори той е “иконо”-вписан.
У нея – внушава ни кадърът – у майката всеки е малък “бог” – недосегаем, неприкосновим. И е изключително важно (сцената от филма ни довежда до това обобщение), че е такъв “бог” тъкмо там, където е безсилен, където е малък. Не където е “водач”, не където е “фюрер”, не където е “персоналното въплъщение на германския дух”, а където уж е най-малко “сам той”, където е фамил-ен.
Изключително поразителен парадокс!
