Нося името на мъченик. Когато се моля за закрилата на свети Теодор Тирон, се опитвам да се доближа до него, да познавам живота му, да го почувствам близък, да проумея неговия мъченически подвиг. Когато се прекланям пред него, си мисля и за духовната сила на всички мъченици за вярата, които съпътстват живота на църквата през вековете.
Наскоро прочетох книгата на Мария Виновска за удивителното житие и саможертва на францисканския монах Максимилан Колбе, който в Аушвиц жертва живота си, като заема доброволно мястото на осъден на смърт баща на две деца. Пред нашия разсъдък се спуска невидима преграда, която не ни позволява да обясняваме по нашите логически закони действията на мъчениците.
Но не мога да спра да си задавам въпроса – защо, защо е необходимо цялото това страдание, което нашият разум не успява да проумее, въпреки предупреждението на Христос: „Ще бъдете мразени от всички, заради Моето име“.
Който приеме името на Христос, приема и Неговата съдба.
Както в живота, така и в църквата – всички сме различни. Така казва и св. апостол Павел: „От вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици. Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци? Всички ли имат дарби да лекуват? Всички ли говорят езици? Всички ли са тълкуватели?“ Светците също са различни – има отшелници, които наричаме преподобни, епископите са наречени светители, най-необичаен е подвигът на юродивите заради Христа. А най-голям, многохиляден е сонмът на мъчениците. На иконите те се изобразяват с кръст в ръка, защото са подражатели на Христос, приели са да страдат заради Него. Изобразяват се с кръст в ръка, но те са носили кръста на плещите си, както го е носил и Той към Голгота. Както кръстът е емблема на християнската вяра, така мъчениците са се превърнали в емблема на Христовата църква.
Именно тях Тертулиан посочва като главна причина за разрастването на църквата: „Гоненията не могат да унищожат християните. Колкото повече ни косите, толкова повече ставаме, защото кръвта на мъчениците е семе, от което поникват нови християни“. Раннохристиянският теолог и апологет е намерил най-точната метафора, защото всичко живо на този свят се ражда от семе, а и самият Христос сравнява вярата със семе: „Ако имате вяра колкото синапово зърно… нищо няма да бъде за вас невъзможно“.
В този свят винаги силата има надмощие. Слабите на пръв поглед са беззащитни. Но мъчениците получават закрилата на Христос, Който съкруши силата, като прие да бъде беззащитен до смърт.
Църквата започва своя живот с мъченичество. Най-напред са младенците, избити от цар Ирод Велики. След тях е Предтечата Йоан, на когото неговият син Ирод Антипа отсича главата. Първата жертва след основаването на църквата е първомъченикът архидякон Стефан. Капките на неговата кръв са първите семена. От тях избуяват безброй мъченици посечени с меч, разкъсани от зверове, разпънати на кръст, умъртвени по най-жесток начин, след жестоки мъчения. За да служи за назидание, смъртта им е публична, но ефектът е обратен, защото всички виждат, че силата, с която понасят нечовешките страдания, не е по силите на човек. Това си казваме ние и до днес – не е в човешките възможности, извън човешките представи е толкова хиляди мъченици да проявят такава устойчивост. Все някой щеше да се уплаши, да се огъне, да отстъпи. При мъченията на Севастийските свети 40 мъченици е засвидетелстван такъв случай с един от тях. Но той се засрамил от моментното си малодушие и предпочел смъртта пред срама.
Още от най-ранните години на църквата в катакомбите християните са започнали да изразяват почитта си към мъчениците, като са отслужвали евхаристията над техните мощи и са ги призовавали за молитвени застъпници. Осветеното над тях причастие става източник на живот. Благоуханните мощи на мъчениците стават свидетелство за победата на живота над смъртта.
Те понасят мъченията с твърдост и приемат смъртта с радост. Получават сила от Христос, Който казал на апостол Павел: „Силата Ми се в немощ напълно проявява“. В това е скрита тайната, как те „от немощни станаха крепки“.
След като „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“, то и църквата като Негово тяло, трябва да е неизменна, да бъде и днес такава, каквато е била, когато семената на мъченическата кръв са попадали на плодородна почва и са давали обилен плод. И през новото време на много места църквата е гонена и има мъченици, които отстояват вярата. Комунизмът изповядваше и налагаше войнствено-атеистична идеология и за период от 70 години църквата е подложена на преследване и унищожение във всички страни под комунистическо управление. През тези десетилетия хиляди изповедници на вярата заплатиха с живота си отказа си да я предадат. Днес стотици от тях са канонизирани и имената им са записани в мартирологиите.
Най-голям е броят на канонизираните новомъченици в Русия – 1774-ма християни, а сигурно и повече. Това е обяснимо, като знаем какви ураганни мащаби е имала болшевишката ярост, колко много храмове са били взривени и с какво фанатично ожесточение хиляди агитатори са изкоренявали вярата.
Преди една седмица Румънската православна църква със специален томос провъзгласи канонизацията на 16 светци. Повечето от тях са монаси и свещеници, изповедници, осъдени като политически затворници, загинали в комунистическите затвори за вярата си, някои пребити до смърт, други след дълги страдания починали в резултат на нечовешкото отношение, на което са били подложени. Животът им, изтъкан от сълзи и благодат, е бил постоянна жертва за Бога и ближния.
Във всички страни, където е установена комунистическа диктатура, са канонизирани стотици новомъченици. Единствената страна, която прави изключение, е нашата. У нас няма канонизиран нито един светец. Игуменката на Калоферския манастир монахиня Валентина Друмева написа и издаде петнайсет тома за българските духовници – изповедници на вярата в най-ново време. След нейната смърт преди четири години трудът ѝ потъна в забвение. На 1 февруари – деня за възпоменаване на жертвите на комунизма, се споделяше дълъг списък с над сто имена на духовници, избити през комунистическия режим. Този списък показва, че има хора, които помнят и възпоменават жертвите. Но показва също, че ако на сто спящи има един буден, светлината още не е разсеяла мрака. „Апатията към тяхното дело е изобличително свидетелство за топлохладността ни в Христос“, пише Венцислав Каравълчев и продължава, че „пътят към същинското възраждане на църковния живот у нас минава през канонизацията на новомъчениците на комунистическите гонения, което ще свидетелства за духовната зрялост на българските християни“.
За да разберем защо това е толкова важно, трябва да си отговорим на въпроса защо има мъченици, какви хора са те? Ако ние сме обезсоляла сол, те са солта на земята, която не е изгубила силата си. Нашият образ е помътнен от грехопадението, докато в тяхно лице Божият образ е запазен чист и сияен. Те са запазили в най-голяма степен образа, с който Творецът е създал човека. Чистотата и красотата на този образ се запазва дори след земната им смърт и се проявява чрез благоуханието на техните мощи.
