Начало Идеи Гледна точка Блаженството отвъд хоризонта
Гледна точка

Блаженството отвъд хоризонта

1489

Образ на човешко същество, стигнало до предела на скръбта и отчаянието – така определя митрополит Антоний Сурожки вдовицата от Наин. В онези векове за една жена, за която няма кой да се грижи – нито съпруг, нито син, нито брат, животът се приближава до ада. Изгубила и единствения си син, след като е изгубила съпруга си, тя е оставена да живее на милостта и подаянията на ближните си. Оставало ѝ единствено в самота и лишения да чака собствената си смърт. На предела на житейската нищета била сломена от още по-мъчителното чувство за богооставеност. Изпитала самотата на вдовството, отдала всичката нежност и обич на сина си, в когото била надеждата на живота ѝ, тя загубва и тази своя последна утеха. Голямо множество от града следва носилката с мъртвеца в знак на състрадание към печалната съдба на вдовицата. Сцената е трогателна и драматична. Иисус и учениците Му наближават шествието, никой не се обръща към Него за помощ, никой не Го моли за чудо. Никой все още не Го разпознава като Господ. Той се доближава, шествието спира и без някой да се е обърнал към Него, Той казва тихо на жената: не плачи! Тя едва събира сили да повдигне глава. И после докосва мъртвия син и казва: момче, казвам ти, стани! Иисус възкресява мъртвия, защото е усетил пределната безутешност на майката, останала без утеха и надежда в този свят. Извършва чудо, защото сърцето Му се е скъсало от жалост към нейното сърце.

От друга страна, колко много хора са в положението на жената от Наин, а случаите на възкресяване, на реално, а не мнимо възкресяване, могат да се изброят на пръстите на едната ни ръка. Бог не изпитва ли милост и жалост и към другите майки, останали без децата си, Неговото сърце не се ли пръска от жалост и милост и за тях? Как бихме могли да дадем нормален и честен отговор на този въпрос? Ако кажем, че това не е наша работа, а Божия, това справедливо ли е? Ние можем само да потвърдим – смъртта, която ние познаваме тук, сред нас, е трагедия и то безусловна трагедия за умрелия, но още повече за неговите близки. Тази трагедия не търпи никакви захаросани приказки, никакви разкрасявания, никакво – „в отвъдния живот ще сме заедно“, „отново ще се видим и тогава нищо няма да ни раздели“. Тези утешения не утешават, тъй като не отговарят на основния въпрос – защо съществува смърт? И още – защо, след като Христос е възкресил сина на вдовицата, не възкресява другите умрели? Това са два отделни въпроса, които изискват отделни отговори.

Св. апостол Павел казва, че смъртта е най-последен враг, който ще бъде победен. Казва, че е враг. Но той ще бъде сразен. Ала когато погребваме близките си, когато плачем за тях, когато през целия си живот носим бремето на тяхната липса, на тяхното отсъствие, това е трагедия, а не победа. Победата предстои, но все още смъртта е трагедия.

И ето тук, в чудото с вдовицата от Наин, Иисус ни показва тази предстояща победа. Това възкресение е чудо от божествен порядък, от друго измерение, то е инжектирано във всекидневието от волята и думите на Иисус. Всъщност това вклиняване на небесния ред в земния е в основата на всяко чудо. Какво означава това?

Животът се възвръща, защото връзката на човека с Бога е възстановена. Но може да бъде възстановено само нещо, което преди това е прекъснато. Прекъсната е нашата връзка с източника и то единствения източник на живота – с Този, Който го е създал. Най-често ние мислим за живота и за смъртта като биологични явления, тоест животът е резултат от зачатие, а смъртта е негов естествен завършек. Но когато погледнем в по-широк хоризонт – към изначалното възникване на живота, това обяснение не обяснява най-важното – неговата поява. Също и смъртта – ако беше естествена, тя щеше да бъде непреодолима, а възкресението щеше бъде невъзможно. А апостол Павел ни уверява, че ако Христос не е възкръснал, то нашата вяра е празна и суетна, тоест лишена от съдържание и смисъл. Предупреждава ни още, че ако се съмняваме във възкресението и само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци. Това окаянство можем да превъзмогнем единствено чрез вярата в Христос и надеждата във възкресението.

Но как да придобием тази вяра? По-понятно изглежда да приемаме смъртта като естествен и безвъзвратен свършек на живота. Затова и атинските философи приели проповедта на апостол Павел за възкресението с насмешка. Но не само те. Самите ученици на Христос не повярвали в Неговото възкресение. А нали пред техните очи в Наин Христос възкресил умрялото момче! Когато жените мироносици се върнали от празния гроб на Иисус и им казали, че Той е възкръснал, никой не им повярвал. Не само Тома Неверни, никой не повярвал на първата вест за Възкресението. Всички, както Тома, повярвали чак след като Го видели отново. Затова Иисус казал на Тома: „Ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“.

Вярата, вследствие на виждане, всъщност не е вяра. Тя е констатация на нещо установено, наблюдение, което стига дотам, докъдето стига хоризонтът ни – в пряк и в преносен смисъл. А вярата е виждане отвъд хоризонта. Да виждаш до хоризонта е естествено, а да виждаш отвъд хоризонта – блаженство: „Блажени, които не са видели, и са повярвали“. Вярата във възкресението е неземно блаженство, защото е виждане отвъд земния хоризонт, на който стои призрака на смъртта. Вечният живот е тайна, сравнима единствено с тайната на неговата поява.

Чудото само открехва тайната, а вярата я разкрива. И когато тя се разкрие, тогава забелязваме чудото навред около нас и в самите нас. Не живеем ли в чудо всеки ден? Не е ли чудо непрестанното претворяване на невидимото във видимо? Как от пръстта изниква жито, от което омесваме хляба си? А как хлябът се претворява в нас в енергия за живот?

Този, Който е сътворил Вселената и живота в нея казва: „Аз съм възкресението и животът“. Затова в Негова власт е да произнесе тези четири животворни думи: „Момко, тебе думам, стани!“. С тях вдъхва живот не само на момчето, но и на майка му. Вдъхва живот, като вдъхва вяра.

Творецът на живота ни е създал не за смърт, а за живот. Смъртта става наша участ вследствие непослушанието към източника на живота. Затова тя е наш враг. Но „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“.

В Наин Иисус не унищожава смъртта, а само показва, че има власт над нея. Дава утеха на една майка, която е на предела на силите си и ръба на отчаянието. А на нас дава вяра, чрез която да погледнем отвъд хоризонта на мимолетния живот.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора