Разговор с Весела Казакова за филма „Котка в стената“, който ще бъде представен на 27 ноември на Киномания.
Ако досега свързвахме имената на Мина Милева и Весела Казакова с документалното кино („Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ и „Звярът е още жив“), този път филмът е игрален. Режисьорките са доволни че премиерата му ще е в „Люмиер Лидл“. „Това е идеалната премиера за „Котката“ в София“, според Весела. „Тук започнахме преди няколко години с „Чичо Тони тримата глупаци и ДС“, тогава стана голям скандал. Тази година с „Котката“ може би няма да стане такъв скандал, макар че филмът е доста провокативен, както може да се предполага, след като сме го правили ние. Но английската преса реагира доста добре засега. Филмът е обявен от Screen International на челно място от всички летни фестивали.“
„Котка в стената“ е с наградата на ФИПРЕССИ (Международната асоциация на кинокритиците) от Варшава и Златна роза за дебют от Варна, селектиран е за фестивалите във Валядолид, Солун, Кайро, Локарно, Талин и др.
Кое ви накара да прескочите от документалното в игралното кино?
Весела Казакова: Най-напред защо скочихме към документалното – аз съм актриса, Мина се занимава с анимация и би трябвало да направим нещо игрално или анимационно, но много ни интересуват социално-политическите теми, чисто човешките истории, а документалното представя реалността. Както и „Котка в стената“, той е толкова близък до реалността, че дори се замисляш дали това е игрално кино. Макар всичките роли да са на професионалисти. Но документалното е много тежко. Ние го изпитахме с големи удари на гърба си. „Чичо Тони…“, но също и „Звярът е още жив“ беше спрян от излъчване в БНТ. В игралното кино по някакъв начин сме по-спокойни, защото можем да засегнем някакви въпроси, без да бъдем наказани в ъгъла. Може би трябваше да започнем с игрално кино, но от друга страна, документалното ни даде възможност да погледнем света и да изискваме от нашата работа максимална автентичност. Което, мисля, че в „Котка в стената“ е постигнато и е отразено от чуждите критици. В почти всички ревюта на филма пише за стопроцентовата му автентичност.
А как избрахте темата?
Мина от 20 години живее в Англия. От години наблюдава процеси, които напоследък станаха драстични. Там обществото се променя, манипулациите започват чрез медиите, хората започват да изпитват носталгия към някаква Велика Британия, която не съществува от години. Англия е мултикултурна страна и винаги е била такава. Тези процеси ни вълнуват и ние, като насочени към социално-политическия контекст, решихме, че историята с една котка може да бъде добра причина да покажем отношенията между българи емигранти и местните жители. „Котката“ придоби комедийно-драматичен, социално-политически характер.
Всичко е по истински случай, преживян от Мина и нейния син в Англия: рижава котка и голям проблем. Всъщност може би ние, българите и румънците, предизвикахме Брекзит, защото още в 2010 г. излязоха статии в английската преса, които обявиха, че милиони българи и румънци наводняват Англия. Беше много голяма манипулация и си мислим, че по някакъв начин това се подготви. Дълго време се подготвя този Брекзит и ние имаме пръст.
Как осъществихте копродукцията с Великобритания и Франция?
Нямаше как да финансираме този филм, единственото, което получихме от България, беше една сравнително малка, но много съществена субсидия за TV новела. И оттам започнахме работата по пълнометражен филм. Спечелихме субсидия в MEDIA, която подкрепя европейски филми, и нататък тръгнахме да представяме филма на различни форуми. Английският копродуцент – Ламброс Атешлис, с когото Мина се познава от години, работила е с него, грабна идеята почти веднага и каза, че е нещо, в което би се хвърлил, че е много рисково, но би помогнал, с каквото може. Средствата от Англия дойдоха в техника, в помощ с монтаж, с цветови корекции. И накрая, когато почти изнемогвахме, се включи френският ни копродуцент Кристоф Брюнше. Бяхме на един уъркшоп в Сингапур – ние сме и продуценти на филма – аз го познавам от друг уъркшоп, дадох му да чете сценария, тогава имахме и малко грубо нахвърлени сцени, а той каза: „Дайте да пробваме най-високото – CNC, което е за международни копродукции“. Бяхме избрани на второ място, но даваха пари само на един филм. Той много се обнадежди, защото конкуренцията във Франция е голяма и там да бъдеш подкрепен за копродукция е толкова трудно. Каза: „След като в CNC сме на второ място, аз го пускам в регионален фонд във Франция (Région Ile de France)“. И тогава спечелихме 45000 евро за постпродукция, с които завършихме филма. Завършихме го изцяло във Франция, след това имахме световна премиера в Локарно, Швейцария, което беше изключителен старт.
Какво се случи там?
Локарно е огромен фестивал (през август, от 1946 г., б.р.), невъзможна селекция. Ние сме толкова щастливи, защото даде изключителен старт на филма и най-вече самите ние ясно осъзнахме, че стои много добре стои във всичко, което става в момента. Той е актуален, отражение на това какво се случва в нашата страна и навън с българите. Сякаш почти цяла България се е изнесла в Англия, а никой не се интересува какво се случва с нас! Затова западната премиера беше важна за този филм, защото никой не си дава сметка кои сме ние, какво искаме да постигнем там или където и да сме тръгнали.
А дискусия има ли?
Грандиозна дискусия за Брекзит, за нас, за обществото. С този филм се оказахме във вихъра на дебата. В Локарно го гледаха 3200 души. Беше като на стадион. Като видях залата, си помислих, че ще припадна, защото не си представях, че премиерата ни ще бъде пред толкова много хора – дишаха като един. И беше така вълнуващо. Освен това „Котка в стената“ се възприе много добре и от публиката, и от критиката, което е рядкост. Оказа се, че филмът е комуникативен. Критиката посочи, че е близко до Кен Лоуч („Нищо чудно, че британците са за Брекзит, щом две български режисьорки крадат работата на героя на работническата класа Кен Лоуч.“ Михаел Зенхаузер, Германия), близко до Били Уайлдър („Прекрасна и директна ирония почти като във филм на Били Уайлдър, за хора на помощи, Брекзит и още много.“ Луиджи Локатели, Cinema Nuovo), сравняваха ни с Братя Дарден. Не сме си давали сметка, че сме толкова в час с киното. Ние сме били просто близко до самите себе си. Не сме искали да копираме – стил или нещо друго. Но погледът на критиката много ни зарадва. Признанието дойде по-късно, във Варшава филмът взе наградата на критиката. И на фестивала „Златна роза“ във Варна му дадоха награда – за дебют. Аз се радвам за наградата, защото в журито имаше и международни експерти, и български.
Имате ли очаквания как ще се приеме филмът тук, на Киномания?
Мисля, че е много важен за българската публика. И се радвам, че идва тук вече с успехи, за да може да грабне вниманието на публиката, защото е доста арт. Непретенциозен е, не е комерсиален, не е кой знае какво, но е много важен за нас като общество. Надявам се да привлече вниманието. Киномания е много добра възможност за премиера. След това от февруари ще тръгне и по кината.
Важно е да се знае, че публиката ще види лица, които не са ѝ познати, но актьорски филмът е много силен. Това са българи, които живеят в Лондон. Намерихме ги там и са блестящи в ролите си. Ирина Атанасова е определена от английски критици и от други, които писаха за филма, като фурия. Всички се влюбват в нея, тя наистина заслужава кариера. Завършила е при проф. Крикор Азарян преди години, заминава за Англия, в последните 15 години не е практикувала професията си, това е нейна първа роля.
А как открихте актьорите?
Ами така, съдба, те просто попаднаха пред очите ни. Филмът е сниман толкова невидимо от оператора, че си мислиш, че става през очите ти. Операторът е Димитър Костов. В момента работим по следващия ни игрален филм.
Нов игрален?
Този филм още се пече. Ще се снима в България и е женска история. Всичко наболяло, което се случва напоследък в нашето общество, но разгледано през призмата на жени… Не че правим филм за насилието в семейството, но факт е, че в България наистина има силно патриархален модел, който трябва да бъде показан. А ние сме революционно настроени. Така че този филм също ще бъде по някакъв начин провокация.
Кога ще е готов?
През 2021 г. смятаме, че ще бъдем готови.