След Голямата награда на журито в Кан 2014 за „Чудесата“ Аличе Рорвахер отново привлича вниманието с третия си пълнометражен филм (Награда за сценарий, Кан 2018). „Щастливият Лазаро“ е прекрасна творба, едновременно интелектуално предизвикателство с наративната си деконструкция и емоционален катарзис, с всички трагични равносметки по време или след края на прожекцията. С този богат на символи разказ, нелишен от чувство за хумор, италианската режисьорка ни „премества“ във времето и пространството, от крепостното село до гетото, предлагайки необичаен (и в творчески, и във философски смисъл) поглед към съвременния свят през очите на един невинен ангел и един „приказен“ вълк.
Лазар (всяка алюзия с библейския персонаж не е случайна) е млад селянин с необикновена доброта, който живее в Инвиолата (от лат. „недокосната, невредима) – селце, останало незасегнато от модерния ритъм на живота, управлявано (в буквалния смисъл, независимо на живо или от дистанция) от маркиза Алфонсина де Луна. Ту изглежда, че сме в началото на ХХ век, ту през 70-те, докато не се появява мобилен телефон, който търси обхват. Всекидневието на селяните, отглеждащи главно тютюн, е останало без промяна сякаш от векове, те са експлоатирани и на свой ред злоупотребяват с добрината на Лазар. Едно лято той се сприятелява с Танкреди (дали препратката към персонажа на Ален Делон от „Гепардът“ на Висконти е случайна?), разглезения син на маркизата, и това толкова скъпоценно приятелство му позволява да „прекоси“ времето и го отвежда в модерния свят… Внезапно сюжетът завива към нещо по-фантастично и мистично и зрителят е изтръгнат от реалистичния „комфорт“ на разказа, който се е установил от началото на филма.
Вдъхновена от истинската история на някаква маркиза от централната част на полуострова, която скрива от своите работници премахването на изполичарството,
Аличе Рорвахер всява смут противопоставяйки две Италии. Едната е като излязла от Средните векове, със своите бутафорни костюми, селски статут и аристократични титли. Потопени сме в колоритен бурлесков свят, подобен на онзи от киното на Кустурица. След това благодарение на скок във времето, дължащ се на комата, в която изпада главният герой, ставаме свидетели на индустриализацията на Ботуша – една модерна Италия, обгърната в не по-малка несигурност. „Крепостните селяни“ се озовават в зоната на свободната конкуренция, в страна, която се бори за икономически подем. И свободата им се оказва (под)платена с друг вид нищета, онази на абсурдните „търгове“ за работна ръка, в която печели предложилият (да получи) най-ниско заплащане…
Преминавайки от зловещото приказно минало в депресивното съвременно настояще, персонажите на „Щастливият Лазаро“ са „поомачкани“ от хода на времето във физически и духовен аспект. Има само един, който не се променя. Добродушният Лазар, поставен в центъра на разказа, символизира посърналия режисьорски поглед като страничен наблюдател на събитията. В свят, който не разбира, Лазар трябва да се адаптира към еволюцията на нравите (непрофесионалният актьор Адриано Тардиоло е истински емоционален стълб на филма), а откъсването от реалността, което характеризира персонажа, позволява на творбата да флиртува със света на приказките. „Искахме да представим вълшебната приказка с всичките ѝ несъответствия, мистерии и необикновени обрати – споделя Аличе Рорвахер. – Символите се раждат от самия живот по толкова дълбок и детайлен начин…“.
С напредването на фабулата историята става все по-философска и концептуална в своята форма. Отношението между класите и социалното неравенство в съвременна Италия прераства в противопоставяне между природата и цивилизацията. Социален филм, пасторална приказка или мистична басня, решена в духа на неореализма (или по-скоро на модерния прочит на неореализма), „Щастливият Лазаро“ трудно може да бъде ограничен в определен жанр. Сещаме се за братята Тавиани, за Ермано Олми („Дървото на налъмите“) и за Еторе Скола (от времето на „Грозни, мръсни, зли“), сякаш преразгледани от Пазолини (с патоса на „Теорема“) и дори от Фелини.
Поезия в образи, едновременно реалистична и онирична, тази пространна фреска за еволюцията на Италия е снимана на два етапа. Селските пейзажи са уловени в района на Витербо и в Кастел Джорджо, а втората част демонстрира индустриализацията от снимачните площадки в Милано, Торино и Чивитавекия. Заснет на Super 16,„Щастливият Лазаро” е произведение без темпорални ограничения, белязано от визуална техника, която съответства на времевия „катаклизъм“ в сюжета. Благодарение на тази „остарялата“ камера изображението притежава характерната „зърнистост“ и други несъвършенства, които изчезнаха с цифровата техника. Усещането е за ситуиране извън конкретиката на времето. Но дори смутен от необичайния развой на събитията и променливата естетика (или провокиран от тях), изпаднал в почуда дали сънят беше дотук, или тепърва започва, зрителят може да пренебрегне изкушенията на драматургичната логика и да се отдаде изцяло на емоциите и асоциациите (филмови или не), които „Щастливият Лазаро“ неизбежно ще породи.
