Начало Музика Концерти Близо до железопътната гара
Концерти

Близо до железопътната гара

Цветан Цветанов
16.09.2023
2613
Мат Елиът @always.fail

Разговор с британския автор на песни, дарк-фолк композитор и инструменталист Мат Елиът, специален гост на 11-ия Wrong Fest

Мат Елиът, познат с електронния си проект The Third Eye Foundation, ще свири за първи път у нас тази вечер (събота, 16 ноември) около полунощ в зала „Сингълс“ на НДК като гост на Wrong Fest. Повече от две десетилетия Мат, който иначе е от Бристъл, световната столица на трип-хопа, живее на континента – във Франция, където са родени децата му, където се чувства по-свободен, отколкото във Великобритания, и става популярен на ъндърграунд сцената. И макар неговите „Пиянски песни“, „Несполучливи песни“, „Виещи песни“, „Песни на примирението“ (тук цитираме имената на няколко от албумите му) да са измислени по обичайния начин – на акустична китара – от няколко години Мат свири и на тенор саксофон, създавайки една особена почти ембиънт атмосфера на концертите си. Историята с тенор саксофона е много сходна с тази на Алекс Хан Хунтай (виж февруарския брой на списание „Култура“), само че при Мат започва още по-късно и още по-ненадейно. Ако Алекс открива саксофона на около 35-годишна възраст, Мат го прави чак на 45. И ако го попитате, ще ви каже, че на какъвто и друг инструмент да свирите основно, поне веднъж в живота си трябва да опитате и на саксофон. Със сигурност ще почувствате нещо могъщо и пречистващо, което изважда всичко, което искате да кажете, – буквално най-подходящият инструмент за себеизразяване.

Не е прекалено да кажем, че това, което се получава като резултат на сцената, хем е нещо средно между Борис Ковач и Ник Дрейк, хем има своя много силна идентичност. Някаква особена мрачноватост, без да навява мрак. Песни, често дълги повече от 10 минути (Мат казва, че 12-минутният формат му е любим), в които наистина пребивавате – пътувайки през историята, през текста, през различните китарни линии и наслагването на други инструменти… като саксофона. Такива са песните в последния му албум The End Of Days, излязъл по-рано тази година, но такива могат да бъдат дори по-класическите му песни от легендарния вече албум Drinking Songs от 2004 г., които той обеща да изсвири и довечера, като ги пречупи през сегашния си инструментариум и поглед към звука и света…

Мат, нека разговорът ни да започне със знаковите места в твоето творчество – Бристъл и Нанси, Великобритания и Франция…

Бристъл за мен изглежда като съвсем различна епоха. От 22 години не живея там и не се връщам особено често – последно бях там през 2018, което ще рече преди пет години. И всъщност съм доста добре уседнал във Франция. От днешна гледна точка се радвам, че напуснах Великобритания, защото виждаш какво става днес – Брекзит, възход на крайнодясното, рушаща се инфраструктура… Франция също има проблеми и, разбира се, всяка страна има своите проблеми, но във Великобритания днес нещата изглеждат сякаш по-зле, отколкото на други места. И от артистична гледна точка също. Франция е по-добра страна за живеене, ако си човек на изкуството, защото отношението към теб е по-уважително, отколкото на други места, където творците са оставени да се борят абсолютно сами. И днес Франция е страна с интересна културна сцена. Както е било и през целия ХХ век, с всички движения, зародили се там. Неслучайно и много джаз музиканти са идвали и идват в Париж. И преди век, и сега. A преди тях и много художници… От друга страна пък, през 90-те Бристъл беше чудесно място и съм щастлив, че съм израснал там. Това бяха времена, когато всичко вреше и кипеше от музика и Бристъл беше наистина една от горещите точки на музикалния живот. По онова време работех в музикален магазин и бях облъчен от цялата световна сцена. Извън ъндърграунда, никога не съм бил близък на някого от „голямата сцена“ в Бристъл, въпреки че съм срещал много от големите имена тук или там. Бях страшен фен на Трики. За мен той винаги е бил най-големият, защото е олицетворение на истинското бристълско звучене – много мрачно и едновременно с това много красиво. И от времената му с „Масив Атак“, но и особено като солов артист.

Но дори той вече не е в Бристъл. Доколкото знам, от години живее в Берлин…

Не знаех. Не съм го следил през последните години. Но смятам, че е взел добро решение. Според мен Европа е чудесно място за живеене – обичам Европа и идеята за Европа. Разбира се, много неща не са, както трябва – с корупцията и всичко останало… Но самата идея, че ето, идвам в България да свиря на фестивал, който ме е поканил, а не се е налагало специално да кандидатствам – просто отивам и работя свободно, минавам границите, без никой да ми проверява паспорта… Това за мен е чудесно: колкото по-малко граници има в света, толкова по-добре. Берлин е фантастично място, но е малко голям за мен. Предпочитам града, в който съм в момента – Нанси: не е малък, но не е и огромен. Има си всичко, което ми е необходимо – железопътна гара, музикални магазини. Не е като в Париж, където всичко е абсурдно скъпо и живеят прекалено много хора.

Нанси все пак е градът на Кинг Аутоматик, на Лафидки, на Имран Кхан, на Алфонс Лазарев и на други интересни ъндъргаунд артисти, дори ако вземем само последните две десетилетия… Много често точно артисти като теб – идващи от други части на Европа и света – Украйна, Камбоджа, Пакистан и т.н.

Знаеш ли, когато се преместих тук, не си давах сметка, че Нанси има интересна сцена. Наскоро гледах един документален филм (So Young, But So Cold), посветен на пост-пънк сцената в Нанси от края на 70-те и началото на 80-те. Заглавието е от едноименната песен на групата Kas Product от Нанси. Берлин тогава е бил центърът на тази ъндърграунд култура, а следващият най-близък град след него – именно Нанси. А ето че не познаваме тази сцена и аз я откривам чак сега. Някакви старчета гледам по баровете, а идея съм си нямал, че те са легенди на тукашната пост-пънк сцена. Но и днес има интересни групи в Нанси – една електронна формация с мароканска певица Таxi Kebab. Или пък Geinst Nait – велика атмосферична пост-пънк ембиънт група, която съществува от 30 години, а никой не знае за нея… Или пък фестивалът Michtô, на който се построява голяма сцена тента и там свирят чудесни лоу-фай пънк банди… Така че, има я тази DIY („направи си сам“) култура – множество малко фестивали, действащи групи. Но да си призная честно, не ми пука особено къде живея – едно нещо ми е необходимо само да има в близост: железопътна гара.

Самите ти песни често са като пътуване с влак – човек наистина ги преживява, слушайки ги. Как се раждат те?

Китарата винаги е наоколо и просто я хващам и засвирвам нещо. И така идеите се трупат, докато не отида няколко месеца по-късно в студио, за да ги запиша. Или понякога след няколко години. С Давид, моя копродуцент, после дооформяме песните. Трудно е да се разкаже. Понякога презаписваме стари парчета, както направих с „Пиянските песни“ наскоро – предизвикателство е да направиш нещо ново от това, което си измислил преди двайсет години. Обикновено първо изграждам скелета на песента и после на тая основа създавам текста, което е изтощителен процес. По-лесно ми е да измислям заглавия, а с текстовете – колкото повече песни създаваш, толкова по-прецизен и внимателен ставаш. В последните два албума преднамерено избягвам употребата на рими като alone-bones, каквито има доста в по-ранните ми албуми. Обикновено имам смътна идея за албум – то е като да тръгнеш на път с някаква цел, да я пропуснеш, не е задължително да стигнеш до нея, но да откриеш други неща…

А саксофонът?

Той се появи на 26 януари 2021 г. Точно преди пандемията имах много изтощително турне – 25 или дори 28 концерта в края на 2019 г., с нощни влакове буквално из цяла Европа – Германия, Италия, Швейцария, Австрия, Украйна, Русия. Не е като да направиш 25 концерта във Франция, където разстоянията са по-малки. След това турне бях толкова изморен, колкото не съм бил никога в живота си. И си пожелах година, в която да си почина. Да си стоя в къщи и да не правя нищо, само да си композирам. И тогава настъпи ковидът. За много хора този период беше много тежък, но аз можах да остана насаме със себе си. И тогава дойде импулсът да се науча да свиря на нов инструмент. Първо беше кларинетът, но после реших да е саксофон. В по-младите ми години, както споменах, бях работил в музикален магазин в Бристъл и там собственикът слушаше доста джаз. Аз бях извън джаза – само Сън Ра или някои по-шантави работи. Но той ми казваше, че един ден ще стигна и дотук като слушател… И наистина – когато просвирих двайсет години по-късно, много от нещата, които бях слушал пасивно, се събудиха като спомен от подсъзнанието ми. Без да копирам някого – всички тези велики хора – Албърт Айлер, Колтрейн, Арчи Шеп…, те свирят на саксофон със „своя глас“. Именно това е саксофонът за мен – откриване на своя собствен глас.

Цветан Цветанов
16.09.2023