Начало Идеи Гледна точка Блестяща ли е изолацията?
Гледна точка

Блестяща ли е изолацията?

2895

Махалото на историята сякаш бавно се връща назад и пред очите ни изникват неща, доскоро немислими. Оттатък и отсам Атлантика, от двете страни на Ламанша, а както е тръгнало и от двете страни на Дунава. Общата тенденция е към самозатваряне и спускане на кепенците: нека онова, което е на път да се случва, да се случи, пък сетне ще видим. А някога Джон Дън твърдеше друго:

Човекът не е остров,
вътре в себе си затворен;
човекът има връзка с континента,
той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца пръст,
по-малка става територията на Европа
.

(превод Владимир Левчев)

Стихове, връх в английската мисъл през XVII век. Но само две столетия по-късно Британската империя навлиза в период, който днес бихме могли да наречем прото-Брекзит: политиката на „Блестяща изолация” (Splendid isolation), когато Обединеното кралство се отказва от всякакви дълготрайни политически съюзи и от каквито и да било споразумения. Идеята е проста: самообособяването на Великобритания като „политически остров”, за да доминира тя индустриално, финансово и военно над останалия свят, като запази автономност на действията си, та да може да действа ситуативно и „по свое усмотрение”. Твърде скоро се оказва, че изолацията изобщо не дава чак толкова „блестящи” резултати. Тогава авторите на доктрината – Дизраели и лорд Солзбъри бият отбой. Ала е вече късно. Самият автор на термина – канадският политик Джордж Фостър, който го изковава през 1896 г., след десетилетия е принуден да признае, че британската „блестяща изолация” с пасивността си съдейства за агресията на кайзерова Германия и че Първата световна война, с милионите жертви, вече е почукала на вратата. Интересно дали Тереза Мей или Борис Джонсън се връщат понякога в анализите си към поуките от Splendid isolation? Кой знае.

Същото, в не по-малка степен, е валидно и за новия стопанин на Белия дом. Едва ли и най-разпалените анти (алтер)глобалисти са очаквали, че тъкмо милиардерът Тръмп ще се окаже стожерът на техните въжделения. Нали тъй беше: Народът срещу корпорациите! Да спрем Трансатлантическото търговско споразумение (TTIP)! И хоп, ей тъй изведнъж, милиардерът Доналд Джон Тръмп се оказа най-големият алтерглобалист в света, готов да отмени още няколко глобални търговски споразумения, да обезсмисли правилата на Световната търговска организация, да оттегли подписа на САЩ от споразумението в Париж за климатичните промени и какво ли не още. На практика това слага край на близо седем десетилетия американска търговска политика и връща САЩ в годините след края на Втората световна война. И още по-стъписващото е, че присъстваме на връщането към друга „блестяща изолация” в историята – към протекционизма от 20-30-те години на ХХ в., винаги сочен от историците като една от основните причини за втория световен конфликт. Някой замисля ли се сериозно над това, имам предвид на върха на световната политическа пирамида?

Ако се съди по развоя на събитията, отговорът сякаш се съдържа в едно политическо есе на Йосиф Бродски, в което големият поет стига до неутешителни изводи:

Устойчивостта на пирамидата рядко зависи от нейния връх, но все пак върхът привлича вниманието ни. Рано или късно погледът на наблюдателя се изтощава от неумолимото й геометрично съвършенство, погледът иска промяна. Ала когато промените се случат, те почти винаги са към по-лошо.

XXI век е на път да се окаже много по-различен от всички очаквания. И Старият континент (обединена Европа) тепърва ще трябва да намира себе си в новата световна политика на „сдържането”.

А пък какво е мястото на България в тези глобални процеси, е въпрос, който всеки би трябвало да си задава със свито сърце. Изолацията на страната ни винаги е била тежък и болезнен процес, много по-различен от оперетния „изолационизъм по български”, привиждащ се на разни екзалтирани кресльовци. Ето защо не е без значение в каква посока се движи българският външно-политически дебат: за отмяната на санкциите срещу Русия, за ЕС след Брекзит, за европейската позиция към Турция и по проблемите с бежанците и мигрантите.

На всеки здравомислещ българин би трябвало обаче да му е „безпощадно ясно“, че независимостта на страната ни може да има своите гаранции само в архитектоника на международните отношения, категорично и дълголетно санкционираща казуси като Северен Кипър или Крим. 

Трайното неразбиране на този факт, даже след като бъде „надлежно” разяснен, както обичат да казват в казармата, свидетелства за две неща.

Или за умствен проблем, изразяващ се в неспособността историческият опит да се преработва в що-годе логични съждения.

Или за интимна привързаност към „най-блестящата изолация” в днешния свят (казвам го не с ирония, а с болка): привързаност към севернокорейската (кимирсеновска) идеология „чучхе”, блестящо съчетаваща „независима политика”, „самостоятелна отбрана”, „самодостатъчна икономика” и „трайно мобилизиране на масите”. Доколкото си спомням, прессекретарят на президента Елена Йончева е автор на филми, посветени на този вид „политика на независимост”. Може би е време те да бъдат гледани и на „върха на пирамидата”.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс, Джорджо Агамбен. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023), „Потулена София“ („Рива“, 2024). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора